Мигел де Унамуно (1864–1936)Всемирното и космополитичното
Цялото творчество на Мигел де Унамуно е пронизано от духа на копнежа по всемирното или божественото. Но всемирното Унамуно разбира като противоположно на космополитичното. Всемирното е вглъбеност в собствената ти индивидуалност, в дълбините на твоето неповторимо аз, което, дирейки най-яркото, най-ценното, най-трайното у себе си, достига до безсмъртието, а безсмъртието е докосване до всемира или сливане с всемира. Космополитизмът е противоположност на всемирното. Той е разпиляване на индивида в света около него, в света на екстериорното време и пространство, в света на другите, отвъдните на аза. Там личността потъва във външното и губи себе си в очертанията на нещата, които не е могла да овладее, защото нищо не може да бъде овладяно чрез външното притежание на вещта, а само по пътя на вътрешното проникване (в духа на аза).
“Колкото повече принадлежи един човек на една страна и на една епоха, толкова повече той принадлежи на всички страни и на всички епохи” (Унамуно).
Странна диалектика наистина - да разбираш общото само като максимално сгъстено индивидуално. Хората имат нещо общо помежду си само доколкото са неповторими индивидуалности или личности.
За идеала и реалността
Цялата книга (творчество) “Животът на Дон Кихот и Санчо Панса” е пронизана от патоса на утвърждаването на идеала като най-висша реалност, реалност сама по себе си ценна и несъотносима с простия ред на нещата в живота. За Унамуно нищо вън от очертанията на идеала не притежава същността на реалност, а само привидността на някаква действителност. За да вървиш в пътя на идеала е нужна вяра. Вярата е онова, което ни отправя към или свързва с идеала. Никой обаче от земните хора не въплъщава в себе си идеала. Идеалът е някъде пред нас и ние сме вечно устремени към него в търсене на единението с него, в стремежа за неговото постигане и осъществяване. За Унамуно Дон Кихот е онзи литературен образ, в който идеалът е въплътен в най-пълна степен след божественото му въплъщение в Христос. Оттук се ражда и вниманието на Унамуно към героя. Да носиш в себе си идеала означава да бъдеш истински. По този начин дори художествено условните персонажи могат да се превърнат според философа в хора от плът и кръв.
Вярата
Трябва да се вярва. Да се вярва искрено, чисто, от цялото сърце и душа, със страст. Да се вярва в духа и идеала. Вярата е, което ни прави хора. Тя дарява с топлина всекиго от нас, вдъхва смелост в сърцата ни, изправя ни срещу вятърните мелници и превръща бръснарските легени в шлемове. Вярата е, която ражда истинските чудеса на света - не чудесата на Дисниленд и увеселителните паркове, а чудесата на духовното, на онова невидимо добротворно начало, което кара бедни пенсионери да отделят стотинки от мизерните си пенсии, за да спасят не по-малко болни от самите себе си.
Нужна ни е вяра. Вяра, която осветява пътя ни и чертае пред нас контурите на култура на човека като антитеза на културата на вещите.
Дон Кихот
Дон Кихот се ражда винаги във време на духовна криза в обществото. Подобно на птицата Феникс и той възкръсва изпод пепелищата на епохите, за да влезе в битка с великаните, които се изпречкват на пътя му, и да срази джуджетата, които пълзят около него. Всеки от нас носи в душата си един Санчо Панса и един Дон Кихот. Въпросът е в кого от двамата се вслушваме, чий глас ни проглушава отвътре. Времето не може да убие Дон Кихот, защото хората имат нужда от идеали, имат нужда от духовни ориентири.
Няма коментари:
Публикуване на коментар