събота, 5 май 2012 г.

ДОРИ ТАКА ДА Е

Асфалт. Дупки


Когато видя дупки по пътя, винаги си представям сюжет.
Представям си хората, които се суетят около димящата асфалтова маса за запълване на дупката. После онези в асфалтовата база, които разбъркват сместа. След това виждам техническите ръководители – в тях винаги има някаква особена едва доловима тъга: защото те знаят какво ще случи днес... и след време.
После виждам други типажи. Те са различни, но ги обединява едно: това са хората, които знаят, че тази дупка, която заплашва да разбие колата ми, им носи пари. Понякога много пари. Повече пари, колкото по-често се отваря и се изпречва на пътя ми.
Ето при тези типажи се спирам най-често. Извиквам ги един по един в съзнаиието си и завършвам своя кротък фантазъм простичко: фраскам ехидно усмихнатата им физиономия с юмрук.
Някой ще си каже, че това е безплодно упражнение във фантазми. Дори така да е. Но то ме кара да не забравям, че пропаданията в живота винаги имат човешко лице.

Стефан Пеев