Най-напред бих искал да започна с думи на благодарност.
Благодаря на проф. Валерия Фол, че се съгласи да издадем книгата „Думи и образи“ на Александър Фол.
Благодаря на госпожа Валерия Димовска, а чрез нея и на другите наследници на Борис Димовски, че дадоха съгласието си да използваме оригиналните илюстрации.
Благодаря на всички, които присъстваха на представянето на книгата в София и Пловдив (присъствието на читателите е най-важният израз на уважение към автора). Благодаря на хората, които ще се осмелят да разгърнат книгата и да я прочетат.
Благодаря също така на сър Тим Бърнърс-Лий от Масачузетския технологичен институт, че е създал интернет, и на Марк Зукерберг Елиът, че е създал фейсбук, защото без последните двама „Думи и образи“ също нямаше как да се случи.
Да представяш проф. Александър Фол е предизвикателство. Човек с основание се изправя пред въпроса „Достоен ли съм?“. А да резюмираш „Думи и образи“ е просто невъзможно.
Затова следващите редове скромно наричам ВАРИАЦИИ на теми от Фол.
В „Думи и образи“ има един главен герой. И това е човекът.
Има едно място на действието. И това е Вселената.
Има и... неизбежното протичане на действието във времето.
Човекът, Вселената и времето са съставките на всеки разказ.
Но за да се задвижи действието на разказа е нужна енергия.
Енергията, припомня ни предвидливо проф. Фол значението на гръцката дума, е „(онова, което е) в делото, делата“.
С човека, Вселената, времето и енергията вече имаме на разположение ключовите продукти, за да си сътворим обреден курбан по теория на културата. Стига да сме наясно с технологията на смесването и с принципите на приготвянето.
Имаме, но не съвсем. Защото енергията като дейност-действие и сила-влияние е ставащото в света. Но самата тя се нуждае от своето дюнамис. Тази старогръцка дума е позната днес в езика ни като динамика, ала в езика на древните гърци е означавала възможност (сила, власт, мощ, могъщество, способност, талантливост). Или днес бихме я нарекли с латинския ѝ еквивалент: потенция. В ролята на дюнамис-потенция на енергията се явява идеята.
Понятието идея ни подари Платон. И макар че като древен грък Платон прекрасно разбира, че идеята е това, което е видно, тоест умозрително съзерцаваният смисъл на нещата, той все пак реши да затвори вратите на своята академия за непосветените. Тази мярка на Платон имаше изцяло предпазен характер. Съзерцаването на идеите очевидно не е работа за всекиго. За съзерцаването на идеите се изисква определена пайдейа – ще рече обучено и възпитано поведение.
Платон не вярва в свободата на личността по рождение, каквито и харти за правата на човека да пишем днес. Свободата не е състояние, което ни се приписва по закон с акта на раждане и с първите ни памперси. Свободата е достижение. Достижение на духа в неговото движение към идеята.
Движението към идеята е методос, тоест път и начин на изследване едновременно, тоест метод. А този методос-метод-път-изследване е едновременно кризис и етос. Кризис означава разграничаване и избор, а етос – нравствена отговорност. Ще рече, да бъдем свободни, означава едновременно да бъдем критични и нравствени. Или иначе казано, да приемем знанието, мъжеството, разумността и справедливостта като основа на нашето обучено и възпитано поведение в нашия метод-път чрез кризиса и етоса към идеята.
Но дали при всеки вид общество пайдейата, която би могла да ни отведе до съвършенството, е идентична? Въпросът е основателен и мисля, че отговорът на проф. Фол е пайдейата на литературното и на нелитературното общество е различна.
Защото човекът в гръцкия полис (град-държава) и човекът във Вселената в лицето на траките са две различни същества. Те живеят в различен вид време. Имат различна пайдейа и различен стремеж към съвършенство.
Така неизбежно стигаме до точката, в която е време да заявим на Платон, че не съвсем легитимно е прибавил орфизма в своето учение. И понеже днес имаме най-малкото териториални основания да се чувстваме наследници на траките, редно е да подкрепим проф. Фол в усилията му научната общност по всички континенти да приеме, че орфизмът съществува прекрасно и без Питагор и Платон, но вече като тракийски орфизъм. Разбира се, тази хипотеза изглежда по-лесна за изричане, отколкото за споделяне, защото поражда проблем и този проблем се нарича ИЗТОК–ЗАПАД. Проблемът ИЗТОК–ЗАПАД е проблем за модела на мислене на света.
От Декарт насам сме свикнали да вярваме, че мислене и съществуване си съпринадлежат, защото щом мисля, значи съществувам. Но Декартовият рационализъм, като всеки рационализъм, не решава проблема ни. Понеже мисленето може да бъде не само рационалистично, но и метафорично. И книгата на проф. Фол е прекрасен пример за метафорично мислене. За мислене, което изхожда от избухващата интелектуална енергия, която е искра от мощта на Вселената. За да влезем в тази метафора, се налага да признаем заедно с автора ѝ, че „интелект“ е повече от „ум“ и от „чип“, дори повече от „изкуствен интелект“ и, като се съедини в една речникова категория с думата „енергия“, променя качествата си така, както и тя ги е променила чрез него. Сега вече смело можем да се запитаме: а оттук накъде. Поемем ли в своето мислене на Запад, поемаме по пътя на Аристотел. С Аристотел под мишница, ние се движим в посоката на плурализма. Плурализмът обаче, освен че ни дари с пазарна икономика и с множество емблематични фигури като Мадона например, стори твърде малко за тракийския орфизъм, защото там интелектуалната енергия, разбирана дори в простия си смисъл на метафизика, бе провъзгласена за мъртва още през XIX в. от Ницше. Така Западът се оказа в капана на собственото си многообразие, от което няма как да излезе освен чрез непрестанно делене и омножествяване в търсене на безкрайното. Що се отнася до нас, тези от Изтока, не ни остава друго, освен да се огледаме в избора си на пайдейа и на вид време. И да решим дали метафоричното мислене заслужава усилията си да бъдеш в съвършенството, или е по-прагматично да приемем модела на мислене на Запада, а с него заедно и Аристотел, Ницше, Мадона, принципа на удоволствието и принципа на безкрайното като линейно недостижим плурализъм.
Изборът си е наш. Траките са направили своя преди много години. И ако искаме да се смятаме за техни продължители, налага ни се поне да признаем уникалността им. А дали тази уникалност ще докосне и нас, е вече въпрос на кризис и етос – ще рече, на критично мислене и нравственост.
Критичното мислене и нравствеността неминуема пораждат на определен етап иронията и самоирония.
Самоиронията е оздравителна. Тя може да се приема всяка сутрин без ограничения в дозировките. Резултатът е, че носи бодрост за този, който я приема, и внася смут за другия – който наблюдава аналитично отстрани.
Зад всяка самоирония лежи една споделена истина – тежка за споделящия, но дваж по-тежка за наблюдаващия. Защото в акта на изговарянето на самоиронията самоиронизиращият постига своето освобождаване, а наблюдаващият – уви! се изправя пред предизвикателство.
В такъв смисъл „Думи и образи“ на проф. Александър Фол ни отправя своето предизвикателство чрез намигването, играта на приемане и отхвърляне, чрез сложната плетеница от силогизми, които ни водят в съвсем неочаквани посоки, чрез метафората в най-причудливите ѝ форми.
И тук отново се връщам към въпроса от началото: „А достойни ли сме да приемем тези необикновени текстове? Или залутани в собствените си предразсъдъци ще отхвърлим априори тяхната странна плетеница?“.
Тези въпроси не се нуждаят от отговор сега. Техният отговор лежи във времето пред нас.
Стефан Пеев
Изданието ДУМИ И ОБРАЗИ
в сайта на издателство
КОНТЕКСТ
Изданието ДУМИ И ОБРАЗИ
в интернет книжарницата
КНИГИТЕ.НЕТ
MICHAEL NYMAN
