Трудно е да се научим да живеем. Животът изисква от нас забравата. Понякога, наистина понякога най-истинското е да забравиш. Да се откъснеш от миналото, което е винаги твоята собствена верига на преживяното – поредица от спомени, срещи, събития, хора. Ако винаги се усещаш привързан към веригата на миналото, никога няма да достигнеш до кръстопът. И никога няма да се изгубиш. Никога няма да се попиташ „А сега накъде да поема?“ И никога няма да поемеш риска към неизвестното.
Понякога, наистина понякога най-истинското е да забравиш.
Миналото винаги ще те следва по петите. Но в мига на срещата на кръстопътя, не то чертае крачките ти. А свободата да бъдеш себе си с миналото си и отвъд него.
Понякога, наистина понякога най-истинското е да забравиш.
Миналото винаги ще те следва по петите. Но в мига на срещата на кръстопътя, не то чертае крачките ти. А свободата да бъдеш себе си с миналото си и отвъд него.
Мисълта за непознатото проправя път. Далечината е илюзорна мечта. Пресегнеш ли през нея, докосваш себе си. Пътят към вътрешното аз губи време. Часовникът спира, стрелките се измъчват от бездействие. А времето се обръща назад. Това, което ти е дадено при раждането, не се открива, вдълбавайки в съзнанието. То става достояние по пътя.
ОтговорИзтриване