ДА ЗНАЕШ КАК, БЕЗ ДА ЗНАЕШ ЗАЩО

Подготвям малък сборник с ученически текстове за едно училище. Децата са писали по познатите теми: „Моята България“, „Какво е да си родолюбец“.
И ето какво срещам в техните разсъждания:

Всеки ден гледаме по телевизията как най-различни хора, които също наричат себе си родолюбци, били те от различни партии или от националната власт, ограбват майка България, казвайки, че е за нейно добро. Но нейното ограбване не е само финансово, а и културно. Всъщност то е много по-важно и трагично. Днешните млади българи не уважават България, а и не учат собствените си деца на уважение. А когато нямаш това уважение не можеш и да обичаш. Ала нали в миналото българите без учебници и учители са успели да останат единно цяло, непрекланяйки се пред никого. Това време създало поети, писатели, описвайки България и славното ѝ минало, подканяйки българския народ на въстания с такива стихотворения и поеми, от които целият настръхваш, но са също и такива, каквито младото население не иска и да чуе. В момента България се намира в пепелищата от отдавнашното си минало.

Авторът на тези думи е едва седмокласник. Тъжното в тях е, че той дори не присъства в текста. Искреността на възмущението е несъзнателно подправена. Ученикът знае как да говори по темата, но не и защо. За мен е ужасно, когато в текстовете на подрастващите чувам да се говори за „днешните млади българи“, които „не уважават България, а и не учат собствените си деца на уважение“. Това не е детски глас, не е детска реч. Докато продължаваме да обучаваме децата си как се правят нещата, а не какъв е смисълът на правенето, неизбежно ще чуваме в думите им преждевременно състарени гласове. И неволно ще долавяме усещането за амбивалентност в живота им – отвратителната разлика между онзи, публичен живот, в който сме такива, каквито ни искат и очакват, и другия – личния, в който сме свободни да бъдем себе си, но крием от другите собствената си същност или я споделяме само в тесните рамки на нашето частно пространство.
Да знаеш как, без да знаеш защо, е най-краткият път към лицемерието.

Стефан Пеев

СМИСЪЛЪТ НА ДУМИТЕ

...в ДУМИТЕ на Тони Джуд няма думи – има мисъл, загриженост, болка, ирония, откритост... Всъщност смисълът на думите е в тяхното изчезване. Когато престанеш да изплиташ или разгадаваш значенията, значи си се научил да изричаш и слушаш живота – по същия начин по който клавишите буквално изчезват под пръстите на някой виртуозен пианист и остава само чистото звучене на музиката...

Стефан Пеев

Тони Джуд

ДУМИ


...неумението да се изразяваш определено предполага недостатък на мисълта. Тази идея ще прозвучи странно на едно поколение, хвалено за това, което се опитва да каже, вместо за казаното. Самата реторическа сръчност стана обект на подозрения през седемдесетте: оттеглянето от “формата” насърчаваше безкритичното одобрение към простото “себеизразяване” преди всичко в класната стая. Но едно е да насърчаваш студентите да изразяват мнението си и да внимаваш да не го смачкаш под тежестта на преждевременно наложения авторитет. Съвсем друго е учителите да спрат с критиките към формата с надеждата, че така отпуснатата свобода ще развие самостоятелното мислене: “Не се притеснявай как го казваш, само идеите са важни”. Четирийсет години след шейсетте не са останали много преподаватели, достатъчно уверени (или обучени) да разнищят даден злополучен израз и да обяснят ясно защо той пречи на разумното мислене. Революцията на моето поколение изигра важна роля за този разпад: не трябва да се подценява главната роля, отредена на автономния индивид във всяка сфера на живота – идеята да “следваш собствен път” непрестанно изменяше формата си.

Културната несигурност ражда своя лингвистичен двойник. Същото се отнася за технологичния напредък. В света на Facebook, MySpace и Twitter (да не говорим за sms-ите) жалките алюзии изместват изложението. Ако някога интернет изглеждаше възможност за неограничено общуване, все по-комерсиалният уклон на медията – “аз съм това, което купувам” – ни носи своята собствена нищета. Децата ми забелязват, че при тяхното поколение комуникативният бързопис на машините започва да се просмуква в самото общуване: “хората говорят като текстови съобщения”.
Това би трябвало да ни тревожи. Когато думите изгубят своя интегритет, това се случва и с предаваните чрез тях идеи. Ако дадем предимство на личното изразяване пред формалните правила, то ние приватизираме езика също както приватизирахме толкова други неща. “Когато аз употребявам някоя дума – каза презрително Хъмпти Дъмпти, - тя означава точно това, което аз решавам да означава, ни повече, ни по-малко.” “Въпросът е – каза Алиса – дали можете да накарате думите да означават толкова различни неща”. Алиса е права: резултатът е анархия.

Превод: Зорница Христова
Източник: КУЛТУРА

[фрагменти от статия]

СПОДЕЛЕНОСТТА НЕВИНАГИ Е ОТГОВОРНОСТ

Бях написал следващите няколко реда, преди да прочета материала за провала на стратегията за икономически растеж в ЕС. Казах си – аха, тази бележка е прекалено интуитивна, за да бъде споделяна. Но ето че не е така. Както и да го усукват икономистите, съвременният пазар е не друго, а най-чиста форма на похотливост. Забавно е да те мислят за глупак и непрестанно да подлагат на изкушение невинността ти. Но е тягостно за непохотлив човек отново и отново да отнемат девствеността ти чрез морето от пазарни изкушения.
Ако има банки в ЕС, на които се налага да признаят, че държат лоши кредити, дали вината е в кредиторите – или в изкусността на изкусителите? Когато отнемаш нечия девственост, ти винаги разчиташ на ответното желание. Но ако си прелъстител по презумция, ти не искаш да отговаряш за последиците. Интересуваш се само от това да получиш желаното. Надявайки се, че отговорността за последиците ще остане изцяло за изкусения. В живота това е възможно – но до някаква степен. До степента, в която изкусителят не поражда наследство.

Стефан Пеев

ЗА ХОРАТА И РЕЗЕРВИТЕ (ФИСКАЛНИ И ЧОВЕШКИ)

5 февруари 2009: Бойко Борисов пред българите в Чикаго (източник: СЕГА)

"Каква е основата на населението в момента - 1 млн. цигани, 700-800 хиляди турци, 2.5 млн. пенсионери. Ей това е срещу ГЕРБ. Пенсионерите с цялата си глупост ги води носталгията. Викат си: "Едно време на Хаинбоаз какъв хубав проход направихме. Па имаше един Пешо - ехей какъв хубав беше..." Все едно, че ще се върне младостта. Никога няма да се върне младостта. Обаче това си ги води и под строй отиват да гласуват за Станишев. И вие - милион и половина, дето избегахте... Материалът, дето се явява на избори или от който можем да избираме като кадри, никак не е голям. Лесно е да се каже: "На тебе разчитаме". Ако така ще разчитаме, значи след 1 година ще се издъня и аз".

12 април 2013: Бойко Борисов на предизборен митинг в Пловдив (източник: съобщение в медиите)

Бившият премиер Бойко Борисов обяви, че по-високите пенсии са "изяли фискалния резерв".

По данни на Министерството на финансите в края на управлението на тройната коалиция фискалният резерв е бил в размер на 8 264.6 млн лв., докато през февруари 2013 година той вече е 3 870.7 млн. лв. или с 4.4 млрд. лв. по-малко.

Стефан Пеев

СЛУЧАЙНОСТТА

Недоверието е майка на случайността.

Стефан Пеев

Ръдиард Киплинг | АКО

Ако владееш се, когато всички,
треперят, а наричат теб страхлив;
Ако на своето сърце едничко
се довериш, но бъдеш предпазлив;
Ако изчакваш, без да се отчайваш;
наклеветен — не сееш клевети;
или намразен — злоба не спотайваш;
но… ни премъдър, ни пресвят си ти;

Ако мечтаеш, без да си мечтател;
ако си умен, без да си умник;
Ако посрещаш Краха — зъл предател —
еднакво със Триумфа — стар циник;
Ако злодеи клетвата ти свята
превърнат в клопка — и го понесеш,
или пък видиш сринати нещата,
градени с кръв — и почнеш нов градеж;

Ако на куп пред себе си заложиш
спечеленото, смело хвърлиш зар,
изгубиш, и започнеш пак, и можеш
да премълчиш за неуспеха стар;
Ако заставиш мозък, нерви, длани-
и изхабени — да ти служат пак,
и крачиш, само с Волята останал,
която им повтаря: „Влезте в крак!“

Ако в тълпата Лорда в теб опазиш,
в двореца — своя прост човешки смях;
Ако зачиташ всеки, но не лазиш;
ако от враг и свой не те е страх;
Ако запълниш хищната Минута
с шейсет секунди спринт, поне веднъж;
Светът е твой! Молбата ми е чута!
И главно, сине мой — ще бъдеш Мъж!

Ръдиард Киплинг

Превод: Стоян Медникаров

ПОНЯКОГА ИНЕРЦИЯТА УБИВА

Чета статията на Иван Кръстев „Постполитическа демокрация“ и по моя си начин неволно трансформирам смислите ѝ в образи. Виждам огромен камион, който се носи по пътя. Шофьорът се е отпуснал зад волана, слуша музика и от време на време хвърля око към снимката на мацката до огледалото за обратно виждане. За този човек пътят, воланът и музиката в кабината са неговият живот. Той има верни реакции и се осланя на инерцията на опита си. Машината гъне снагата си по изпъстрения със завои планински път подобно на змия, която приплъзва опашката си зад камък. Изведнъж на пътя на камиона се изпречва сърна. Реакцията на шофьора е мълниеносна и професионална. Рязко набива спирачки, но 20-тонната машина продължава да сурка тялото си по асфалта, докато накрая утробата ѝ не поглъща нещастното животно. Уви, така е – волята за действие, точността на решенията, премереността на действията не са всичко. Понякога просто инерцията убива.

Стефан Пеев

ТОВА Е ЕКИПЪТ, ГОСПОДА...

Една от най-великите метафори, които някога съм чувал, е заложена в AL PACINO'S INCH BY INCH SPEECH FROM ANY GIVEN SUNDAY. И трябва да си безкрайно тъп или безкрайно егоцентрично устроен, за да не осъзнаваш, че тази метафора се отнася към всички аспекти на съществуването ти – независимо дали става дума за твоя личен, професионален или социален живот...

...either we heal now, as a team,
or we will die as individuals...

Стефан Пеев

AL PACINO'S INCH BY INCH SPEECH FROM ANY GIVEN SUNDAY

I don't know what to say really. Three minutes to the biggest battle of our professional lives all comes down to today. Either we heal as a team or we are going to crumble. Inch by inch play by play till we're finished. We are in hell right now, gentlemen believe me and we can stay here and get the shit kicked out of us or we can fight our way back into the light. We can climb out of hell. One inch, at a time. Now I can't do it for you. I'm too old. I look around and I see these young faces and I think I mean I made every wrong choice a middle age man could make. I uh.... I pissed away all my money believe it or not. I chased off anyone who has ever loved me. And lately, I can't even stand the face I see in the mirror. You know when you get old in life things get taken from you. That's, that's part of life. But, you only learn that when you start losing stuff. You find out that life is just a game of inches. So is football. Because in either game life or football the margin for error is so small. I mean one half step too late or to early you don't quite make it. One half second too slow or too fast and you don't quite catch it. The inches we need are everywhere around us. They are in ever break of the game every minute, every second. On this team, we fight for that inch On this team, we tear ourselves, and everyone around us to pieces for that inch. We CLAW with our finger nails for that inch. Cause we know when we add up all those inches that's going to make the fucking difference between WINNING and LOSING between LIVING and DYING. I'll tell you this in any fight it is the guy who is willing to die who is going to win that inch. And I know if I am going to have any life anymore it is because, I am still willing to fight, and die for that inch because that is what LIVING is. The six inches in front of your face. Now I can't make you do it. You gotta look at the guy next to you. Look into his eyes. Now I think you are going to see a guy who will go that inch with you. You are going to see a guy who will sacrifice himself for this team because he knows when it comes down to it, you are gonna do the same thing for him. That's a team, gentlemen and either we heal now, as a team, or we will die as individuals. That's football guys. That's all it is. Now, whattaya gonna do?	Не знам какво да ви кажа. Остават 3 минути до най-голямата битка в професионалната ни кариера. Днес е решителният ден. Или ще станем отново отбор, или ще ни смачкат. Сантиметър по сантиметър, мач по мач, докато с нас не е свършено. В момента сме в Ада, господа. Повярвайте ми. И можем да си останем там, и да се оставим да ни бият, или можем с бой да си пробием път към слънцето. Можем да се измъкнем от Ада сантиметър по сантиметър. Аз не мога да го свърша вместо вас. Вече съм прекалено стар. Когато се огледам и видя младите ви лица си мисля, че направих всички възможни грешни избори в живота. Аз... Не знам дали ще ми повярвате, но пропилях всичките си пари. Прогоних всички, които някога са ме обичали. А напоследък дори не понасям лицето, което ме гледа от огледалото. Когато човек остарее, той губи някои неща. Това е част от живота. Но ние го разбираме, чак когато започнем да ги губим. Накрая разбираш, че живота е игра на сантиметрите. Също като футбола. Защото и в двете игри - и в живота, и във футбола имаш ужасно малка възможност да грешиш. Една стъпка в грешната посока и всичко отива на вятъра. Една секунда закъснение и изпускаш момента. Сантиметрите, които ни трябват са навсякъде около нас. Те са във всяка малка възможност, във всяка минута и секунда. Целта на нашия отбор е да се бори за сантиметъра. Трябва да разкъсаме себе си и всички около нас, в името на този сантиметър. Ние се борим за него със зъби и нокти, защото знаем, че когато съберем всички спечелени сантиметри, те ще определят шибаната граница между победата и поражението! Между живота и смъртта! Във всяка битка този, който е готов да умре, ще спечели сантиметъра. И ако аз продължавам да живея, това е защото не съм се отказал да се боря до смърт за сантиметъра. Защото това е животът! Сантиметрите, наредени пред теб! Не мога да ви накарам да победите! Погледнете човека до вас! Погледнете го в очите! Ще видите очите на човек, който ще се бори заедно с вас! Ще видите очите на човек, който ще се пожертва за отбора, защото знае, че когато се наложи, ще направите същото и за него! Това означава отбор, господа! Сега от нас зависи дали отново ще станем отбор или всеки от нас ще умре сам. Това е футболът, момчета. Това е всичко. И така, какво ще направите? Започваме, дами и господа.

ANY GIVEN SUNDAY

НАШИЯТ СВЯТ В ПАНТЕОНА НА ЗАБРАВЕНИТЕ

Това се е случило в Калофер.
Кога?
Не знам.
Дали днес още е така – също не знам. Снимката е правена точно преди една година.
Поликлиниката почти в центъра на Калофер. Прозорците са вандалски изпочупени. В пристъп на какво? На гняв или за забавление? И в израз на кое – на безстопанственост, нехайство, гражданска мудност, бюджетна оскъдица.
Не знам.
Въпроси – всякакви.
Но фактът е очевиден – родното място на Христо Ботев е обект на вандалщина. И вместо на 2 юни да замираме в безсмислено почитание към паметта на забравените (както Вазов ги нарече), можем просто да отделим по един SMS за възстановяване на нашата собствена памет. Стига някой да се сети за това. Да увлече хората и да им вдъхне увереност, че тяхното дарителство променя нашия свят.

Стефан Пеев