Истината е почвата, върху която израства мисълта. Този, който не умее да долови онтичната природа на истината, е осъден вечно да изразява мнения, да кръжи около точката на предзададеното и никога да не усети откритостта на битието.
петък, 29 юни 2012 г.
Йосиф Бродски | Из „Нобелова лекция“
Йосиф Бродски (1940–1996)…
Ако изкуството учи на нещо (и на първо място художника), то е – на частността на човешкото съществуване. Като най-древна – и най-буквална – форма на частно предприемачество, то волно или неволно поощрява у човека точно усещането за индивидуалност, уникалност, отделеност, и го превръща от обществено животно в личност. Много неща могат да се споделят: хлябът, ложето, убежището, възлюбената – но не и стихотворение на Райнер Мария Рилке например. Произведението на изкуството – особено литературното, и в частност стихотворението, се обръща към човека тет-а-тет и встъпва с него в преки – без посредници – отношения. Точно затова и недолюбват изкуството изобщо, литературата и поeзията в частност агитаторите за всеобщо благо, повелителите на масите, глашатаите на историческата необходимост. Понеже там, където е минало изкуството, където е прочетено стихотворение, те откриват на място на очакваните съгласие и единодушие равнодушие и разногласие, на мястото на решимостта за действие – невнимание и гнусливост. С други думи, в нуличките, с които агитаторите за всеобщо благо и повелителите на масите искат да действат, изкуството вписва “точка-точка-запетая с минус”, и превръща всяка нуличка в може би не винаги привлекателна, но човешка физономийка.
…
Философията на държавата, етиката й, да не говорим за естетиката – са винаги “вчера”; езикът, литературата – винаги “днес”; и често – особено при тази или онази ортодоксална политическа система – дори “утре”. Една от заслугите на литературата е в това, че помага на човека да уточни времето на своето съществуване, да отличи себе си в тълпата, както на предшествениците, така и на себеподобните си, да избегне тавтологията, т.е. участта, популярна иначе с почетното име “Жертва на историята”. Изкуството изобщо – и литературата в частност – с това са и забележителни, с това се различават от живота, че винаги бягат от повторенията. В посведневния живот вие можете да разкажете за трети път един и същи виц, и за трети път да предизвикате смях, да се окажете душата на компанията. В изкуството подобна поведенческа форма се нарича “клише”. (…) Притежаващо собствена генеалогия, динамика, логика и бъдеще, изкуството не е синонимично, а – в най-добрия случай – паралелно на историята и начинът му на съществуване е създаваната всеки път нова естетическа реалност. Ето защо то често се оказва “пред прогреса”, пред историята, основен елемент, на която се явява – а дали на доуточним Маркс? – точно клишето.
В днешно време е много разпространено твърдението, че писателят, особено поетът, трябва да ползва в произведенията си езикът на улицата, езика на тълпата. При цялата уж демократичност и при осезаемите практически изгоди за писателя, това твърдение е глупаво и представлява опит да се подчини изкуството, в дадения случай литературата, на историята. Само ако сме решили, че “сапиенсът” трябва да спре да се развива, можем да караме литературата да говори на народен език. В противен случай народът трябва да говори на езика на литературата. Всяка нова естетическа реалност уточнява за човека неговата етическа реалност. Защото естетиката е майка на етиката (…)
Естетическият избор винаги е индивидуален и естетическото преживяване винаги е частно преживяване. Всяка нова естетическа реалност прави човека, който я преживява, още по-частно лице и тази частност, добиваща понякога форма на литературен (или друг някакъв) вкус, вече сама по себе си може да се окаже ако не гаранция, то форма на защита от поробване. Защото човекът с вкус, в частност – с литературен вкус, е по-малко възприемчив към повторенията и ритмическите заклинания, присъщи на всяка политическа демагогия. Работата не е толкова в това, че добродетелта не гарантира създаването на шедьовър, колкото в това, че злото, особено политическото, е винаги лош стилист. Колкото е по-богат естетическият опит на индивида, колкото по-твърд е неговият вкус, толкова по-точен е нравствения му избор, толкова той е по-свободен, макар че едва ли е по-щастлив. (…)
Човек се заема със съчиняването на стихотворение по различни причини … Той прибягва до тази форма – стихотворението – по-скоро от безсъзнателно-миметически съображения: черният вертикален съсирек от думи сред белия лист хартия по всяка вероятност напомня на човека за собственото му положение в света, за пропорциите на пространството спрямо тялото му. Ала независимо от съображенията, вследствие на които той се хваща за перото, и независимо от ефекта, създаван от това, което излиза под перото му, върху аудиторията, колкото и да е голяма или малка тя – мигновеното последствие от този акт е усещането за влизане в зависимост от същия, от всичко, което е вече казано на него, написано и осъществено.
Тази зависимост е абсолютна, деспотична, но тя и разкрепостява. Тъй като, бидейки винаги по-стар от писателя, езикът притежава колосална центробежна енергия, дарявана му от неговия времеви потенциал – тоест от цялото бъдеще време. (…) Поетът ,повтарям, е средство за съществуване на езика.
Пишещият стихотворение все пак го пише не защото разчита на посмъртна слава, макар той често да се надява, че стихотворението ще го надживее поне за известно време. Пишещият стихотворение го пиша защото езикът му подсказва или просто му диктува следващия стих. Започвайки стихотворението поетът по правило не знае как ще го завърши и често се оказва много удивен от това, което се е получило, защото често се получава по-добре, отколкото той е предполагал, често мисълта му отива по-далече, отколкото той е очаквал. Точно това е моментът, в който бъдещето на езика се намесва в неговото настояще. Както знаем, съществуват три метода на познание: аналитичен, интуитивен и този, от който са се ползвали библейските пророци – откровението. Различието на поезията от трите метода е в това, че тя ги използва и трите едновременно (наблягайки на втория и третия), тъй като и трите са ни дадени в езика; и понякога с помощта на една дума, на една рима пишещият стихотворение успява да се озове там, където преди него никой не е бил – и по-далеч, може би, отколкото той сам е искал. Пишещият стихотворение го пише преди всичко, защото поезията е колосален ускорител на съзнанието, на мисленето, на светоусещането. Когато веднъж е изпитал това ускорение, човек вече не е в състояние да се откаже от повторение на опита, той изпада в зависимост от този процес, както се изпада в зависимост от наркотиците и алкохола. Човека, намиращ се в подобна зависимост от езика, трябва, предполагам, и да наричаме поет.
Йосиф Бродски
Ако изкуството учи на нещо (и на първо място художника), то е – на частността на човешкото съществуване. Като най-древна – и най-буквална – форма на частно предприемачество, то волно или неволно поощрява у човека точно усещането за индивидуалност, уникалност, отделеност, и го превръща от обществено животно в личност. Много неща могат да се споделят: хлябът, ложето, убежището, възлюбената – но не и стихотворение на Райнер Мария Рилке например. Произведението на изкуството – особено литературното, и в частност стихотворението, се обръща към човека тет-а-тет и встъпва с него в преки – без посредници – отношения. Точно затова и недолюбват изкуството изобщо, литературата и поeзията в частност агитаторите за всеобщо благо, повелителите на масите, глашатаите на историческата необходимост. Понеже там, където е минало изкуството, където е прочетено стихотворение, те откриват на място на очакваните съгласие и единодушие равнодушие и разногласие, на мястото на решимостта за действие – невнимание и гнусливост. С други думи, в нуличките, с които агитаторите за всеобщо благо и повелителите на масите искат да действат, изкуството вписва “точка-точка-запетая с минус”, и превръща всяка нуличка в може би не винаги привлекателна, но човешка физономийка.
…
Философията на държавата, етиката й, да не говорим за естетиката – са винаги “вчера”; езикът, литературата – винаги “днес”; и често – особено при тази или онази ортодоксална политическа система – дори “утре”. Една от заслугите на литературата е в това, че помага на човека да уточни времето на своето съществуване, да отличи себе си в тълпата, както на предшествениците, така и на себеподобните си, да избегне тавтологията, т.е. участта, популярна иначе с почетното име “Жертва на историята”. Изкуството изобщо – и литературата в частност – с това са и забележителни, с това се различават от живота, че винаги бягат от повторенията. В посведневния живот вие можете да разкажете за трети път един и същи виц, и за трети път да предизвикате смях, да се окажете душата на компанията. В изкуството подобна поведенческа форма се нарича “клише”. (…) Притежаващо собствена генеалогия, динамика, логика и бъдеще, изкуството не е синонимично, а – в най-добрия случай – паралелно на историята и начинът му на съществуване е създаваната всеки път нова естетическа реалност. Ето защо то често се оказва “пред прогреса”, пред историята, основен елемент, на която се явява – а дали на доуточним Маркс? – точно клишето.
В днешно време е много разпространено твърдението, че писателят, особено поетът, трябва да ползва в произведенията си езикът на улицата, езика на тълпата. При цялата уж демократичност и при осезаемите практически изгоди за писателя, това твърдение е глупаво и представлява опит да се подчини изкуството, в дадения случай литературата, на историята. Само ако сме решили, че “сапиенсът” трябва да спре да се развива, можем да караме литературата да говори на народен език. В противен случай народът трябва да говори на езика на литературата. Всяка нова естетическа реалност уточнява за човека неговата етическа реалност. Защото естетиката е майка на етиката (…)
Естетическият избор винаги е индивидуален и естетическото преживяване винаги е частно преживяване. Всяка нова естетическа реалност прави човека, който я преживява, още по-частно лице и тази частност, добиваща понякога форма на литературен (или друг някакъв) вкус, вече сама по себе си може да се окаже ако не гаранция, то форма на защита от поробване. Защото човекът с вкус, в частност – с литературен вкус, е по-малко възприемчив към повторенията и ритмическите заклинания, присъщи на всяка политическа демагогия. Работата не е толкова в това, че добродетелта не гарантира създаването на шедьовър, колкото в това, че злото, особено политическото, е винаги лош стилист. Колкото е по-богат естетическият опит на индивида, колкото по-твърд е неговият вкус, толкова по-точен е нравствения му избор, толкова той е по-свободен, макар че едва ли е по-щастлив. (…)
Човек се заема със съчиняването на стихотворение по различни причини … Той прибягва до тази форма – стихотворението – по-скоро от безсъзнателно-миметически съображения: черният вертикален съсирек от думи сред белия лист хартия по всяка вероятност напомня на човека за собственото му положение в света, за пропорциите на пространството спрямо тялото му. Ала независимо от съображенията, вследствие на които той се хваща за перото, и независимо от ефекта, създаван от това, което излиза под перото му, върху аудиторията, колкото и да е голяма или малка тя – мигновеното последствие от този акт е усещането за влизане в зависимост от същия, от всичко, което е вече казано на него, написано и осъществено.
Тази зависимост е абсолютна, деспотична, но тя и разкрепостява. Тъй като, бидейки винаги по-стар от писателя, езикът притежава колосална центробежна енергия, дарявана му от неговия времеви потенциал – тоест от цялото бъдеще време. (…) Поетът ,повтарям, е средство за съществуване на езика.
Пишещият стихотворение все пак го пише не защото разчита на посмъртна слава, макар той често да се надява, че стихотворението ще го надживее поне за известно време. Пишещият стихотворение го пиша защото езикът му подсказва или просто му диктува следващия стих. Започвайки стихотворението поетът по правило не знае как ще го завърши и често се оказва много удивен от това, което се е получило, защото често се получава по-добре, отколкото той е предполагал, често мисълта му отива по-далече, отколкото той е очаквал. Точно това е моментът, в който бъдещето на езика се намесва в неговото настояще. Както знаем, съществуват три метода на познание: аналитичен, интуитивен и този, от който са се ползвали библейските пророци – откровението. Различието на поезията от трите метода е в това, че тя ги използва и трите едновременно (наблягайки на втория и третия), тъй като и трите са ни дадени в езика; и понякога с помощта на една дума, на една рима пишещият стихотворение успява да се озове там, където преди него никой не е бил – и по-далеч, може би, отколкото той сам е искал. Пишещият стихотворение го пише преди всичко, защото поезията е колосален ускорител на съзнанието, на мисленето, на светоусещането. Когато веднъж е изпитал това ускорение, човек вече не е в състояние да се откаже от повторение на опита, той изпада в зависимост от този процес, както се изпада в зависимост от наркотиците и алкохола. Човека, намиращ се в подобна зависимост от езика, трябва, предполагам, и да наричаме поет.
Йосиф Бродски
Из “Нобелова лекция”
Превод от руски: Бойко Ламбовски
Източник: plamenova.wordpress.com
четвъртък, 21 юни 2012 г.
Рецензия за книгата на Миряна Янакиева – сп. „Български език и литература“, книжка 3, 2012 година
ПО ПЪТЯ КЪМ ЕДИН ГОЛЯМ (НЕ)ПОЗНАТ
Миряна Янакиева. От родния кът до гроба. Пенчо Славейков – „Сън за щастие“.
Издателство Контекст, Пловдив: 2011
Иван Велчев
Рецензия за книгата на Миряна Янакиева – сп. „Български език и литература“, книжка 3, 2012 година.
ОТ РОДНИЯ КЪТ ДО ГРОБА
ПЕНЧО СЛАВЕЙКОВ – „СЪН ЗА ЩАСТИЕ“
Автор: Миряна Янакиева
Рецензенти: проф. Никола Георгиев, доц. Александър Панов
Българска. Издание I. 2011 г.
Издателство „Контекст“, Пловдив
© Миряна Янакиева, 2011 г.
© Издателство „Контекст“, Пловдив, 2011 г.
ISBN 978-954-8238-35-9 | мека корица | 208 стр. | цена 9.90 лв.
Поръчка чрез КНИГИТЕ.НЕТ
Миряна Янакиева. От родния кът до гроба. Пенчо Славейков – „Сън за щастие“.
Издателство Контекст, Пловдив: 2011
Иван Велчев
Рецензия за книгата на Миряна Янакиева – сп. „Български език и литература“, книжка 3, 2012 година.
ОТ РОДНИЯ КЪТ ДО ГРОБА
ПЕНЧО СЛАВЕЙКОВ – „СЪН ЗА ЩАСТИЕ“
Автор: Миряна Янакиева
Рецензенти: проф. Никола Георгиев, доц. Александър Панов
Българска. Издание I. 2011 г.
Издателство „Контекст“, Пловдив
© Миряна Янакиева, 2011 г.
© Издателство „Контекст“, Пловдив, 2011 г.
ISBN 978-954-8238-35-9 | мека корица | 208 стр. | цена 9.90 лв.
Поръчка чрез КНИГИТЕ.НЕТ
сряда, 20 юни 2012 г.
ОЧАКВАНЕ И ДОВЕРИЕ
Три, две, едно... Дигиталният часовник над светофара педантично отброява секундите до прехода към зелена светлина. Автомобилът пред мен бавно потегля, потеглям и аз. Случаен светофар, случайно кръстовище. Делнична, обичайна ситуация. В която не познаваш водача пред себе си, но си изпълнен с несъзнателно очакване и доверие към него. Очакване и доверие, че шофьорът пред теб няма да набие рязко спирачки, няма да понечи изведнъж да смени посоката на движение, няма да предприеме изненадващо действие. В този миг си давам сметка, че животът ни е изпълнен със същото просто и естествено очакване и доверие към хората около нас. Доверие и очакване отвъд всяко познание и преди всяко действие. А когато невидимата нишка между очакване и доверие се скъса, катастрофата става неизбежна.
Стефан Пеев
вторник, 19 юни 2012 г.
неделя, 17 юни 2012 г.
МЕТАФОРА И БУКВАЛНОСТ
Цял живот се опитвам да правя разлика между метафора и буквалност. И накрая май разбрах – всичко е метафора. Буквалността е само нещастно отклонение.
Стефан Пеев
ПОНЯКОГА СЕ УМИРА И ОТ НЕЖНОСТ
Никой не знае границата на прегръдката си. Понякога се умира и от нежност.
СКРИТА ФОРМА НА АГРЕСИЯ
Стефан Пеев
↑ НачалоСКРИТА ФОРМА НА АГРЕСИЯ
четвъртък, 14 юни 2012 г.
Франсоа Трюфо: ЧЕТЕНЕТО КАТО ИНТЕЛЕКТУАЛНО ДЕЙСТВИЕ
Плочи, магнетофонни ленти, телевизия, транзистори, радио - ние ги гледаме и слушаме, а те ни отчуждават, извеждат ни извън самите нас, отнасят ни към външното, отвличат ни от разсъждението, което се съдържа в интелектуално действие като четенето.
Франсоа Трюфо
сряда, 13 юни 2012 г.
СТРАШНОТО Е, АКО СЕ ПРИМИРИМ ДА БЪДЕМ НА СТРАНАТА НА ТЕЗИ, КОИТО ВИНАГИ ГУБЯТ
Има съвети, които учениците никога не спазват – такава е съдбата на съветите, да са мъдри, но... неизползвани слова. И все пак те не са безсмислени, в тях се оглежда опитът на другите.
Такъв съвет искам да ви дам накрая – как да се готвите за изпитите.
За изпитите трябва да се готвите като за състезание. Ако някой млад човек иска да стане шампион по щанги, той няма да ходи по цял ден в спортната зала и да вдига само по десет килограма тежести, защото дори и сумирани те да правят над тон, все пак летвата е поставена твърде ниско.
Нужно е да започнете от това, с което можете да се справите. Но не се ограничавайте само до него, всеки ден увеличавайте тежестта, всеки ден изпитвайте равнището, до което сте достигнали. Днес ще се преборите с 70 кг, а утре може би със 100, в други ден вече може да щурмувате и по-голяма тежест, а някой ден дори и световния рекорд. Ако човек си поставя само лесни и предолими цели, никога няма да стане добър състезател. Винаги ще бъде посредствен. Така че първото условие, за да успеете на изпитите, е да увеличавате тежестта на натоварването с всеки изминал ден.
За състезание човек трябва да се готви като за състезание. И това не е просто ефектно повторена фраза, смисълът й е в следното – на всеки изпит: било за езикова или математическа гимназия, било за университета, вие разполагате с точно определено време да решите точно определени задачи, които някой друг поставя пред вас. Изпитът обикновено започва в 8,00 ч. и свършва в 12,00 ч. От вас се иска точно в този ден и точно в този час вие да дадете максималното от себе си. Това никога няма да постигнете, ако цялата ви предварителна подготовка не е била подчинена на изпитните условия. Да си представим, че работите съзнателно и упорито цяла година, старателно изпълнявате всяка домашна работа, но как – днес пишете няколко реда, решавате, че сте се изтощили и че въображението ви вече не работи и зарязвате задачата, утре се заемате с нея отново и пак не стигате до края, защото знаете, че трябва да предадете домашната си едва през следващата седмица. Може в разстояние на една седмица, пишейки по няколко реда на ден да създадете гениално съчинение, но за изпит няма да сте готови – защото не сте приучили мисълта да ви служи тогава, когато вие искате това, защото не сте превърнали мисленето в творческа дейност, но и в труд. Мисълта трябва да се дисциплинира – и да ви се подчинява. Вие трябва да умеете да управлявате мислите си, а не да им се подчинявате безропотно и да разчитате на каквото ви хрумне. Затова опитайте така: вземете лист, химикал и часовник, ако е разрешено да ползвате и христоматия – ползвайте и христоматията. Решете, че в този и точно в този ден и в тези, и точно в тези четири часа вие трябва да завършите домашната си работа. Трудно, нали? Ще ви кажа и друго (като малко отклонение), решете, че един ден за няколко часа вие седите само на едно място, без определена задача, можете да си мислите за каквото си искате, можете да си рисувате картинки, да си драскате по листовете пред вас, но нямате право да ставате. Това ще бъде невероятно наказание, нали? Ако попитате психолозите, те ще ви отговоря, че мисълта на човека не може да остане концентрирана дълго време върху една и съща тема, че мисълта сама търси разнообразието, сама отлита нанякъде по пътя на асоциацията – една мисъл поражда втора, трета, четвърта. Да се научите да се концентрирате върху избрана от вас тема е невероятно ценно качество – и невероятно трудно. А съвременният свят го изисква – все повече и повече. Ние трябва да решим проблема пред нас тук и сега, а не някога, не след N на броя дни. А тогава? Тогава трябва първо да се приучим мисълта да служи на волята и целите ни, а не да сме нейни слуги. Нужно ни е да вярваме, че можем да решим задачата тогава, когато тя е поставена пред нас, а не изобщо някога. Затова работете с часовник пред вас. Ще ви бъде трудно първоначално, знам. Самият аз никога не успявах да приключа класните си работи в рамките на двата учебни часа, те винаги оставаха незавършени – без заключение. Много време трябваше да мине, за да осъзная, че творческата идея е нещо прекрасно, но животът не стои на едно място, той изисква от нас днес да решаваме едни проблеми, а утре други. И за да постигнем това е необходимо да се приучим да откриваме отговорите тогава, когато това е важно за нас. Ето защо простичкият съвет е: За състезане се гответе като за състезание, при същите условия, при които ще се явите на изпита. Сигурен съм, че тогава мисълта ви няма да ви изневери, чувствата ви няма да ви подведат и вие ще дадете най-доброто от себе си. А в живота винаги има по-добри и по-лоши, това не бива да ни плаши, страшното е, ако се примирим да бъде на страната на тези, които винаги губят.
[откъс от една незавършена книга]
Такъв съвет искам да ви дам накрая – как да се готвите за изпитите.
За изпитите трябва да се готвите като за състезание. Ако някой млад човек иска да стане шампион по щанги, той няма да ходи по цял ден в спортната зала и да вдига само по десет килограма тежести, защото дори и сумирани те да правят над тон, все пак летвата е поставена твърде ниско.
Нужно е да започнете от това, с което можете да се справите. Но не се ограничавайте само до него, всеки ден увеличавайте тежестта, всеки ден изпитвайте равнището, до което сте достигнали. Днес ще се преборите с 70 кг, а утре може би със 100, в други ден вече може да щурмувате и по-голяма тежест, а някой ден дори и световния рекорд. Ако човек си поставя само лесни и предолими цели, никога няма да стане добър състезател. Винаги ще бъде посредствен. Така че първото условие, за да успеете на изпитите, е да увеличавате тежестта на натоварването с всеки изминал ден.
За състезание човек трябва да се готви като за състезание. И това не е просто ефектно повторена фраза, смисълът й е в следното – на всеки изпит: било за езикова или математическа гимназия, било за университета, вие разполагате с точно определено време да решите точно определени задачи, които някой друг поставя пред вас. Изпитът обикновено започва в 8,00 ч. и свършва в 12,00 ч. От вас се иска точно в този ден и точно в този час вие да дадете максималното от себе си. Това никога няма да постигнете, ако цялата ви предварителна подготовка не е била подчинена на изпитните условия. Да си представим, че работите съзнателно и упорито цяла година, старателно изпълнявате всяка домашна работа, но как – днес пишете няколко реда, решавате, че сте се изтощили и че въображението ви вече не работи и зарязвате задачата, утре се заемате с нея отново и пак не стигате до края, защото знаете, че трябва да предадете домашната си едва през следващата седмица. Може в разстояние на една седмица, пишейки по няколко реда на ден да създадете гениално съчинение, но за изпит няма да сте готови – защото не сте приучили мисълта да ви служи тогава, когато вие искате това, защото не сте превърнали мисленето в творческа дейност, но и в труд. Мисълта трябва да се дисциплинира – и да ви се подчинява. Вие трябва да умеете да управлявате мислите си, а не да им се подчинявате безропотно и да разчитате на каквото ви хрумне. Затова опитайте така: вземете лист, химикал и часовник, ако е разрешено да ползвате и христоматия – ползвайте и христоматията. Решете, че в този и точно в този ден и в тези, и точно в тези четири часа вие трябва да завършите домашната си работа. Трудно, нали? Ще ви кажа и друго (като малко отклонение), решете, че един ден за няколко часа вие седите само на едно място, без определена задача, можете да си мислите за каквото си искате, можете да си рисувате картинки, да си драскате по листовете пред вас, но нямате право да ставате. Това ще бъде невероятно наказание, нали? Ако попитате психолозите, те ще ви отговоря, че мисълта на човека не може да остане концентрирана дълго време върху една и съща тема, че мисълта сама търси разнообразието, сама отлита нанякъде по пътя на асоциацията – една мисъл поражда втора, трета, четвърта. Да се научите да се концентрирате върху избрана от вас тема е невероятно ценно качество – и невероятно трудно. А съвременният свят го изисква – все повече и повече. Ние трябва да решим проблема пред нас тук и сега, а не някога, не след N на броя дни. А тогава? Тогава трябва първо да се приучим мисълта да служи на волята и целите ни, а не да сме нейни слуги. Нужно ни е да вярваме, че можем да решим задачата тогава, когато тя е поставена пред нас, а не изобщо някога. Затова работете с часовник пред вас. Ще ви бъде трудно първоначално, знам. Самият аз никога не успявах да приключа класните си работи в рамките на двата учебни часа, те винаги оставаха незавършени – без заключение. Много време трябваше да мине, за да осъзная, че творческата идея е нещо прекрасно, но животът не стои на едно място, той изисква от нас днес да решаваме едни проблеми, а утре други. И за да постигнем това е необходимо да се приучим да откриваме отговорите тогава, когато това е важно за нас. Ето защо простичкият съвет е: За състезане се гответе като за състезание, при същите условия, при които ще се явите на изпита. Сигурен съм, че тогава мисълта ви няма да ви изневери, чувствата ви няма да ви подведат и вие ще дадете най-доброто от себе си. А в живота винаги има по-добри и по-лоши, това не бива да ни плаши, страшното е, ако се примирим да бъде на страната на тези, които винаги губят.
Стефан Пеев
[откъс от една незавършена книга]
неделя, 10 юни 2012 г.
КНИГАТА НА АЛЕКСАНДЪР ФОЛ „Думи и образи“ е изборът на 23 читалища и библиотеки в Пловдив
Двадесет и три читалища и библиотеки в Пловдив избраха книгата на Александър Фол „Думи и образи“ с илюстрации от Борис Димовски да влезе в библиотечния им фонд. Книгата ще намери своя път към читателите в рамките на финансовата подкрепа, осигурена чрез изложението ПЛОВДИВ ЧЕТЕ – 2012.
Още информация за изданието: КНИГИТЕ.НЕТ
Автор: Александър Фол
Илюстрации: Борис Димовски
Издател: КОНТЕКСТ
Издание: второ, 2011
Брой страници: 136
Размери: 11.5/18.5 см
Подвързване: мека корица
Цена: 7.90 лв.
Стефан Пеев
Още информация за изданието: КНИГИТЕ.НЕТ
Автор: Александър Фол
Илюстрации: Борис Димовски
Издател: КОНТЕКСТ
Издание: второ, 2011
Брой страници: 136
Размери: 11.5/18.5 см
Подвързване: мека корица
Цена: 7.90 лв.
събота, 9 юни 2012 г.
ДОБРЕ И ЗЛЕ В УСЛОВИЯТА НА ПАЗАР
Днес разбрах, че РХ умее да разказва, но няма какво да каже на читателите си. Думите се каканижат при стриктно спазване на писателския занаят. Преводът на места очевидно куца и въпреки това авторът се появява пред българския читател. Защо? Защото е средно статистическа пазарна величина – конвертируема в родината си и предполагаемо конвертируема у нас? Книгоиздаването е политики в областта на културата. Една добре продадена лоша книга върши повече пакости, отколкото е пакостта от една зле продавана, но добра книга. Дали някога ще проумеем това?
Стефан Пеев
ДАЛИ?...
Дали светът няма да бъде друг, ако хората проумеят „равновесието на Наш“?
През 1994 година получихте Нобелова награда за „равновесието на Наш”, откритие, което бяхте направили във Вашата докторска дисертация още през 1950 година. Според тази теория равновесието в една игра настъпва тогава, когато всеки играч следва стратегията, която лично за него е най-добрата.
Да, макар че това може да бъде най-лошото решение. Класическият пример е дилемата пред затворниците. Двама затворници, на които може да бъде приведено доказателство единствено за притежание на оръжие, ако не направят самопризнания, се разпитват поотделно от двама полицаи. Ако и двамата пазят тайна, ще получат само дребно наказание. Но ако единият даде показания против другия, той ще бъде освободен, а другият ще отиде в затвора. Въпреки че и за двамата би било по-добре, ако не свидетелстват един срещу друг, за отделния играч най-добрата стратегия е да даде показания срещу другия. Накрая двамата дават показания и отиват зад решетките.
Източник: ГЛАСОВЕ.КОМ
През 1994 година получихте Нобелова награда за „равновесието на Наш”, откритие, което бяхте направили във Вашата докторска дисертация още през 1950 година. Според тази теория равновесието в една игра настъпва тогава, когато всеки играч следва стратегията, която лично за него е най-добрата.
Да, макар че това може да бъде най-лошото решение. Класическият пример е дилемата пред затворниците. Двама затворници, на които може да бъде приведено доказателство единствено за притежание на оръжие, ако не направят самопризнания, се разпитват поотделно от двама полицаи. Ако и двамата пазят тайна, ще получат само дребно наказание. Но ако единият даде показания против другия, той ще бъде освободен, а другият ще отиде в затвора. Въпреки че и за двамата би било по-добре, ако не свидетелстват един срещу друг, за отделния играч най-добрата стратегия е да даде показания срещу другия. Накрая двамата дават показания и отиват зад решетките.
Стефан Пеев
Източник: ГЛАСОВЕ.КОМ
КОЙ ЛИ СЕ СЕЩА
„Кой ли се сеща с колко капки пот е посипана всяка написана дума, която чрез книгата стига до хората“ – казвам си го на ум, усмихвам се самоиронично и продължавам да тътря кашона с книги към щанда на издателство КОНТЕКСТ за поредния ден от ПЛОВДИВ ЧЕТЕ – 2012.
Стефан Пеев
вторник, 5 юни 2012 г.
ЛЮБОВТА ЩЕ ТЕ НАМЕРИ
Текст: Деница Бояджиева
Илюстрации: Деница Бояджиева
Издателство: ПУНКТ, 2012
Цена: 18.00 лв.
Твърда луксозна корица
Формат: 207 мм х 173 мм
36 страници
Илюстрации: Деница Бояджиева
Издателство: ПУНКТ, 2012
Цена: 18.00 лв.
Твърда луксозна корица
Формат: 207 мм х 173 мм
36 страници
Източник: ALL IS FULL OF LOVE
понеделник, 4 юни 2012 г.
ΦΙΛОΣΟΦΙΑ: стремеж към мъдростта
Има книги, които се раждат като предизвикателство. Не непременно професионално. А като предизвикателство на мисълта и стремежа ни да бъдем себе си. „ΦΙΛОΣΟΦΙΑ: стремеж към мъдростта“ е точно такава книга. За онзи, който носи у себе си увереността като философ, книгата няма какво да каже. Тя не разговаря с професионалистите. Не. Книгата заговаря неизкушения читател. Онзи, който продължва да усеща философията като изговаряне, като път, като стремеж. Но не и като догма, идеология или мисъл на границата между научното и чисто мирогледното.
Стефан Пеев
Автор: Николай Цонев
Издател: КОНТЕКСТ
Издание: първо, 2012
Брой страници: 350
Размери: 16/23 см
Подвързване: мека корица
Цена: 30.00 лв.
Стефан Пеев
Източник: КНИГИТЕ.НЕТ
Автор: Николай Цонев
Издател: КОНТЕКСТ
Издание: първо, 2012
Брой страници: 350
Размери: 16/23 см
Подвързване: мека корица
Цена: 30.00 лв.
неделя, 3 юни 2012 г.
МАГИЯ
Винаги съм се изумявал от магията на четенето. Да застанеш с книга в ръка и вперен в броеницата от думи да разплиташ смисъла на прочетено, разтваряйки себе си в споделеността и отвръщайки незабележимо на автора, когото може и да не срещнеш никога в живота си, но с когото преживяваш мигове и дори вселени на осмисленост. Понякога изпитвам страх да разтворя книгата. Страх или плахост – не знам кое е по-вярно. Защото знам: знам много добре, че книгата също чете в мен. Аз заставам пред нея беззащитен и гол, готов да ѝ се отдам, да я допусна в моя свят с ясното съзнание, че след нашата среща ще бъда друг; и някъде другаде: в мисленето си, в сетивността си, в пространствата на моето аз. Четенето е магия. И истинско щастие е да вземаш в ръце тъкмо книгите, които те разлистват.
Стефан Пеев
ЯВОР ГЪРДЕВ | ДА ПРЕСКОЧИШ СЕБЕ СИ
- В едно наше предишно интервю споделяте, че не бягате от свободата, а към нея. Това, в крайна сметка, прави и героинята Наталия/ бивш Николай: самоубийствено лети към свободата като пеперуда към лампата. Скъпо ли се заплаща подобен летеж днес?
- Когато става дума за вътрешна свобода, тя се отнася най-вече до това как да преодолееш тежненията на собственото си его, за да прекрачиш в зона, в която започваш да виждаш другите като ценност. Тогава свободата се оказва акт на особена щедрост към останалите, благодат, някакъв дар... Точно това ми е интересно в „Нощна пеперуда”: как за дадени хора подобен дар става по-ценен от цялото им съществуване, той ги изважда от обичайното им равновесие и ги прави смислени за тях самите извън дребните им лични и кариерни амбиции. Този тип свобода ме занимава. Що се отнася до мен, аз отдавна се боря със себе си на терена на егото. Защото, колкото повече егото бъде натискано, малтретирано и еманципирано от користните си самоутвърждаващи желания, толкова повече то се отваря за другите. Ако удовлетворяваш единствено неговите щения, преставаш да виждаш останалите, те губят образ и започват да стават за теб само средство. Някой беше казал: всеки наоколо е абсолютно никой, докато не го заобичаш. А за да направиш това, трябва някак да прескочиш себе си и да приемеш, че светът се състои и от други хора. Само в отношение с тях е възможно да се постигне взаимност и щастие.
- Кога изкуството има повече смисъл: когато удовлетворява изконната вътрешна необходимост на твореца да се себеизрази или когато е мисия, отдадена на другите?
- Лесно е да се каже, че във втория вариант, но тези неща могат да не са алтернативи, а да се получи съвпадение между тях. Служенето на другите трябва да бъде в хармония със собствения духовен интерес. Ако те много се различават, тогава и двете са тегоба. Ако се отречеш от собствените си ценности, ти започваш да изпълняваш някакъв обслужващ ритуал, тоест ставаш търговец, доставящ определена стока, към която обаче нямаш никакво отношение. Да си отчужден от продукта на собствения си труд, в изкуството е абсолютно пагубно. В икономиката все още е възможно, макар да е извор на голям конфликт, но в изкуството е пагубно!
Въпросите задава Ирина Гигова
- Когато става дума за вътрешна свобода, тя се отнася най-вече до това как да преодолееш тежненията на собственото си его, за да прекрачиш в зона, в която започваш да виждаш другите като ценност. Тогава свободата се оказва акт на особена щедрост към останалите, благодат, някакъв дар... Точно това ми е интересно в „Нощна пеперуда”: как за дадени хора подобен дар става по-ценен от цялото им съществуване, той ги изважда от обичайното им равновесие и ги прави смислени за тях самите извън дребните им лични и кариерни амбиции. Този тип свобода ме занимава. Що се отнася до мен, аз отдавна се боря със себе си на терена на егото. Защото, колкото повече егото бъде натискано, малтретирано и еманципирано от користните си самоутвърждаващи желания, толкова повече то се отваря за другите. Ако удовлетворяваш единствено неговите щения, преставаш да виждаш останалите, те губят образ и започват да стават за теб само средство. Някой беше казал: всеки наоколо е абсолютно никой, докато не го заобичаш. А за да направиш това, трябва някак да прескочиш себе си и да приемеш, че светът се състои и от други хора. Само в отношение с тях е възможно да се постигне взаимност и щастие.
- Кога изкуството има повече смисъл: когато удовлетворява изконната вътрешна необходимост на твореца да се себеизрази или когато е мисия, отдадена на другите?
- Лесно е да се каже, че във втория вариант, но тези неща могат да не са алтернативи, а да се получи съвпадение между тях. Служенето на другите трябва да бъде в хармония със собствения духовен интерес. Ако те много се различават, тогава и двете са тегоба. Ако се отречеш от собствените си ценности, ти започваш да изпълняваш някакъв обслужващ ритуал, тоест ставаш търговец, доставящ определена стока, към която обаче нямаш никакво отношение. Да си отчужден от продукта на собствения си труд, в изкуството е абсолютно пагубно. В икономиката все още е възможно, макар да е извор на голям конфликт, но в изкуството е пагубно!
Въпросите задава Ирина Гигова
Източник: НОВИНАР.БГ
петък, 1 юни 2012 г.
ЖАК ПРЕВЕР | ТАЗИ ЛЮБОВ
Жак Превер (1900–1977)Тази любов
Тази любов
Така бурна
Така крехка
Така нежна
И безнадеждна
Тази любов
Хубава като деня
Лоша като времето
Когато лошо е то
Тази любов така истинска
Така красива
Така щастлива
Така игрива
Така осмивана
Трепереща от страх като дете в тъмното
И така сигурна в него
Като мъж спокоен в средата на нощта
Тази любов, която кара другите да се страхуват
Която ги кара да общуват
Която ги кара да пребледняват
Тази любов така търсена
И от нас все чакана
Уловени ранени стъпкани убити отречени забравени
Защото ние сме уловили ранили стъпкали убили отрекли забравили
Тази любов – цялата
Толкова жива все още
Така обляна от слънце
То е твоето
То е моето
То е на лятото
Това нещо винаги ново
Което не се промени
Истинско като дръвче
Потрепващо като птиче
Топло и живо като лято
Ние можем двамата
Да отиваме и да се връщаме
Можем да забравим
И после отново да заспим
Да се събудим страдащи остаряващи
И още да спим
Мечтаейки за смъртта
Да ни пробудят усмивката и смеха
И да се подмладим
Нашата любов остава там
Упорита като глупостта
Жива като желанието
Жестока като паметта
Глупава като съжалението
Нежна като спомена
Студена като мрамора
Красива като деня
Крехка като децата
Гледа ни и се усмихва
И ни говори без да казва нищо
А аз слушам треперейки
И крещя
Викам за теб
Викам за мен
И те умолявам
За теб, за мен и за всички, които се обичат
И са се обичали
Да, викам я
За теб, за мен и всички други
Непознати
Остани там
Там където си
Там, където беше преди
Остани там
Не помръдвай дори
Не си отивай
Ние обичаните
Те забравихме
Но не ни забравяй ти
Нямаме нищо друго освен теб на земята
Не допускай да ни обгърне студа
Много далеч все още
И без значение къде
Покажи ни, че те има
След много време в края на една гора
В гората на спомените
Появи се неочаквана
Хвани ни за ръка
И ни спаси.
Cet Amour
Cet amour
Si violent
Si fragile
Si tendre
Si désespéré
Cet amour
Beau comme le jour
Et mauvais comme le temps
Quand le temps est mauvais
Cet amour si vrai
Cet amour si beau
Si heureux
Si joyeux
Et si dérisoire
Tremblant de peur comme un enfant dans le noir
Et si sûr de lui
Comme un homme tranquille au milieu de la nuit
Cet amour qui faisait peur aux autres
Qui les faisait parler
Qui les faisait blêmir
Cet amour guetté
Parce que nous le guettions
Traqué blessé piétiné achevé nié oublié
Parce que nous l’avons traqué blessé piétiné achevé nié oublié
Cet amour tout entier
Si vivant encore
Et tout ensoleillé
C’est le tien
C’est le mien
Celui qui a été
Cette chose toujours nouvelles
Et qui n’a pas changé
Aussi vraie qu’une plante
Aussi tremblante qu’un oiseau
Aussi chaude aussi vivante que l’été
Nous pouvons tous les deux
Aller et revenir
Nous pouvons oublier
Et puis nous rendormir
Nous réveiller souffrir vieillir
Nous endormir encore
Rêver à la mort
Nous éveiller sourire et rire
Et rajeunir
Notre amour reste là
Têtu comme une bourrique
Vivant comme le désir
Cruel comme la mémoire
Bête comme les regrets
Tendre comme le souvenir
Froid comme le marbre
Beau comme le jour
Fragile comme un enfant
Il nous regarde en souriant
Et il nous parle sans rien dire
Et moi j’écoute en tremblant
Et je crie
Je crie pour toi
Je crie pour moi
Je te supplie
Pour toi pour moi et pour tous ceux qui s’aiment
Et qui se sont aimés
Oui je lui crie
Pour toi pour moi et pour tous les autres
Que je ne connais pas
Reste là
Là où tu es
Là où tu étais autrefois
Reste là
Ne bouge pas
Ne t’en va pas
Nous qui sommes aimés
Nous t’avons oublié
Toi ne nous oublie pas
Nous n’avions que toi sur la terre
Ne nous laisse pas devenir froids
Beaucoup plus loin toujours
Et n’importe où
Donne-nous signe de vie
Beaucoup plus tard au coin d’un bois
Dans la forêt de la mémoire
Surgis soudain
Tends-nous la main
Et sauve-nous.
Жак Превер
Превод: Даниела СоколоваИзточник: Литературен свят
Абонамент за:
Публикации (Atom)