събота, 3 декември 2011 г.

НА ПОПРИЩЕТО ЖИЗНЕНО В СРЕДАТА

Данте АлигиериДанте Алигиери (1265–1321)
На попрището жизнено в средата
сред мрачни дебри сам се озовах,
че пътя прав загубих в тъмнината.

О, как да ви разкажа днес за тях,
тъй диви, гъсти, буйни, че се свива
отново моето сърце от страх!

От тях смъртта е само по-горчива.
Но аз такова благо там открих,
че ще разкажа за гората дива.

Не ми е ясно как се заблудих –
тъй сънен бях, че не по своя воля
от вярната посока се отбих.

Но стигнах до една могила гола,
където свършва тази долина,
сърцето ми с неволен страх пробола,

погледнах стръмните ѝ рамена
и зърнах пътеводната планета
да ги облича с мека светлина.

И стихна в езерото на сърцето
страхът ми, през нощта тревожна сбран;
и както този, който от морето

излиза на брега и запъхтян
лице назад обръща и занича
да види пак простора разлюлян,

така духът ми, без да спре да тича,
възви лице към долината пак,
която живите на смърт обрича.

Това е знаменитото начало на ПЕСЕН I (АД) от „Божествена комедия“ на Данте Алигиери. Признавам, че когато днешното със своята необуздана високомерност и претенция за изключителност премине границите на поносимото за мен, предпочитам да се потопя в някоя класическа творба. Там сред страниците на познатите ми книги, плътно изпълнени с бележките, които не успявам да сдържа в себе си, търся мъдростта на спокойствието и силата да бъда съвременник на един свят, който не знае накъде върви.

Стефан Пеев