Малцина знаят, че от Хайнрих Хайне насам „съвършенството на света е равностойно на съвършенството на духа, който го наблюдава“. Те биха желали да следват това щастливо правило, но други, много повече на брой, постоянно им пречат. Като установи това, Платон реши, че е по-добре „да затворят вратата за непосветените“.
Така моята дилема би била премахната, макар и със скърцане на врата. В Европа, такава неучтивост не е разрешена, понеже сме научени да мислим причинно-следствено. „Щом се затварят, не им е чиста работата“ – би си казал всеки на какъвто и да е от християнските езици и шеметната ирония на Хайне би послужила най-много за прежда на интриги. Възмутителни са тези думички, то се подразбира, както за политици, така и за вестникари, а са и обидни за нас, свободните граждани, които изповядваме правата на човека. Цялата разправия може обаче да бъде избегната, ако елегантно се заобиколи семинарният въпрос „абе, кой е тоя, дето ни бил научил да мислим хем причинно, хем следствено?“ и се погледне през ключалката. Платон не е предвидил този ход на възмъжалите си читатели, тъй като не е познавал глагола „разяснявам“.
Ние обаче сме осъдени да разясняваме.
Застани пред потока, който ти изпраща планината, свали дрехите и оръжията си и се измий с водата му! Изправи се и загърни тялото си с наметало от лен! Вдигни дългата си коса на темето и там я захвани със златни игли! Тръгни бавно нагоре към върха, като вървиш по стъпалата, изсечени в скалата покрай пенливата струя. Когато те свършат, ще стъпиш на каменна площадка. В единия ѝ край, срещу слънцето, на изток, ще видиш открито сводесто надгробие, отворено на един дъх в скалата от предшествениците ти. Под свода му е издълбано скално легло, което лъчите на слънцето обагрят при изгрев, пред него, в площадката – жертвен басейн. До басейна, изправен, ще те чака жрецът, когото ти познаваш, защото е твоят цар. Но ти познаваш и другите край него, малцината, оставили долу същите оръжия като твоите, та пристъпваш към полукръга, за да дочакате всички заедно първата стрела на светлината. Тогава царят-жрец, единствен в правото си, забива късия си нож в шията на коня и го поваля към басейна, за да се стече там кръвта му. Така той, извършителят, умира и се ражда, ражда се и умира в един и същи миг.
Александър Фол | откъси от книгата „Тракийският Дионис. Книга втора. Сабазий“ (1994)
Така моята дилема би била премахната, макар и със скърцане на врата. В Европа, такава неучтивост не е разрешена, понеже сме научени да мислим причинно-следствено. „Щом се затварят, не им е чиста работата“ – би си казал всеки на какъвто и да е от християнските езици и шеметната ирония на Хайне би послужила най-много за прежда на интриги. Възмутителни са тези думички, то се подразбира, както за политици, така и за вестникари, а са и обидни за нас, свободните граждани, които изповядваме правата на човека. Цялата разправия може обаче да бъде избегната, ако елегантно се заобиколи семинарният въпрос „абе, кой е тоя, дето ни бил научил да мислим хем причинно, хем следствено?“ и се погледне през ключалката. Платон не е предвидил този ход на възмъжалите си читатели, тъй като не е познавал глагола „разяснявам“.
Ние обаче сме осъдени да разясняваме.
Застани пред потока, който ти изпраща планината, свали дрехите и оръжията си и се измий с водата му! Изправи се и загърни тялото си с наметало от лен! Вдигни дългата си коса на темето и там я захвани със златни игли! Тръгни бавно нагоре към върха, като вървиш по стъпалата, изсечени в скалата покрай пенливата струя. Когато те свършат, ще стъпиш на каменна площадка. В единия ѝ край, срещу слънцето, на изток, ще видиш открито сводесто надгробие, отворено на един дъх в скалата от предшествениците ти. Под свода му е издълбано скално легло, което лъчите на слънцето обагрят при изгрев, пред него, в площадката – жертвен басейн. До басейна, изправен, ще те чака жрецът, когото ти познаваш, защото е твоят цар. Но ти познаваш и другите край него, малцината, оставили долу същите оръжия като твоите, та пристъпваш към полукръга, за да дочакате всички заедно първата стрела на светлината. Тогава царят-жрец, единствен в правото си, забива късия си нож в шията на коня и го поваля към басейна, за да се стече там кръвта му. Така той, извършителят, умира и се ражда, ражда се и умира в един и същи миг.
