Моята лична тъга е свързана с усещането за провал. Въпреки конкурса, въпреки наградите, въпреки дните и нощите с Добромир Тонев, въпреки приятелското споделяне, въпреки чувството, че търсим брод към поезията му, Добромир остава някъде далеч от нас. Големият поет извървява своя път и никога не се завръща. Той остава винаги далеч пред нас и ни очаква. Очаква нашата смелост, всеотдайност, очаква дори нашето кротко покорство и преклонение пред метафората (защото животът е метафора). Поетът, който се спуска стремително към публиката, може и да я обладае в мига на съприкосновение. Но никога няма да остане в нея. Защото простата истина е, че пътят към поезията е само един. Пътят на читателя към непознатото, неподозираното, необикновеното, неизживянато, неизфантазираното. Големият поет никога не слиза при своя читател...
Метафората е другост, и прякост,, и смисъл, който само аз разбирам и нося...И пак споделям, че една падаща звезда ми обеща...
ОтговорИзтриване