проф. д-р Алексей Лосев (1893-1988)(моят учител по диалектиката на живота)
Целият ми живот мина под знака на диалектика. Не съм я търсил съзнателно. Тя ме откри. И заговори. Някъде в далечното време на ученическите ми години. Тогава не разбирах думите ѝ, само долавях присъствието ѝ. Прекалено високомерно е да си мислим, че човек открива сам себе си. Не, не беше така. Добрата част от моя живот са моите учители. Тези, които са ми протегнали ръка, за да споделят с мен онова, което имат в повече. И което те поднасят не защото им плащат за това, а защото вярват в него. И вярват в споделимостта. Не мога да изброя по име добрите си учители и да им благодаря лично. Те са много. Идвали са в различни периоди от живота ми и са оставяли у мен различни стойности. Но има двама човека, на които съм безспорно задължен. И чиято дълбочина на мисълта и проникновение в човешкото завинаги са сложили своя отпечатък върху мен. Никога не съм виждал на живо акад. Дмитрий Лихачов. Пропуснах и невероятната възможност като студент да се срещна с проф. Алексей Лосев (въпреки личната покана, която проф. Лосев ми отправи за юбилея си в Москва). Но признавам, че мъдростта, която съм поел от тях, надхвърля всичко онова, за което един възторжен млад човек може да мечтае. От Дмитрий Лихачов продължавам и до днес да се уча на човечност. От проф. Алексей Лосев – на диалектика. И ето че сега – малко преди Коледа – за сетен път долавям тяхното присъствие. Коледа е. Времето, в което изпращаме отминалото и поглеждаме към идващото. А всяко изпращане е и посрещане. Такава е простичката диалектика на живота. Диалектиката на граничното, при което точката затваря и отваря пространства, връща ни към структурността на отминалите хоризонти, за да очертае пътеката на откриващото се отвъд тях. Животът не е повторение. Всяка граница, до която достигаме в пътя си, открива перспективата на миналото, за да ни изправи пред изпитанието на себеразбирането и себепознанието. И вещае нови хоризонти. Хоризонтите са мамещи със своята неочакваност, предизвикателни с неизвестността, която крият, и са изпитание за онова, което сме понесли със себе си. Защото човек не може да се отправи към бъдещето си без миналото. Въпросът е да не го носи като бреме. Въпросът е да го носи като уроци. А всеки истински урок е проглеждане. Във всеки истински урок се съдържа и онова, което сме, и другото, което можем да бъдем, ако намерим сили у себе си да го постигнем. За добрите и лошите уроци си мисля в този миг. За изпращането на отминаващото и за посрещането на идващото. И за онази неизбежна диалектика на живота, която ни напомня, че да бъдеш човек е винаги равнозначно на това да бъдеш себе си и другия едновременно. Уви, такава е диалектиката на живота. Достигнатото е винаги само хоризонта на идващото – отвъд призмата на собствената ти себичност.
Няма коментари:
Публикуване на коментар