петък, 26 юли 2013 г.

АДАМ И ЛИМУЗИНАТА НА ГОСПОД

Лимузина

Адам гледаше лъскавата лимузина, която неочаквано спря пред къщата му и цъкаше с език. Чудеше се какво прави тази кола при него и какъв е този белобрад старец с дълга бяла роба, който стои зад волана.
– Сбърка пътя ли, старче – попита Адам, като се надвеси над отворения прозорец.
Старецът се усмихна и му рече:
– Не аз, ти, Адаме, сбърка пътя.
– Смахнат, богаташ – промърмори си на ум Адам и се отдръпна от прозореца.
В този миг усети нещо странно: старецът изведнъж изчезна иззад волана и Адам почувства как някой го гледа в гръб. Извърна се и видя спокойния, отмерен и изпитателен същевременно поглед на стареца. Преди да успее да каже дори и дума, старецът вдигна ръка сложи я на рамото му, погледна Адам в очите и го попита:
– Хубава кола, нали?
Адам само повдигна рамене и вежди и не отговори.
– Сигурно искаш да ѝ се наслаждаваш? – продължи старецът.
Което беше истина, беше истина. Но Адам не отговори, само отмести ръката на стареца.
Нещо проблясна в погледа на възрастния мъж, Адам усети свистене, бучене в ушите си и с изненада откри, че автомобилът беше изчезнал – вместо него на поляната на крайградската къща на Адам лежаха на земята старателно подредени хилядите части на колата.
Смахната работа, рече си на ум Адам, май съм препил снощи. И потърка очите си. Но старецът все така седеше пред него, а около тях проблясваха лъскави и нови, като току-що извадени от опаковка частите на колата.
– Това е всичко – рече старецът. – Тук са буталата, сегментите, спирачките, волана, огледалата за обратно виждане, фаровете, та дори и резервната гума. Всичко!
– Но къде е автомобилът – продължи кротко старецът. – Ето, попитай всяка част поотделно да видим какво ще ти каже.
Адам мълчеше и гледаше опулен този смахнат старец и хилядите чаркове на нещо, което допреди малко беше бляскава лимузина.
– Аз съм автомобилът – изведнъж се разшава и проговори с глас едно от двигателните бутала. – Аз съм този, който задвижва двигателя. Въртя се със скорост от хиляди оборота в секунда и предавам енергията си на трансмисията и колелата. Без мен автомобилът го няма.
– Надут глупак, който знае само да помпа бицепси във фитнес леглото на двигателя, фантазирайки си, че това е, като да чукаш жена – присмя се изведнъж огледалото. – Че нали без мен ще катастрофираш още в опита си да излезеш от гаража. И кой те вижда тебе. На кого му пука какви ги вършиш под капака. А мен всички ме гледат питащо, с очакване. В мен се оглеждат и мадамите. Е, в повечето случаи тайно, в желанието си просто да са сигурни, че са неотразими.
– Говорете каквото си искате, обаче без нас няма автомобил – рече една от гумите. – Ние сме тези, които се търкаляме по пътя, свирим на завоите и в крайна сметка движим колата.
– Ако не съм аз да ви охлаждам, толкова бързо ще прегреете и ще се скапете, че ми е просто жал за вас – отсече радиаторът.
Адам гледаше говорещите чаркове на автомобила с изумление и устата му все по-широко се отваряше в почуда. А частите една през друга бързаха да говорят, всяка от тях твърдеше, че е независима и незаменима и че без нея няма автомобил. Скоро хорът стана просто невъобразим. И Адам вече не различаваше отделните реплики, освен постоянно повтарящото се АЗ, АЗ, АЗ...
Старецът махна с ръка и частите замлъкнаха.
– Виждаш ли ги? – рече старецът. – Всяка от тях е независима, самостоятелна и уникална. Във всяка от тях автомобилът присъства и въпреки това нито една от тях не е автомобилът като цяло. За да имаш колата, не ти трябват само части. Трябва ти още идеята за автомобила и волята да го съградиш така, че в него да няма нищо излишно. Оставям ти частите и идеята за автомобила – както и свободната воля да решиш какво да правиш с тях.
Старецът се усмихна загадъчно и мигом изчезна.
Няколко минути Адам стоя като вцепенен. Гледаше разпръснатите части около себе си и не смееше да помръдне. После бясно се втурна към частите и започва да ги заграбва с ръце. Не подбираше, опитваше се да вземе колкото се може повече наведнъж. Но те бяха толкова много, че в един миг го обвзе отчаяние.
– Майната му – промърмори си Адам. – Вземам най-лъскавите и няма начин да не изкарам кинти за месец напред. После грабвам Ева от мотела (стига се е шибала за жълти стотинки) и заминаваме на море. Ех, че райско ще си изкараме!...

Стефан Пеев
Начало