вторник, 29 ноември 2011 г.

В ПЛОВДИВ СЕ ОТКРИВА НОВО УНИКАЛНО АРТ-ПРОСТРАНСТВО: ГАЛЕРИЯ А+


На 3 декември 2011 г. от 17.00 ч. в Пловдив се открива ново уникално арт-пространство: галерия А+. Тя е разположена в една от очарователните малки улички на квартал Капана (ул. Загреб 18), точно на гърба на Халите. Основен фокус в политиката на галерията е представянето на разнообразен кръг от млади автори, работещи в класическите кавалетни видове и жанрове изкуства – живопис, графика, пластика, икони и т.н. Освен пловдивски имена участват още художници от Шумен, Стара Загора, София, Бургас. Представителни от това поколение са Любомир Кръстев, Велизар Димчев, Димитър Шопов, Христо Жеков и други. Техните произведения кореспондират с картини на утвърдени пловдивски имена като Димитър Мицев, Христо Стойчев, Маргарита Джарова и други. Артистичната спойка между тези две поколения, разделени от няколко десетилетия помежду си, ще се осъществи от представители на едно междинно поколение художници като Онник Карамфилян, Венета Маринова, Димитър Къркеланов, Димитър Чонов, Кирила Георгиева, Митко Железаров и други.
Амбицията на галерия А+ е да работи както с автори в началото на творческия си път, така и с художници, които по стечение на конюнктурни обстоятелства са извън фокуса на медийното внимание, да припомня позабравени днес качествени автори от предходни поколения и да показва произведения на художници от други художествени центрове в България и чужбина. Този широк диапазон от творчески поколения, пластически почерци, материали, формати, изобщо естетика, ще бъде обединен от идеята да се утвърждава един добър художествен вкус, ориентиран към нови художествени тенденции, който в същото време поддържа топла връзка с добрите параметри на традицията.
Галерия А+ стартира с една обща представителна мащабна експозиция, впоследствие в културния ѝ афиш могат да се видят тематични, общи и самостоятелни изложби.

За връзка с организаторите: 0887 136 827

Галерия А+

понеделник, 28 ноември 2011 г.

КОГАТО КРИЗАТА СВЪРШИ...

Ад
Когато кризата свърши, с нейния край не започва раят, а опустошението от ада.

Стефан Пеев

И ТОЛКОЗ ЧЕРНИ МИСЛИ МИ ТЕЖАТ...

Димчо ДебеляновДимчо Дебелянов (автор на изображението Борис Ангелушев)
Как бяха скръбни мойте детски дни!
О, колко много сълзи спотаени!
Тук първи път се моя взор стъмни
и безпощадна буря сви над мене.

Тук първи път чух възглас: — престани:
да вярваш и да дириш — забранен е
на любовта плодът — и в зли страни
мечтите ти навек ще бъдат пленни.

И днес аз бродя в тоя скръбен град —
едничък дом на мойта скръб бездомна —
аз бродя за утехата нерад —

и кат загубен в пустошта огромна.
И толкоз черни мисли ми тежат,
че аз не искам нищо да си спомна.

Димчо Дебелянов
ПЛОВДИВ

Карен Джамбазов, Николета Трайкова | РИНОСИНУИТИТЕ – ЧЕСТО СРЕЩАНА, НО НЕРАЗПОЗНАВАНА ПАТОЛОГИЯ В КЪРМАЧЕСКАТА И МАЛКАТА ВЪЗРАСТ



Риносинуитите в кърмаческата и малката детска възраст (от 0 до 6 г.) са много чести заболявания, но в по-голямата част остават несвоевременно диагностицирани. Този факт се дължи на редица обективни причини. Заболяването се развива в хода на остра респираторна инфекция, която маскира симптомите на риносинуита. Обикновено от общопрактикуващите лекари се постават диагнози като протрахиран ринофарингит, остатъчни явления след остра инфекция на дихателните пътища, заден ринит и др. Поради близост на симптоматиката (запушен нос, хъркащо дишане, носна секреция, кашлица) с други чести заболявания в тази възраст се поставя диагнозата уголемени или възпалени аденоидни вегетации и детска алергия. Рано приложените антибиотици замъгляват клиничната картина. Друга причина е недооценяване голямата честота и нецеленасоченото им търсене, особено в кърмаческата възраст. Все още е неизживяно старото становище, че в тази възраст не са развити околоносните кухини, следователно те не боледуват. Прецизната диагностика на риносинуитите е възможна при колаборацията между общопрактикуващи лекари, педиатри и подготвени оториноларинголози.
Познанията върху детските риносинуити у нас в последните години се разшириха чрез статии и консенсуси, но проблемът не е цялостно осветлен в съвременни аспекти в монография близо около 40 години.
Изхождайки от нашата ежедневна практика за честотата и големите диагностични трудности при тези заболявания в кърмаческата и малката детска възраст, в настоящия труд се опитахме да систематизираме данните от литературата и нашия опит по проблема. Целта ни е да подпомогнем общопрактикуващите лекари, педиатрите, пулмолозите, алерголозите и оториноларинголозите в поставянето на своевременна, прецизна диагноза и в избора на правилно лечение на риносинуитите в кърмаческата и малката детска възраст.
Книгата е предназначена както за специалисти в областта на оториноларингологията, така и към общопрактикуващи лекари.

РИНОСИНУИТИТЕ – ЧЕСТО СРЕЩАНА, НО НЕРАЗПОЗНАВАНА ПАТОЛОГИЯ В КЪРМАЧЕСКАТА И МАЛКАТА ВЪЗРАСТ
Автори: Карен Джамбазов, Николета Трайкова
Българска. Издание I. 2011 г.
Издателство „Контекст“, Пловдив
© Карен Джамбазов, 2011 г.
© Николета Трайкова, 2011 г.
ISBN 978-954-8238-33-5 | мека корица | 92 стр. | цена 9.90 лв.

Поръчка чрез КНИГИТЕ.НЕТ

неделя, 27 ноември 2011 г.

Миряна Янакиева. ОТ РОДНИЯ КЪТ ДО ГРОБА. Пенчо Славейков – „Сън за щастие“


Монографията представлява първи опит за цялостно изследване на Славейковата творба „Сън за щастие“. Анализът обхваща в зададената от поета последователност всички стихотворения, които изграждат смисловата и художествена цялост на „Сън за щастие“. Чрез съпоставка с други близки по форма произведения от българската и от чужди литератури е обосновано предложението „Сън за щастие“ да се определи жанрово като лирическа книга. Отстояван е възгледът, че в „Сън за щастие“ се откроява определен лирически модел, който в „разпръснат“ вид присъства и в голяма част от останалите творби на Славейков. Изследвани са връзките между „Сън за щастие“ и антологиите „На Острова на блажените“ и „Немски поети“. „Следи“ от „Сън за щастие“ са потърсени и в други Славейкови текстове, като например неговите „Пътни очерки“ или писмата му до Мара Белчева. Книгата е предназначена за научни специалисти, учители, студенти, ученици в хуманитарни гимназии и хуманитарни паралелки, както и за всички, които се интересуват от проблемите на българската литература. Доц. д-р Миряна Янакиева е завършила българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Ръководи направление „Теория на литературата“ в Института за литература на БАН. Има дългогодишен опит като преподавател по български език и литература. Води занятия по теория на литературата в СУ „Св. Климент Охридски“. Член е на редакционната колегия на сп. „Български език и литература“. Основните ѝ научни интереси са свързани с областите: проблеми на литературознанието от ХХ–ХХI век; отношенията знак и смисъл, литература и истина, литература и други изкуства; анализационни подходи към литературния текст; междутекстовост. Сред публикациите ѝ са книгата „Теория на литературата. От Платон до постмодернизма“ (в съавторство), редица статии по теория на литературата и българска литература в сп. „Литературна мисъл“, „Български език и литература“ и различни научни сборници.

ОТ РОДНИЯ КЪТ ДО ГРОБА ПЕНЧО СЛАВЕЙКОВ – „СЪН ЗА ЩАСТИЕ“
Автор: Миряна Янакиева
Рецензенти: проф. Никола Георгиев, доц. Александър Панов
Българска. Издание I. 2011 г.
Издателство „Контекст“, Пловдив
© Миряна Янакиева, 2011 г.
© Издателство „Контекст“, Пловдив, 2011 г.
ISBN 978-954-8238-35-9 | мека корица | 208 стр. | цена 9.90 лв.

Поръчка чрез КНИГИТЕ.НЕТ

ОТ РОДНИЯ КЪТ ДО ГРОБА.
Пенчо Славейков – „Сън за щастие“

е вече част от библиотечния фонд на десет от най-престижните университета в САЩ:

1. Yale University, New Haven, CT
2. University of Washington, Seattle, WA
3. The University of Chicago, Chicago, IL
4. The University of Kansas, Lawrence, KS
5. University of Wisconsin at Madison, Madison, WI
6. Stanford University, Stanford, CA
7. Harvard University, Cambridge, MA
8. University of Virginia, Charlottesville, VA
9. Columbia University, New York, NY
10. University of North Carolina – Chapel Hill, Chapel Hill, NC

събота, 26 ноември 2011 г.

ОТ ИНТЕРНЕТ ДО ГУТЕНБЕРГ 1996

Умберто ЕкоУмберто Еко
[откъс]

Until now I have tried to show that the arrival of new technological devices does not necessarily made previous device obsolete. The car is goes faster than the bicycle, but cars have not rendered bicycles obsolete and no new technological improvement can make a bicycle better than it was before. The idea that a new technology abolishes a previous role is too much simplistic. After the invention of Daguerre painters did not feel obliged to serve any longer as craftsmen obliged to reproduce reality such as we believe to see it. But it does not mean that Daguerre's invention only encouraged abstract painting. There is a whole tradition in modern painting that could not exist without the photographic model, think for instance of hyper-realism. Reality is seen by the painter's eye through the photographic eye. Certainly the advent of cinema or of comic strips has made literature free from certain narrative tasks it traditionally had to perform. But if there is something like post-modern literature, it exists just because it has been largely influenced by comic strips or cinema. For the same reason today I do not need any longer a heavy portrait painted by a modest artist and I can send my sweetheart a glossy and faithful photograph, but such a change in the social functions of painting has not made painting obsolete, except that today painted portraits do not fulfill the same practical function of portraying a person (which can be done better and less expensively by a photograph), but of celebrating important personalities, so that the command, the purchasing and the exhibition of such portraits acquire aristocratic connotations. This means that in the history if culture it has never happened that something has simply killed something else. Something has profoundly changed something else. I have quoted McLuhan, according to which the Visual Galaxy had substituted the Gutenberg Galaxy. We have seen that few decades later this was no longer true. McLuhan stated that we are living in a new electronic Global Village. We are certainly living in a new electronic community, which is global enough, but this is not a Village - if by village one means a human settlement where people are directly interacting each other. The real problems of an electronic community are the following: (1) Solitude. The new citizen of this new community is free to invent new texts, to cancel the traditional notion of authorship, to delete the traditional divisions between author and reader, but the risk is that - being in touch with the entire world by means of a galactic network - one feels alone.... (2) Excess of information and inability to choose and to discriminate. I am used to saying that certainly the Sunday NYT is the kind of newspaper where you can find everything fit to print. Its 500 hundred pages tell you everything you need to know about the events of the past week and the ideas for the new one. However, a single week is not enough to read the whole Sunday NYT. Is there a difference between a newspaper which says everything you cannot read, and a newspaper which says nothing, is there a difference between NYT and Pravda? Notwithstanding this, the NYT reader can still distinguish between the book review, the pages devoted to the tv programs, the Real Estate supplement, and so on. The user of Internet has not the same skill. We are today unable to discriminate, at least at first glance, between a reliable source and a mad one. We need a new form of critical competence, an as yet unknown art of selection and decimation of information, in short, a new wisdom. We need a new kind of educational training. Let me say that in this perspective books will still have a paramount function. As well as you need a printed handbook in order to surf on Internet, so we will need new printed manuals in order to cope critically with the World Wide Web. Let me conclude with a praise of the finite and limited world that books provide us. Suppose you are reading Tolstoj's War and Peace: you are desperately wishing that Natasha will not accept the courtship of that miserable scoundrel who is Anatolij; you desperately wish that that marvellous person who is prince Andrej will not die, and that he and Natasha could live together happy forever. If you had War and Peace in a hypertextual and interactive CD-rom you could rewrite your own story, according to your desires, you could invent innumerable War and Peaces, where Pierre Besuchov succeeds in killing Napoleon or, according to your penchants, Napoleon definitely defeats General Kutusov. Alas, with a book you cannot. You are obliged to accept the laws of Fate, and to realise that you cannot change Destiny. A hypertextual and interactive novel allows us to practice freedom and creativity, and I hope that such a kind of inventive activity will be practised in the schools of the future. But the written War and Peace does not confront us with the unlimited possibilities of Freedom, but with the severe law of Necessity. In order to be free persons we also need to learn this lesson about Life and Death, and only books can still provide us with such a wisdom. Винаги досега съм се опитвал да покажа, че навлизането на нови технологии не прави предишните непременно остарели. Колата се движи по-бързо от велосипеда, но тя не го превръща в отживелица, а и никоя нова технология не прави велосипеда по-добър, отколкото е бил преди. Идеята, че всяко нововъведение обезсмисля и отменя ролята на предишното е прекалено опростено като начин на мислене. След изобретението на Дагер художниците не чувстват вече задължението като едни занаятчии да представят действителността такава, каквато смятаме, че я виждаме. Това, обаче, не означава, че само откритието на Дагер насърчава развитието на абстрактното изкуство. Цяло направление в модерната живопис не би могло да съществува без фотографския модел, а именно хиперреализмът, при който реалността е видяна от художника през погледа на фотографския обектив. Разбира се, появата на киното и на комиксите освобождава литературата от задачата на традиционното представяне на повествованието. Но ако има нещо като постмодерна литература, то нейното съществуване до голяма степен е повлияно от появата на комиксите или киното.
По същата причина днес, аз нямам нужда от сериозен портрет, нарисуван от модерен художник, мога да си направя достоверна и луксозна фотография. Но промяната в социалната функция на рисуването на портрети не го прави старомодно, отхвърляйки днес неговите практически функции (които могат да бъдат изпълнени по-добре и по-евтино от фотографията), но за известните личности поръчването и излагането на портретите придобива аристократичен привкус.
Това означава, че в историята на културата никога не се е случвало така, че нещо просто да убие нещо друго. Нещо коренно е променило нещо друго. Подразбрахме от Маклуън, че Visual Galaxy ще замени Gutenberg Galaxy. И ние видяхме след няколко десетилетия, че това не е било далеч от истината. Маклуън твърдеше, че живеем в едно електронно глобално село1. Да, ние наистина живеем в едно ново електронно общество, което е достатъчно глобално, но то не е село. В селото хората директно взаимодействат едни с други.
Истинските проблем на електронното общуване са следните:
1. Самотата. Новият гражданин на тази общност е свободен да създава нови текстове, незачитайки теорията за авторството, премахвайки традиционната преграда между читател и автор. Рискът е в това - бидейки във връзка с целия свят, като в една галактическа мрежа – човек се чувства сам.
2. Излишъкът от информация и неспособността да я подбираме и преценяваме. Например: Sunday NYТ безспорно е вестник, в който можете да намерите всичко, което би могло да бъде отпечатано. Неговите 500 страници съдържат онова, което бихте искали да научите за събитията от изминалата седмица, както и за тези които предстоят през следващата. Както и да е, цяла седмица няма да ви стигне да го прочетете. И каква е разликата между вестник, който казва всичко, което няма да успеете да прочетете, и такъв, който не казва нищо, каква е разликата между Sunday NYТ и „Правда“?
Въпреки това, читателят на NYT все още може да разграничи рецензията на книга от телевизионната програма или от обявите за продажба на имоти. Интернет потребителят няма същите умения. Ние днес не сме в състояние от пръв поглед да разграничим достоверните извори на информация от налудничавите. Нуждаем се от нова форма на критически умения, на още неусвоено умение за селектиране, за отсяване на информацията, казано накратко – нова мъдрост. Нуждаем се от нов вид обучение.
Позволете ми в тази връзка да кажа, че книгите все още имат първостепенна функция. Така, както се нуждаем от напечатаното ръководство за сърфиране в Интернет, така ще се нуждаем и от наръчник, за да се справим критично с Мрежата (World Wide Web).
Позволете ми да приключа с похвала за ограничения свят, който книгите ни предлагат. Предполагам, че сте чели "Война и мир" на Толстой: имали ли сте отчаяното желание Наташа да не приема ухажването на жалкия негодник Анатолий, прекрасният принц Андрей да не умира и да живеят с Наташа щастливи завинаги... Ако имахте "Война и мир" в хипертекст, можехте да пренапишете тази история, както ви се иска, можехте да създадете безрой варианти на "Война и мир", в които Пиер Безухов успява да убие Наполеон или, в съответствие с предпочитанията ви, Наполеон нанася съкрушително поражение на генерал Кутузов. Уви, в книгата това е невъзможно. Вие сте задължени да приемете предопределеното, осъзнавайки, че не бихте могли да промените Съдбата. Хипертекстът и интерактивният роман ни позволяват да проявим свобода и творчество и се надявам, че такъв вид творческа дейност ще бъде практикувана в училището на бъдещето. Написаната "Война и мир" не ни предоставя неограничени възможности за свобода, но ни изправя срещу суровия закон на неизбежното. За да бъдем свободни личности, ние ще трябва да научим този урок за живота и смъртта и само книгите все още могат да ни предоставят такава мъдрост.

Превод: Милена Катошева

1 Умберто Еко има предвид книгата на Marshall McLuhan „The Gutenberg Galaxy: The Making of Typographic Man“ (1962).
[↑ о б р а т н о]



Умберто Еко

Целият текст на статията в: UMBERTOECO.COM

сряда, 23 ноември 2011 г.

ТАЙНАТА КАТО ТАЙНА

ДостоевскиФьодор Достоевски
Бих искал да прочета още веднъж „Бели нощи“ от Достоевски. Но така, както ги прочетох за първи път на 18 години. С безумния възторг и трепета на младия човек, усетил, че се докосва до нещо неподозирано и голямо. Нещо, което надхвърля пределите на собствения му свят и го предизвиква да търси. Да търси какво? Най-лесно е да се отговори така – истината. Най-лесният отговор обаче почти винаги е подвеждащ. Когато сме влюбени, ние не търсим истината, търсим тайната. И не за да я разбулим в разсъжденията си, а за да я изживеем в пълнотата ѝ – като тайна. Трябва да си ултрамодерен човек, за да не вярваш в тайната и да не разбираш значението ѝ за живота.

Откакто прочетох статията на Десислава Желева в КУЛТУРА, не преставам да мисля върху едно от твърденията на авторката: „същността на четенето вече е изгубило първоначалния си смисъл“. Опитвам се да се съглася. Или да възразя. Но признавам, че ми убягва най-важното – отговорът на въпроса за същността на четенето. И може би в този миг, мислейки си за „Бели нощи“, за Достоевски, за читателското ми минало и настояще по-ясно долавям същността на четенето – а тя е пред нас: може би четем, за да се научим как да опазваме тайната като тайна.

Стефан Пеев

вторник, 22 ноември 2011 г.

САНДРО БОТИЧЕЛИ

Сандро Ботичели | Раждането на Венера (детайл)Сандро Ботичели | Раждането на Венера (детайл)
Алесандро ди Мариано ди Вани Филипепи (1445-1510), по-известен като Сандро Ботичели (на италиански Sandro Botticelli), е италиански художник. Наследява прякора си, който означава „Бъчвичката“, от пълния си по-голям брат. Ботичели е един от най-големите италиански живописци от Флорентинската школа, творил по времето на Ранния Ренесанс. Създава картини по митологически — „Раждането на Венера“, „Пролет“ (1478) — както и по християнски мотиви. По-късните му произведения са мрачни и драматични.



Източник на информацията и на снимките: УИКИПЕДИЯ

понеделник, 21 ноември 2011 г.

неделя, 20 ноември 2011 г.

RUNNING FENCE

Христо Явашев

Христо Явашев


Христо Владимиров Явашев (известен като "Кристо") е български художник, роден в Габрово, който създава пространствени художествени инсталации.
От 1953 учи в Художествената академия. През 1957 емигрира. Използва опаковането като художествен похват. Опаковал е моста Пон Ньоф в Париж, Райхстага в Берлин и др. С все по-мащабни творби, и не само опаковки, изкуството му се категоризира като Environmental Art, изкуство на средата. Всичките му работи съществуват временно, невъзможно е да се запазят - с което са сродни с "пърформанс артс". Произведенията му не са обект на продажба; не се представляват от агенции и не са свързани с дарения, подкрепи, реклами, доброволци. Приходи няма и от продажба на плакати, на автографи, на сувенири, на книги или филми. Доходите му са единствено от скиците и подготвителните чертежи за негови работи, които се ценят и се продават на високи цени.

Христо ЯвашевRunning Fence, Sonoma and Marin Counties, California, 1972-76

Официален сайт

събота, 19 ноември 2011 г.

МЕЖДУКНИЖНИ ВОЙНИ

Книжарница

АУТОПСИЯ НА ЕДНА КНИЖАРНИЦА, НАПРАВЕНА ОТ САМАТА КНИЖАРКА


Какво се случва в книжарниците днес, когато томовете на Стайнбек, оценени на 5 лева, дишат прахта по автобусните спирки, подредени небрежно в кашони от банани, а по-младият читател е заинтригуван единствено от съдбата на земни момичета, влюбени във вампири, от върколаци, зомбита или демони?
Нима някой още смята, че, влизайки в книжарница, винаги е наясно с каква точно книга ще излезе?!? Нека да помисли пак. Манипулацията дебне от всяка страница, ъгъл и витрина.

Книжарницата като културен център е прекрасен, но вече илюзорен образ. На фона на търговската действителност, тя не е нищо повече от търговски обект, зад който стоят хора, които могат да продават както месни и млечни продукти, така и творби на руски класици. Единственото необходимо, според тях, е добър маркетинг, добри връзки с ключови издателства и добро разположение на книжарницата. Най-логичното място за всичко това са търговските центрове.
Романтичната представа за тихото място с много книги, където всеки може да иде и да остане насаме с автора си, е тотално разбита от хората в Мол-а, които влизат в книжарницата със същата неориентираност и незаинтересованост, с която го правят и в магазина за обувки, магазина за бельо и в „Била”.

Въпросът отдавна не е дали хората четат. Те винаги са четели и ще продължават да го правят – четат надписите по автогарите, програмата за телевизионните канали, сметките си за парно отопление, а от пет-шест години и книги на Хорхе Букай, Паулу Коелю и д-р Христо Мермерски. Романите на Коелю отдавна се превърнаха в задължителното четиво. Харесваха го както деца, които дори не долавяха досадното декламиране на клиширани християнски ценности по клиширан начин, така и възрастни, които с умиление четяха, че когато човек силно желае нещо, цялата Вселена му съдейства”, макар вътрешно да са били убедени, че колкото и да искаш нещо, почти никой не се интересува от това, камо ли да ти помогне, камо ли да е цялата Вселена.
Паулу Коелю, обаче, стана прекомерно комерсиален и българите се усетиха, че нещо не е наред. Оставиха кратките поучителни романи-притчи и се поогледаха за нещо ново. Тогава настъпи ерата на Хорхе Букай. С брилянтен нюх на бизнесмен, аржентинският писател успя да изцеди с 11.95 лв. всеки втори, влязъл в българска книжарница. Историите му за грешни хора, преминаващи през вътрешен катаклизъм и осъзнаващи себе си чрез него, се котират повече и от любовта между жена и робот, която, разбира се, свършва щастливо, защото какво би могло да застане на пътя на истинската любов?
Каквото и да си говорим за Хорхе Букай и Паулу Коелю, едно трябва да им се признае – проповядват истини, които, ако бяха повлияли и на 5% от техните читатели, фрустрацията из българската читателска маса нямаше да е в сегашните грандиозни мащаби. Но ето тук светва малката лампичка – каквото и да чете българинът, той не го възприема. Докато споделя времето си с „Да се обичаме с отворени очи”, той може твърдо и упорито да си казва: „Да, тук виждам грешките си, ще бъда по-мил и по-позитивен, няма да ругая жена си”, но в момента на затварянето на книгата, той отново става груб, черноглед и ругае света.
Изводът? Че българинът не само не чете качествени в литературно отношение книги, но пък и те не му повлияват.

Това до голяма степен се определя и от физическото разположение на книжарниците. В по-големите търговски центрове в София има по поне две книжарници на конкурентни вериги (Orange, Public, Book Trading или Ciela), което прави борбата за надмощие между тях ожесточена. След като очевидното поле за развиване на книжарски бизнес се явяват моловете, книжарниците трябва да бъдат натруфени търговски. Това директно изпраща Хорхе Букай на витрина, Стефани Майер на стената с бестселъри, а трилърите-еднодневки - по предните маси с най-популярните книги, защото стилът им е непретенциозен, леснодостъпен, а идеите, които, представете си, проповядват, са достатъчно универсални, за да се харесат от всеки средностатистически читател. Завидно лесно манипулиран, потребителят най-често купува това, което е попаднало първо в ръцете му.
А какво ще попадне в ръцете му, най-често е елегантно договорено от издателите с мениджърите на търговските обекти. Ето как напълно неуспешна книга може да ви се усмихва от всеки рафт и закачливо да ви намига, докато не попаднете в коварния й плен. Който ще продължи не повече от 20 страници и ще ви коства поне 15 лева.
Търговски погледнато, в това няма нищо лошо. Но докато книжарниците се мъчат да излязат на печалба (след като имат да преборват разходи, като наем за помещение от поне 400 кв. м., заплати за минимум 6 души персонал на всеки обекти и още 10 души в офисите, а стойността на стоката надскача 2 млн. лв.), същността на четенето вече е изгубило първоначалния си смисъл. Необходимостта от повишаване на продажбите зачерква необходимостта от разпространяване на качествена литература. Вирджиния Улф диша праха на Мулдашев. Порочното колело се върти все по-бързо, а шансът някой да се измъкне от него и да счупи маховика му изглежда нищожен.

Неподредеността и несигурността в търговията с книги създават много проблеми, които засега ни предпазват от истински страшните изводи. Читателят е въвлечен в игра на пари, където книгите са сведени до средство, независимо от съдържанието и посланието си. Така, ако силно преувелича, бих могла да кажа, че друг диктува какви да сме, тикайки в ръцете ни книги, които просто развиват бизнеса му.

Десислава Желева

Публикувани са извадки от статията на Десислава Желева
Целият материал можете да прочетете в: КУЛТУРА.БГ


сряда, 16 ноември 2011 г.

ОТКРИТОСТ

Структура на философския дискурс у Хайдегер
Самата структура на философския дискурс и мислене на Хайдегер е близка до гръцката (Сократ, Платон) и може да се изрази чрез гръцкото διαλεγομαι = обсъждам въпрос чрез разговор (“... да обсъдим въпроса “Какво е това - философията?” чрез разговор”). Този начин на раз-съждение полага пред участниците (и между тях) един предмет (нещото), към който участниците се насочват (тръгват на път), за да го уловят (схванат) в неговата същност (тоест в неговото тук-присъстващо-битие). Самият предмет е вече наличен, той е пред (и преди) участниците в разговора. Нужно е да се намерят думите (ο λογοι) или по-точно словата, които ще го изяснят, тоест ще придадат яснота или откритост на тук-присъстващото-битие (нещото, предмета). Това е особено говорене, особено събеседване, в което думите не именуват (не назовават), не предричат, не вещаят (тоест думите престават да бъдат думи и знаци на нещата), а остават предмета (тук-присъстващото-битие) да заговори в нас, да се открие в нас чрез θεωρειν (тоест чрез съзерцанието на откритостта). Защото наличният предмет за разговор еднакво говори както за себе си, така и за нас, защото той е дотолкова, доколкото и ние сме, защото той и ние сме едното, тоест съществуващото в битието. Защо е нужно тогава нещото да се изследва в διαλεγομαι? Защото чрез питането и об-съждането трябва да се снемат от нещото всички привидности, всичко неясно, тоест само в изследването чрез питането и изследването на самото питане може да се стигне до откритостта на нещото.

Стефан Пеев

ХАЙДЕГЕР И НАЦИЗМА

Мартин ХайдегерМартин Хайдегер (1889–1976)
Сигурен съм, че има хора, които ще объркат снимката на Хайдегер с образа на Хитлер. Всъщност тази обърканост е симптоматична. Мартин Хайдегер е член на националсоциалистическата партия на Германия до края на Втората световна война. Но нацист ли е той? Въпросът е хубав, защото поражда повод за размисъл и аналогии.

ХАЙДЕГЕР И НАЦИЗМА

Адолф Хитлер става Канцлер на Германия на 30 януари 1933. На 21 април 1933 Хайдегер е избран за Ректор на Университета във Фрайбург, приемайки позицията на следващия ден, а на 1 май 1933 Хайдегер става член на НСДАП.
На 23 април 1934 се отказва от ректорството, като подава оставка, която е приета на 27 април. Той обаче остава член на факултета, а също и на нацистката партия до края на войната.
През тази една година Хайдегер не назначава двама евреи след конкурси с оправданието, че били по-слаби като подготовка от другите кандидати. Той също маха наслова на книгата си, който е представлява посвещение на учителя си по философия Хусерл, който е евреин (наслова обаче е върнат в поствоенните издания). Хусерл е получил покана и позволение за неприсъствие в университета още преди Хайдегер да стане ректор, и по-късно Хайдегер ще отрича, че му е забранявал достъп до библиотеката. Все пак двамата прекъсват тяхното близко познанство, за което Хайдегер твърди, че вече е било развалено.
Хайдегер охладнява в личните си отношения и с Ясперс, чиято жена е еврейка.
При все това след като се отказва за по-малко от една година от ректорството, той поддържа дългогодишна връзка със своята докторантка Хана Аренд, също еврейка и не участва в никакви нацистки прояви, горене на книги и прочее. От 1934 до края на войната Хайдегер не се занимава с политика.
Обвързването му с националсоциализма вече след войната води до неговата денацификация и забрана да преподава, като решително влияние изиграва рецензията на философските му възгледи, направена от предишния му приятел философа Карл Ясперс за комисията по денацификация. В нея Хайдегеровата философия се преценява като опасна и двусмислена в политическо отношение. Въобще "прогресивната" общественост започва един дълъг дебат „за“ и „против“ Хайдегер и защо той не е устоял, не се е държал настрана от нацизма. Хайдегер от своя страна е вече сред най-търсените и публикуваните немски философи и със самочувствието на голям учен, каквото самочувствие през 33-та е нямал, се обръща против течението и отказва да се покае за членството си в партията и ректорството.
Скоро забраната бива отменена и Хайдегер става отново един от личностните центрове на философията в Германия.

Източник на текста и снимката: УИКИПЕДИЯ

Стефан Пеев

В ДЪНОТО НА ТАБЛИЦАТА

XIII национална научна конференция под наслов „Словото – митове и (без)крайности”19 май 2011 г. XIII национална научна конференция под наслов „Словото – митове и (без)крайности”. Участници и жури
Някъде там, на края, едва забележимо зад множеството студенти, млади докторанти и техните научни ръководители съзирам и собствения си образ. Хем ми е весело, хем самоиронично: и си казвам с намигане „Какво пък. Понякога е добре да приемеш да бъдеш в дъното на таблицата“.
А истината е, че да правиш книги за хора, които търсят познанието, е несравнимо удоволствие.

Стефан Пеев
Източник на снимката: Лингвистичния клуб в ПУ

понеделник, 14 ноември 2011 г.

СТЕФКА КОСТАДИНОВА

Стефка Костадинова
СТЕФКА КОСТАДИНОВА
Световна рекордьорка в дисциплината скок на височина
Световният ѝ рекорд от 209 см, поставен на Световното първенство по лека атлетика в Рим през 1987 година, и до днес не е подобрен.
Носителка на 7 златни медала от световни първенства
Европейски шампион в зала и на открито
Олимпийска шампионка от Атланта (САЩ) – 1996 година

Стефан Пеев
Източник на снимката: SPORTING-HEROES.NET

P.S. Лично за мен Стефка Костадинова е българският спортист № 1 на ХХ век.

неделя, 13 ноември 2011 г.

ХИПОТЕЗА – ВЪПРОС

Чичо Томовата колиба
Ако днес под някаква форма се върне робовладелството, бихте ли приели да сте робовладелец?

Стефан Пеев
Източник на снимката: УИКИПЕДИЯ

петък, 11 ноември 2011 г.

КАЗАНО С УСМИВКА И САМОИРОНИЯ

Тодор Живков, Бойко Борисов
Живея в държава, в която магистралите започна Тодор Живков (генерален секретар на ЦК на БКП), а финалната им лента ще пререже неговият бодигард.
... ... ...
Животът понякога е ужасяващо кратък :)
... ... ...

Стефан Пеев
Източник на снимката: ЕУРОЧИКАГО.КОМ

четвъртък, 10 ноември 2011 г.

ИНТИМНОСТ

Математика на мечтите
В парка момиче и момче се целуват. Той е впил устни в устните ѝ, тя е затворила очи и се е отдала на опиянението. Телата им леко се гърчат в ритъма на желанията и страстта. В този миг двете тела запълват пространството, което неумолимо са приватизирали. Тази пейка, това дърво и тази част на деня са собственост на тяхната страст.

... ... ... ... ... ...
Всяка интимност предполага екстатичност. Екстатичността е всъщност условие, без което интимността е невъзможна. В интимността ние донасяме и отнасяме едновременно, влагаме и биваме вложени, обгръщаме и сме обгръщани. В интимността ние сме тук и там едновременно. А в най-дълбоката си същност интимността е акта на снемане на бремето на времевостта от нашия живот. Времето за влюбените не тече в естествения си физически или физиологически смисъл, то има собствен ход, собствен смисъл и това не е субективно-психологическо изживяване, а равнище на стазис, до което само влюбените са в състояние да се докоснат. В любовното отношение спонтанно долавяме, че светът има и други измерения, че неговото тук и сега е само един от аспектите на пребиваването на смисъла в душите ни.
... ... ... ... ... ...

Стефан Пеев
Източник на снимката: ДРИНКИН-ПАРК

СЪРЦЕВИНА

Сърцевина
Човешкият живот трябва да има сърцевина. Всички пътеки и посоки трябва да тръгват от един център, за да има смисъл завръщането.

Стефан Пеев
Източник на снимката: БАРЕЛС.БГ

вторник, 8 ноември 2011 г.

МАТЕМАТИКА НА МЕЧТИТЕ

Математика на мечтите
Събирай мечтите си и ще получиш една голяма мечта... Само се научи да сумираш правилно: 1+1 = 1 голямо, а не на две малки нещица.

Стефан Пеев
Източник на снимката: МИРОГЛЕД.КОМ

P.S. Това не е урок по математика.

КОГАТО СЕ НУЖДАЯ ОТ ДРУГИЯ

Хорхе Букай
Когато се нуждая от другия, за да съществувам, връзката се превръща в зависимост, а когато сме зависими, не можем да избираме. А без избор няма свобода. А без свобода няма истинска любов.
Хорхе Букай

Не знам дали действително тази мисъл принадлежи на Хорхе Букай. Възможно е. Поне така казва УИКИЦИТАТ.
Мисълта звучи красиво. И силно. А всяка красива и силна мисъл впечатлява. И всяко изразително впечатление вцепенява сетивата ни и размътва критичността ни. Кой ли не би се подписал под думите, че без свобода няма истинска любов. Но дали свободата е гаранцията за любовта? И за коя свобода говорим? За свободата от другия? Такава свобода не съществува. И никога няма да съществува за индивида. Щастието да бъдем човешки същества е в нашата обвързаност. И не щастието, а тъкмо кризите – големите, истински световни кризи – би трябвало да ни научат на това, че щастието не е в собствената ни самодостатъчност. Дали някой ден апологетите на съвременните теории за щастие ще узреят за тази идея?

Стефан Пеев
Източник на снимката: БГПАРТИ.КО.ЮК

неделя, 6 ноември 2011 г.

И ТРИТЕ ТЕЗИ – СЛОВО, СМИСЪЛ И СЪВЕСТ...
За литературата изобщо, за човека

Откъс

Николай Гочев
И трите тези - слово, смисъл и съвест – не са възможни, ако не съществува “истина”. Всеки знае, че словото може да послужи и за да се излъже. Обаче как да излъжем някого, ако той не е очаквал да чуе истината за това, което го интересува? Така че лъжата не може да действа сама. Тя употребява истината, “преструва се” на истина, иначе не би постигнала целта си, не би “станала” лъжа.
От друга страна, има фантастични твърдения, фантастични – или просто фиктивни – образи, изработени със слово, и накрая – цели художествени произведения, които не са буквално “истинни”. Персонажите и събитията не са се “случили” (от историческа гледна точка). И все пак те имат смисъл. Те не са лъжа, защото не въвеждат никого, който очаква да чуе истина, в заблуждение. Те не се “преструват” на истинни. Създателят им предварително е дал знак, че това са просто словесни изработки, произведения на изкуството, създадени с думи, а не “съобщения” за нещо случило се. Но с това, че имат смисъл, те се опират на истината. Смисленото е онова, което “би могло” да бъде и исторически истинно, то някак отпраща и към исторически истинни неща, и дори помага те да бъдат забелязани. Безсмисленото обаче не отпраща към нищо, то “нищо не означава” и поради това няма връзка с истината. А тъй като не може да се престори на истина, не е и лъжливо.
Така че словото би могло да бъде и лъжливо, но само ако някой допуска съществуване на истина.
[Там, където виждаме смисъл, очакваме истина - може би защото истината е причина за “смислеността”. Или казано с образ (използван някога от Платон) – смислеността е сянка, чието начало е слънцето на истината. Когато казваме, че смисленото е “правдоподобно”, имаме предвид, че то може да е сянка на нещо исторически “случило се”; макар че може и да не е, ако онова, което хвърля сянка, не е онова, което си представяме, гледайки очертанията на сянката. Във всеки случай то е невъзможно без източника на светлината, който “открива” кое какво е, и причинява сянката].
Последно, съвестта е непременно истинна. Тя “съдържа” истина (светлина!), “открива” кое какво е (дали е добро или зло). Тъй като “да се допиташ до съвестта си” значи да пожелаеш истината относно това, дали вършиш добро или зло.
И тъй, нека се съгласим, че човекът е същество, основано на слово, смисъл и съвест.

Николай Гочев
Пълния текст вж. в: НИКОЛАЙ ГОЧЕВ | сайт
Източник на снимката: СЕГА.БГ

КАРЕН СВАСЬЯН:
Я охотно и согласился, призвав его тут же проверить свою оценку на таблице умножения, тоталитаризм и нетолерантность которой возмутительны сверх всякой нормы

Карен Свасьян
Когда я преподавал философию в Инсбрукском университете, мне пришлось пережить и выстоять студенческую демократию. Это было на семинаре по теории познания. Я говорил о Платоне и неоплатонизме, как вдруг один студент принялся мне возражать. Я попытался в мягкой форме внести ясность, заметив, что его представления о теме произвольны и что, прежде чем рассуждать о Платоне, неплохо бы почитать Платона. Реакция оказалась острой. Он сказал, что таково его мнение. На что мне пришлось напомнить ему, что мнения свои он волен высказывать где угодно, но только не здесь, в университетской аудитории, в которой (по крайней мере в отведенные мне часы преподавания) мнениям нет места, а есть место знаниям, или если мнениям, то таким, в основе которых лежат знания. Не думает же молодой человек, что на экзамене мне вдруг пришло бы в голову оценивать его мнения! После этого стало вдруг тихо, и он обвинил меня в тоталитаризме. С чем я охотно и согласился, призвав его тут же проверить свою оценку на таблице умножения, тоталитаризм и нетолерантность которой возмутительны сверх всякой нормы. Мне потом сведущие коллеги сказали, что мне повезло, потому что у большинства студентов было, очевидно, хорошее настроение и им, вероятно, пришелся по душе чудак-профессор, осмелившийся им перечить. Это невероятно, но большинство профессоров боятся студентов и заигрывают с ними.

Карен Свасьян
Източник на текста: ЕКСПЕРТ.РУ

Интервюто с Карен Свасян засяга множество теми: от основните източници на неговите собствени философски възгледи през темата за философията и нейното място в съвременното общество до смисъла на познанието и науката днес. При това отговорите на Карен Свасян звучат необичайно и като че парадоксално за всеки, който е склонен да надценява достиженията на XX и XXI век. „Надо вспомнить – споделя Карен Свасян, – что наука начиналась как знание через познание, под таким знаком боролась она с религией и вытесняла ее. Но уже в девятнадцатом веке этот пафос стал выветриваться. Место познания занял агностицизм: постулат принципиальной непознаваемости мира. Дюбуа-Реймон, основатель электрофизиологии и молекулярной теории биопотенциалов, авторитетнейший естествоиспытатель второй половины девятнадцатого века, выразил это в известной формуле «Ignoramus et ignorabimus» («Не знаем и не будем знать»). Интересно в этой формуле даже не столько то, что именно она провозглашает, сколько то, как она это делает. Если такое говорит верующий, это не только понятно, но и нормально. Если говорящий — ученый, то, наверное, впору было бы воспринять услышанное в ключе сожаления или извинения. Пафос науки — пафос знания, незнание может быть здесь оправдано только как промежуточное вынужденное состояние либо — в крайнем случае — как банкротство. Но считать названную формулу нормой и оглашать ее с торжественностью какой-то папской энциклики — это уже извращение“.


Каре́н Ара́евич Свасья́н (арм. Կարեն Սվասյան, 2 января 1948, Тбилиси, Грузинская ССР, СССР) — философ (специалист по истории философии, культурологии и теории познания), историк культуры, литературовед, переводчик и антропософ.
В 1954—1965 учился в средней школе в г. Ереване. С 1965 по 1970 изучал философию, а также английскую и французскую филологию на филологическом факультете Ереванского государственного университета. С 1971 по 1993 являлся младшим, а затем старшим и ведущим научным сотрудником Института философии и права АН Армянской ССР. В 1978 становится кандидатом философских наук («Эстетическая сущность интуитивной философии А. Бергсона»), в 1981 — доктором философских наук («Проблема символа в современной философии»). В 1985 становится профессором Ереванского университета. В 1993/94 лауреат премии имени А. ф. Гумбольдта (Бонн). В 1997 году приглашённый профессор Инсбрукского Университета (летний семестр) на факультетах философии и славистики (курсы по теории познания, теории символа и литературного перевода). С 1993 по настоящее время живет в Базеле, Швейцария, в качестве свободного писателя и доцента. Выступает с лекциями в Швейцарии, Германии, Австрии, Франции и России. Пишет в основном на русском и немецком языках.
Впервые получил широкую известность в качестве составителя, редактора и одного из переводчиков двухтомного собр. соч. Ф. Ницше, вышедшего в России впервые после революции в серии «Литературные памятники» (М., 1990), и автора примечаний и комментариев к этому изданию. Автор книги «Становление европейской науки» (Ереван, 1990). Переводчик и автор комментариев книги О. Шпенглера «Закат Европы. Очерки морфологии мировой истории» (т. 1. М.,1993, т. 2. М., 1998). Переводчик «Сонетов к Орфею» Р. М. Рильке.

Източник на текста: УИКИПЕДИЯ

петък, 4 ноември 2011 г.

...И РАЗПРАВЯМ НА МОИТЕ БИВОЛИ | С КОЛКО НЕЖНА ЛЮБОВ ГИ ОБИЧАМ...

Вятър
ПРОЛЕТЕН ВЯТЪР

Моя майко и моя кръщелнице,
полудяла и огнена пролет,
дето весело биеш в кепенците
и лудуваш над влажните клони!

Аз съм луд и аз язда през нивите
и по сивите улици тичам,
и разправям на моите биволи
с колко нежна любов ги обичам.

А танцуват запалени къщите
от безспирния бяг на земята,
ний със всяко дръвче се прегръщаме
и лудуваме с лудия вятър.

Падат, стават и хора, и улици,
и дървета, и гробища черни
от безкрайните смели приумици
на вечерния ветър неверен.

Моя майко и моя кръщелнице -
полудяла и огнена пролет,
дето весело биеш в кепенците
и лудуваш над влажните клони.

Никола Фурнаджиев
Източник на текста: ЛИТКЛУБ.КОМ

четвъртък, 3 ноември 2011 г.

ОТВЪД ПОТОКА НА ВСЕКИДНЕВНИТЕ ИСТИНИ

Вятър
В миговете на съзерцание Атанас Далчев вижда ясно отвъд текущия поток на всекидневните истини дълбоката същина и умозрителната телесност на идеите на вещите. Такъв подход към света можем да наречем ейдетически. Далчев вижда с вътрешното си зрение не вещите, а техните същини, техните ейдоси. В бялата стая на болницата пред нас израства самата смърт, мъчителното очакване на неизвестното, примирението със съдбата. Времето е оставило навсякъде отпечатъка си: “петна от мухи” и “бразди от прахът и дъждът” по прозорците, а затаеното му във вещите присъствие само усилва усещането за наближаващата вечност на отвъдното (“Болница”).
В стихотворението “Хижи” читателят е изправен пред убийствената монотонност на вечния бедняшки делник, в който “радостта е непозната”.
Образът на вятъра (“Вятър”) е онази сурова виталност, която с първичната си сила се противопоставя на културния космос на подредения от нас свят и ни го представя като произволен.
Всъщност Далчевият лирически герой е изцяло потопен във всекидневието, чиято недействителна видимост постоянно разбулва чрез откриването на присъствието на трансценденталните видимости в тук и сега съществуващото. Този подход на разбулване, разголване или феноменологическа редукция на сетивното до чистата му същност, не може да не промени и самия субект (лирическия герой), чиято позиция във всекидневния свят се оказва зависима от гледната точка към предмета. Така не само лирическият герой съзерцава предметите и се оглежда в тях, но и те като че го гледат, явявайки се проекция на своята същност в душата на субекта. Подобен подход към света е много близък до философската позиция на Мерло-Понти:

“Аз мога да видя един предмет само доколкото предметите формират система или свят и доколкото всеки от тях приема другите около него за наблюдатели на своите скрити страни и като гаранти за постоянстването на тези страни”.

Позицията на Мерло-Понти К. Коев характеризира по следния начин:

“Аз”-в-света на Мерло-Понти е възможно не като “център” на предметите, а като отдаденост на тях до степен те да придобият едва ли не собствена “субективност”.

Най-ясно този подход към света е очертан в стихотворението “Повест”.
Старите моми от едноименното стихотворение са символ на безплодното и безсмислено присъствие в живота, който минава покрай нас безучастно. Навсякъде тук има не символизъм, алегоричност, метафоричност или каквато и да е друга форма на иносказателност, а ейдетизъм - явяване на същината чрез образа, чрез предмета, чрез отделното. Далчев е истинският край на символизма, защото отхвърля отвъдността на отвъдното и я утвърждава като присъствие, като откритост, като енергийно излъчване. Далчевата поезия казва в стихове онова, което Хайдегеровата философия прави чрез философския коментар.

Стефан Пеев

сряда, 2 ноември 2011 г.

ВАКХИЧЕСКИЯТ ТАНЦ НА МИСЪЛТА

Вакханки
Парадигмата правило–изключение поражда след себе си и друга последица на формалнологическото мислене: парадигмата причина–следствие, влияние–резултат. Дефинирайки правилото, започваме да осветляваме късчето действителност, към което то се отнася през неговата призма, и да вярваме, да вярваме неотклонно, че правилото обуславя наличието на изключения.
Това е поредното удобство, в което потапяме мисълта, за да си служим с нея като с инструмент, но не и да ѝ служим (защото мисълта не само ни принадлежи, но и ние ѝ принадлежим; мисълта не е наша собственост, с която сме подвластни да се разпореждаме еднолично и според волята ни, а е нашата причастност-към-света, нашето да-бъда-себе-си-като-биващо-в-мисленето-екзистиране-на-същото-и-другото-на-другото). Казано по-просто: в изречената мисъл присъства битието на другите в същата степен, в която присъства и битието на мислещия/говорещия. Така че моята оптика е огледално отражение на света на мисловността, към който принадлежа. Това поставя под съмнение правото ми на авторство и на изпитание – моралното ми отношение към скромността и към собственото ми его.
Обичам вакхическия танц на мисълта. Който добре познава природата на мисленето, разбира, че този танц е неизбежна негова страна – и не се бои да му се отдаде. Защото във вакханалното и неподредено прескачане на мисълта самата мисъл живее битието си на екстазност/ирационалност.

Стефан Пеев

На снимката: Детайл от уникална за България мозайка, разкрита наскоро от старозагорски археолози. Мозайката датира около 3 век, изображението е на Селен, който води две вакханки – и тримата са от свитата на Бог Дионис.
Източник: ГРАДЪТ.БГ