ДИГИТАЛЕН МОДЕЛ НА ДОРИАН ГРЕЙ

Всеки ден, всеки миг, с всеки жест, с всяка дума рисуваме своя автопортрет. Уви! на никой компютърен гений не е хрумнала идеята да сътвори дигитален модел на Дориан Грей. А точно този модел би бил най-изумителният предмет, търгуван някога в „Сотби“.

Стефан Пеев

↑ Начало

ДИАЛОГ С ЦЕНЗОР

С красивите и умни думи, като с алкохола, човек трябва да внимава да не прекали. Защото опиянението от думите не свършва с един досаден махмурлук, а понякога се превръща в жесток по същността си нарцисизъм. Затова свободата на словото е имагинерна величина. Дълбоко в нас би следвало да дреме един благонравен редактор и цензор. Разговорът с него е най-продуктивният диалог за нашата пайдея – колкото и неприятно да е да общуваш с цензори.

Стефан Пеев

Написах думичките си и броузерът ми Mozilla се разпадна. Може би трябваше да приема това като знак на съдбата. Но какво да правя, като не съм суеверен...
↑ Начало

СПОМЕН ЗА ХЕНРИ МУР | СПОМЕН ЗА ДЪМФРИЗ

Прочутата скултура на Хенри Мур „Крал и кралица“
сред хълмовете на Дъмфриз, Шотландия

"Не искам да умра. Разбира се, че не. Искам да продължа да живея толкова дълго, колкото мога. Представям си, че ако страдаш, ако си разочарован или нещастен, това променя нещата. Но мисля, че всички хора биха искали тяхната памет и работата, която са свършили, да бъдат оценени. Разбира се. Вижте, за мен това е нормално човешко желание. Да, това е така. Няма нужда да знаеш кога, къде и как. Просто трябва да правиш своето малко нещо. Това е достатъчно. Не, не разсъждавам, не философствам за бъдещето на света. Аз мисля, че ако човек изпълни собствения си живот и реализира таланта, чувствата, които има, и ако това, което си мислил и правил, заслужава вниманието на другите хора, дори след като си мъртъв, това е достатъчно."

Хенри Мур

↑ Начало
Източник: СТАНДАРТ

Джордж Стайнър | ОБРАЗОВАНОСТТА

Джордж Стайнър

ДИАГНОЗАТА
Надеждата за запазване или възраждане на хуманистичната образованост в някаква традиционна форма ми се струва илюзорна. Тази образованост, този периметър на класическото принадлежаха на един елит. [...] Възприемчивостта за високата култура съвсем не е естествена или универсална. Тя може да се стимулира или увеличава, но само до определена степен.

АРГУМЕНТЪТ
Неспособността на високата култура да пази ъгъла си ефективно, така нареченото „предателство на интелектуалците“, произтича от едно горчиво, често потискано прозрение. Варварството на 20 век изригна в сърцевината на европейската култура. То разцъфтя в самите центрове на естетическо и философско достолепие. Лагерите на смъртта не бяха изградени в пустинята Гоби, нито в екваториална Африка. И когато варварството се надигна, хуманитаристиката, изкуствата, голяма част от философските търсения се оказаха безсилни.

ОБОСНОВКАТА. ПАРАДОКСЪТ НА КОРДЕЛИЯ
Когато човек се прибере вкъщи след четене и препрочитане на 3, 4 и 5 действие на Крал Лир, след като е бил на театър, след макар и неумели усилия да схване и оцени тези преживявания, викът в текста или на сцената завладява нашето съзнание. Той изпълва нашето същество. Фикцията измества онова, което Фройд нарича „принципа на реалността“. Викът на измъчения Лир, терзанията на Глостър и Корделия заличават света. Ние не чуваме вика от улицата. Или пък, ако го чуем, не се вслушваме в него, нито се забързваме да окажем помощ. Великите произведения на литературата, шедьоврите на изкуството, омайващите мелодии далеч не хуманизират нашите рефлекси, както уверяват Аристотел или Матю Арнолд, напротив – те сковават нашата отговорност – една ключова дума – пред лицето на непосредствената човешка беда, на страданието и несправедливостта. По един упоителен начин, те могат да дехуманизират. Дали е правдоподобно човек така да се потопи в агонията на Лир, така да се вживее в нея и тя да предизвика такава реакция у него, че да заякчи, да направи по-конкретни неговите морални и граждански ресурси, е въпрос, на който аз нямам отговор.

ПРИЧИНИТЕ И ТЕХНИТЕ СЛЕДСТВИЯ
В основата на кризата на хуманитаристиката, била тя политическа, социална или психологическа, стои онази ерозия на организираната религия, за която стана дума в началото. Факт е, че традиционната образованост и културата и училищното обучение, които я пораждат, бяха обвързани с теологически предпоставки и ценности. Днес нашата цивилизация се носи без компас, а образоваността се оказва без котва. Както тръби тъй нареченият „постмодернизъм“ – anything goes. Това не означава, че ние ще престанем да произвеждаме и да четем книги, някои от тях стойностни, да посещаваме музеи, да строим концертни зали. [...] Това означава обаче, че тези удоволствия и свързаните с тях усилия ще се конкурират върху една обща скала на престиж и икономическа подкрепа с масови развлечения от най-брутален и оглушителен вид, със спорта (истинската теодицея – това е дузпата на футболното поле). Сериозната книжарница ще се конкурира, при абсурдно неравностойни условия, със съседното порнографско студио. Все повече някогашни мандарини и хора на изкуството ще се натискат за ролята на звезди в масовите медии. Строгите благини на уединението и тишината, на непопулярността, от които сериозната мисъл и оригиналното творчество така често зависят, ще стават все по-недостъпни. Демокрацията се отнася с подозрение към самотата. Може би критериите на супермаркета ще отнесат дори към Платон, Гьоте или Пруст онзи циничен, булеварден галицизъм: Ce n`est que de la littérature (Нищо повече от литература).

ЩО Е ОБРАЗОВАНОСТ
Ала колкото и спешни и важни да са тези проблеми, те не засягат същината на работата: нуждата от фундаментална образованост, концептуално ядро за днешните и утрешните жени и мъже („учебно ядро“ е една полезна кратка формула). Под „образованост“ аз разбирам способността човек да се захване с най-големите и най-съзидателни предизвикателства в нашите общества и да реагира на тях. Да долови енергиите на интелигентния дебат и да даде своя принос към него. Да се научи да различава „новините, които остават новини“, както се изразява Езра Паунд, от приливните вълни на ефимерна глупост, суеверие, ирационалност и комерсиална експлоатация. В състояние ли сме да изготвим такъв централен учебен план за интелекта и чувствата? Можем ли да очертаем основа, съответстваща на латентните сили на въображението, централна ос на повишена чувствителност, взаимодействаща с изискванията и очарованието на света?

Извадките са от статията на Джордж Стайнър ЕДИН ЛУД ПРОЕКТ, публикувана в ЛИБЕРАЛЕН ПРЕГЛЕД. Източник: ЛИБЕРАЛЕН ПРЕГЛЕД
Вътрешните заглавия и маркиранията с получерен или друг шрифт са на Стефан Пеев.

КРИТИЧНИ БЕЛЕЖКИ
Цялата статия впечатлява със своя размах и патос, за да остави накрая горчивия привкус, че същината на проблема е доловена, но решението остава в рамките на утопията.

Стефан Пеев

↑ Начало

АБСУРДНА ХИПОТЕЗА

За да имаш демокрация, трябва да имаш хора, готови непрестанно да се учат на нещо ново. Демокрация от знаещи хора е невъзможна...

Стефан Пеев

↑ Начало

БЕЛИ И ЧЕРНИ. УРОЦИТЕ, КОИТО НЕ ПОМНИМ

Джеси Оуенс с големия си съперник Люц Лонг (Германия) по време на състезанието по скок на дължина от олимпиадата “Берлин 1936”.

Организираната от нацистка Германия олимпиада (Берлин, 1936 г.) трябва да покаже на света превъзходството на арийската раса. Пред погледа на самия Адолф Хитлер обаче на стадиона в Берлин голямата звезда се оказва... тъмнокожият американец Джеси Оуенс, спечелил четири златни медала в леката атлетика. В интерес на истината обаче пренебрежението към Оуенс в Германия е нищо в сравнение с това в родината му. Някои големи вестници от южните щати не поместват и ред за триумфа му. На приема в негова чест в Ню Йорк е принуден да се качи с товарния асансьор, защото другият е само за бели. "Не съм обиден на Хитлер, а на американския президент, който не ми прати дори една телеграма", казва по-късно Оуенс.

Стефан Пеев

↑ Начало
Източник: БЪЛГАРИЯ ON AIR

МЕТАФОРА С КОЛЕЛО

Тъжна метафора на нашето време. Ателието на кварталния часовникар. Колелото му. И едно предупреждение. Малко наивно, но сурово и истинско.
Всяка кражба – освен всичко друго – е и загуба на вяра...

Стефан Пеев

↑ Начало

В РАЗГОВОР НАСАМЕ ЗА ПРИЯТЕЛИ

Несъвършени сме. Затова надникваме в съвършенството на поезията с надеждата да зърнем там частица от себе си.
Тъжно е, но животът не можеш да го живееш като поезия, а в истинската поезия не можеш да влезеш с компромисите на живота си.
Поезията и животът се срещат в стремежа.
Стремежът разбира упорството, но не обича повторението.
И когато днес отново сме на път шумно да си припомняме името ти, бати Добри (покрай Третия национален конкурс „Добромир Тонев“), не ни кори, че сме потопени в суетата. Да упорстваш в стремежа си отвъд повторението, ще рече да си творец. А колцина от нас дръзват да мислят за живота си като за творчество. Искаме да сме цветни, а сме само 50 нюанса сиво – еротично разпилени във вакханалното си свободомислие.

Стефан Пеев

↑ Начало

КНИГА И ТЯЛО

Връзката между книга и тяло е установена (метафорично) отдавна.
Визуализирана изящно в екранизацията на „Записки под възглавката” от Питър Грийнауей, тази връзка разгръща мрежа от регистри и оттенъци на дълбокия еротизъм на четенето и семиотичността на плътта. Най-често можем да ги видим през оптиката на истории за самота, любов и смърт в литературата, което до голяма степен обяснява и интереса на киното към тях. „Английският пациент” на Майкъл Ондатджи, „Четецът” на Бернхард Шлинк или „Часовете” на Майкъл Кънингам са три популярни от множество възможни примери, към които се изкушавам да добавя по-малко известния „Елегантността на таралежа” на французойката Мюриъл Барбъри. Макар и по-редки, интересни са и ироничните интерпретации. (Бродски например, за да подчертае мащабите на У. Х. Одън като поет, казва за него, че той е единственият, който заслужава да седне върху речника на английския език. Даниел Пенак пък онагледява едно от неизменните права на читателя – „правото да чете къде да е” – с история за четене на Гогол в казармена тоалетна.). И още, и още...
Дори и без помощта на подобно жонгльорство обаче, всеки от нас знае, че книгата има лице и гръб, че понякога спи или будува с нас под възглавницата, че я носим като броня, докато се блъскаме с другите в автобуса. Че страниците ѝ помнят върхове на пръсти, слюнка, а понякога сълзи – наши и чужди. В някое от многобройните квадратчета на тази координатна система се блъскаме като в клетка или пък продължаваме да учим граматиката на любовта с една-единствена цел: да прочетем, разкажем и (до)пишем себе си. Ако имаме дарба за това. Понякога изглежда прекрасно, друг път – отчайващо и безутешно. Докато не ни споходи благодатта на някой внезапен дъжд, след който книгата се превръща в обикновена хартиена лодка, като онези, които помним от детството, и тогава ние я пускаме по водите с облекчение. А понякога се случва просто да погалим раменете на нечии думи, да полегнем уморени върху хълбоците им, да чуем тишината и след това да продължим сами нататък. Ако се случи, разбира се.
„Човек строи къщи, защото е жив, но пише книги, защото знае, че е смъртен. Той живее с други хора поради стадния си инстинкт, но чете, защото знае, че е сам.”, пише Пенак, а Тери Игълтън добавя: „Произведенията на изкуството не могат да ни спасят – те могат само да ни направят по-чувствителни за онова, което се нуждае от поправка.” А изграждането на тази чувствителност неизменно преминава през усилието да интерпретираме, което на свой ред изисква внимание и към думите, и към тялото на другия, разбирано не просто като плът, а като единство на сетивност, емоционалност и мисловност. Трудна, но незаобиколима работа, която никой не може да свърши вместо нас и след която разбираме, че неусетно сме изкачили няколко стъпала наведнъж.

Цветелина Драганова

↑ Начало

ПО ИНИЦИАЦИИТЕ ИМ ЩЕ ГИ ПОЗНАЕТЕ

Като момче от времето на социализма живеех разкъсан между два типа справедливост – единият се олицетворяваше най-лесно чрез жанра на уестърна, който беше в своя апогей, а другият – чрез съветското кино, което, няма как, заливаше ни отвсякъде. Уестърнската справедливост се явяваше в образа на силната личност, готова да следва избрания път с цената на живота си; съветската криеше в себе си идеологическата трактовка за значението на колективното и ролята на една всеобемаща идеология. И макар неизбежният път за всеки един от нас в онези години да беше през официалните форми на инициация – пионерски дружини, комсомолски организации, някак несъзнателно усещахме, че инициацията все повече и повече се превръща във форма на интерпретация, в избор на модел на поведение.
В обществата, подвластни на традиция и идеология, инициацията е етап, който маркира прехода на младия човек към зрялата възраст. При съвременното общество инициацията е процес, защото самата зрялост не може да бъде фиксирана нито възрастово, нито професионално, нито като съвкупност от знания, умения, етос. И май цялата сложност на въпроса за съзряването е към каква интепретация ще се придържаш във времето.

Стефан Пеев

↑ Начало

ВЪВ ВСЕКИ ФАЛШИФИКАТ ИМА НЕЩО АВТЕНТИЧНО

Сцена от филма „Най-добрата оферта“ на Джузепе Торнаторе

От „Най-добрата оферта“ на Джузепе Торнаторе може само да те заболи. Ако се оставиш посланието на филма да те завладее. Защото истинските неща не могат да се притежават. Те могат само да бъдат преживени.
Във всеки фалшификат има нещо автентично, ни казва филмът чрез героите и сюжета си. Казва го на глас. Но премълчава онова, за което трябва сами да се досетим. Истината за фалшификата е вярна само когато самото живеене е неавтентично. А такова е живеенето на всички герои във филма на Торнаторе.

Стефан Пеев

↑ Начало

АЛБАНСКАТА МОНА ЛИЗА

Kolë Idromeno, Motra Tone („Моята сестра Тоне“, портретът е наричан още „Албанската Мона Лиза“), 1883, 75x60 cm

Художник, фотограф и архитект, Kolë Idromeno (1860-1939) е един от най-известните представители на албанската живопис. Роден в Шкодра, той започна да създава акварели в най-ранна възраст (1871-1874). Като художник Idromeno предпочита градски обекти, като например неговата Dasma shkodrane (Сватба в Шкодра), 1924 г., но също така рисува портрети на интелектуалци и личности с национално значение. Особено добре известен е портретът на неговата сестра Тоне (My Sister Tone), 1883. Творбата е определяна още като „Албанската Мона Лиза“.

Стефан Пеев

↑ Начало

НАШЕ И ВАШЕ

За разлика от хората, които я превърнаха в Музей на модерното изкуство, аз също си искам „Чифте баня“. И не защото съм мюсюлманин, а защото детството ми премина край нея. Познавам „Чифте баня“ като „Чифте баня“. В детските ми години и през ум не ми е минавало, че е исторически паметник. Тогава тя просто беше действаща баня. Старинна. Странна. Порутена. Дори жалка. Ако в нея някога е имало минало величие, то отдавна си беше отишло с годините. Стоеше си самотна на кръстовището на булевардите (днес „6 септември“ и „Цар Борис III“) и по никакъв начин не се вписваше в околната архитектурна среда. Беше практически полезна, но исторически ненужна за хората, които я експлоатираха във времето на социализма. Все си мислех, че се очаква – или да рухне от само себе си, или да стане някакво историческо чудо. Чудо не стана. С времето я затвориха. А после не знам как и по хрумката на кого точно я превърнаха в Музей на модерното изкуство. По-безсмислено нещо не мога да си представя. Но 1999 година е времето на провокациите. Хората си мислеха, че да правиш странности и да правиш изкуство е едно и също нещо.
Предполагам, че много пари потънаха в този така наречен Музей на модерното изкуство. Но „Чифте баня“ и досега си стои ненужна, самотна, чужда на тези улици, на този град и на тези хора.
И за разлика от проф. Божидар Димитров не изпитвам никакъв ужас, че турците са я поискали обратно. Ако имаше как и аз бих я купил – с едничката цел да я обвържа исторически и архитектурно с Пловдив и да затворя завинаги един провиснал през времето исторически спомен.
Жалко е, че историк като проф. Божидар Димитров не разбира, че в историята няма НАШЕ И ВАШЕ и че историческото време не може да бъде приватизирано или национализирано. Единственото, което ни остава, е да изберем в кое историческо време самите ние искаме да живеем.

Стефан Пеев

↑ Начало

МЕЖДУ СЦИЛА И ХАРИБДА

Във филма „Съдба на куртизанка“ (1998) има една ключова роля – на поета Мафио Вениер, превърнал се в инквизитор. Като много други роли в киното (или образи в литературата) и тази е на прехода, който извървяваме в себе си. В собствените ни очи преходът често е оправдаван като развитие. През погледа на обществото обаче този преход понякога се явява падение. Мафио Вениер е самовлюбен поет, убеден в своето дарование и в способността си да забавлява висшето общество. Но на пътя му застава Вероника Франко – красива млада жена, принудена да живее като куртизанка като единствен начин да бъде близо до любовта на живота си – привлекателния аристократ Марко Вение. Вероника е не само красива, тя е умна, мъдра, притежава поетичен дар и неподправено житейско очарование. Мафио Вениер не може да преживее своето падение в очите на аристократичното общество, и то от една куртизанка. И поема пътя на инквизицията – с едничката цел да унищожи Вероника.
Припомних си филма, защото съм дълбоко убеден, че във всеки от нас дремят различни образи – на Мафио Вениер, на Верокина Франко, на Марко Вение. И единственият начин да разбираме героите е, като катарзисно преживяваме съдбата им. С надеждата, че разпънати между Сцила (повелята на съдбата) и Харибда (личния свободен избор), ще изберем верния преход.

Стефан Пеев

↑ Начало

РЕЧНИК | ВОДЕВИЛ

ВОДЕВИЛ

Когато една лека жена прави публична драма от своя живот, а медиите я засипват с внимание, сякаш е героиня на класическа трагедия.

Стефан Пеев

↑ Начало

ВСЯКА ВЪЗРАСТ, ПОЛ, ЗАНЯТИЕ, ВЗЕМАШЕ УЧАСТИЕ...

Любопитно нещо е да изследваш феномена „приятелство“ през ФБ. По презумция социалната мрежа те кара да гледаш на приятелството отворено – допускаш най-близките хора до себе си, но... допускаш и кръга на техните приятели. И започваш да приятелстваш, приятелстваш, приятелстваш... в спонтанния стремеж за споделеност. Рейтингът ти се покачва – светът се отваря пред теб. Започваш да вярваш, че приятелството е фундаментална категория, в която възраст, пол, занятие („вземаха участие в това предприятие“ – рече някога Вазов, преди да знае, че има ФБ). Ала така ли е в действителност?...

Стефан Пеев

↑ Начало

ВЪПРОС С ПОВИШЕНА СЛОЖНОСТ

С коя българска дума е сродна английската дума year...

Стефан Пеев

↑ Начало