Когато всеки от нас реши, че е една безкрайна вселена, изпълнена с уникалност, изпадаме в парадокса на социалната ентропия. Защото няма нищо по-лесно от това, да се изгубиш в собствената си безкрайност, в чиято необятност няма място за другия, а опорните точки на себе си са илюзията за едно отдавна отсъстващо аз.
На 28 май, в деня на стогодишнината от смъртта на Пенчо Славейков, учредителят на отличието проф. дфн Светлозар Игов обяви за шести път литературната награда "Дъбът на Пенчо", която се присъжда за приноси в съвременната българска литература и литературознание.
Наградата за 2012 година се присъжда на Миряна Янакиева за книгата "От родния кът до гроба. Пенчо Славейков - "Сън за щастие" и на Борис Минков за книгата "Градът - междинни полета".
Досегашните носители на наградата са Златомир Златанов (2007), Антония Велкова-Гайдаржиева и Пламен Дойнов (2008), Елена Алексиева и Милен Русков (2009), Владимир Сабоурин и Катерина Стойкова (2010) и Георги Господинов и Палми Ранчев (2011).
Цялото творчество на Мигел де Унамуно е пронизано от духа на копнежа по всемирното или божественото. Но всемирното Унамуно разбира като противоположно на космополитичното. Всемирното е вглъбеност в собствената ти индивидуалност, в дълбините на твоето неповторимо аз, което, дирейки най-яркото, най-ценното, най-трайното у себе си, достига до безсмъртието, а безсмъртието е докосване до всемира или сливане с всемира. Космополитизмът е противоположност на всемирното. Той е разпиляване на индивида в света около него, в света на екстериорното време и пространство, в света на другите, отвъдните на аза. Там личността потъва във външното и губи себе си в очертанията на нещата, които не е могла да овладее, защото нищо не може да бъде овладяно чрез външното притежание на вещта, а само по пътя на вътрешното проникване (в духа на аза).
“Колкото повече принадлежи един човек на една страна и на една епоха, толкова повече той принадлежи на всички страни и на всички епохи” (Унамуно).
Странна диалектика наистина - да разбираш общото само като максимално сгъстено индивидуално. Хората имат нещо общо помежду си само доколкото са неповторими индивидуалности или личности.
За идеала и реалността
Цялата книга (творчество) “Животът на Дон Кихот и Санчо Панса” е пронизана от патоса на утвърждаването на идеала като най-висша реалност, реалност сама по себе си ценна и несъотносима с простия ред на нещата в живота. За Унамуно нищо вън от очертанията на идеала не притежава същността на реалност, а само привидността на някаква действителност. За да вървиш в пътя на идеала е нужна вяра. Вярата е онова, което ни отправя към или свързва с идеала. Никой обаче от земните хора не въплъщава в себе си идеала. Идеалът е някъде пред нас и ние сме вечно устремени към него в търсене на единението с него, в стремежа за неговото постигане и осъществяване. За Унамуно Дон Кихот е онзи литературен образ, в който идеалът е въплътен в най-пълна степен след божественото му въплъщение в Христос. Оттук се ражда и вниманието на Унамуно към героя. Да носиш в себе си идеала означава да бъдеш истински. По този начин дори художествено условните персонажи могат да се превърнат според философа в хора от плът и кръв.
Вярата
Трябва да се вярва. Да се вярва искрено, чисто, от цялото сърце и душа, със страст. Да се вярва в духа и идеала. Вярата е, което ни прави хора. Тя дарява с топлина всекиго от нас, вдъхва смелост в сърцата ни, изправя ни срещу вятърните мелници и превръща бръснарските легени в шлемове. Вярата е, която ражда истинските чудеса на света - не чудесата на Дисниленд и увеселителните паркове, а чудесата на духовното, на онова невидимо добротворно начало, което кара бедни пенсионери да отделят стотинки от мизерните си пенсии, за да спасят не по-малко болни от самите себе си.
Нужна ни е вяра. Вяра, която осветява пътя ни и чертае пред нас контурите на култура на човека като антитеза на културата на вещите.
Дон Кихот
Дон Кихот се ражда винаги във време на духовна криза в обществото. Подобно на птицата Феникс и той възкръсва изпод пепелищата на епохите, за да влезе в битка с великаните, които се изпречкват на пътя му, и да срази джуджетата, които пълзят около него. Всеки от нас носи в душата си един Санчо Панса и един Дон Кихот. Въпросът е в кого от двамата се вслушваме, чий глас ни проглушава отвътре. Времето не може да убие Дон Кихот, защото хората имат нужда от идеали, имат нужда от духовни ориентири.
Цялата естетическа концепция на Кандински е проникната от духа на телеологизма. Телеологична е гносеологията на изкуството, телеологична е онтологията на изкуството; телеологизъм откриваме и в процеса на филогенезата на човека, и в процеса на онтогенезата на човека. Основната схема е съсредоточена върху следните оси: примитивно изкуство - класическо изкуство - модерно изкуство; ранно детство - съзряване на личността - духовно извисяване на индивида; примитивно общество - класическо общество - съвременно общество.
Фигурата, чрез която нагледно се изобразява това движение, е пирамидата. Движението на пирамидата е неотклонно насочено нагоре. Това неминуемо поражда вътрешен оптимизъм у твореца; усилва съзнанието му, че е създател на значимо ново изкуство.
Основен принцип на новото изкуство е принципът за въздействието върху душата, но не със средствата на грубо материалното, защото подобно въздействие може да има чисто физически, но не и психологически измерения.
Единствената абсолютна ценност за Кандински е душата. Сама в себе си и за себе си тя е прекрасна. Изкуството няма друга цел освен самоизразяването на душевното начало. Като парадигма за художествено изображение вече служи не външната реалност с отнесените към нея индивидуални настроения на твореца, а вътрешния мир на художника, неговото съкровено и напълно независимо от действителността “аз”. Освободената от бремето на телесното душа обаче съдържа в себе си само чистото траене на жизнения порив или иначе казано абстрактното усещане за времето като континиум. В такъв смисъл пространството се осмисля като прекъснатост, като делимост, като крайност или материалност (Шпенглер, Бергсон), а времето е чистата безкрайност на нещата.
С това, че външната действителност престава да бъде обект на изображение, отпада и критерият за художественост на творбата. Кандински решава проблема като премества критерия от външно правдоподобното съответствие към вътрешната хармонизираност на душата и формата. Хармонизираността има за резултат “вътрешното звучене на формата”. Макар и да отбелязва, че става дума за психически, а не за физически процес, Кандински в действителност разглежда изкуството в чисто феноменологичен аспект, търсейки ейдетическата му структура. При това звученето се разбира в неговия питагорейски план, като съотнесеност, като съзвучие (armonia) на различните отделности - душата и предмета на изкуството.
Идеята, че развитието на човека е подчинено на някакъв ясен и неотвратим смисъл, при който все повече и повече намалява влиянието на материалното за сметка на усилването на духовното начало, не дава възможност на Кандински да гледа на собствените си теоретически построения като на завършващ и изчерпващ етап в естетическата теория. Художникът е убеден, че се намираме още в самото начало на сложния процес на трансформиране на изкуството изцяло върху принципите на новата хармония и новата красота . Затова говори за необходимостта от култивиране на чувството на художника, тоест вярва, че става дума и за дидактика, за целенасочен процес на обучение, в резултат на който ще се оформи изцяло новият творец.
За Кандински красотата не е самоцел, тя не е ценност сама за себе си и сама по себе си, затова и не се свежда до цвета и формата, а до композицията.
Възгледите на Кандински са заредени с оптимизъм. По своята същност те са коренно противоположни на Шпенглеровата концепция за упадъка на Запада.
Невинаги животът може да те срещне с твоя най-добър учител на живо. Преди много години като възторжен и ентусиазиран студент се осмелих да пиша на проф. Алексей Лосев. Изпратих писмо до издателството, в което беше публикувана последната му книга и помолих да му го предадат. Не очаквах отговор. Просто се молех писмото да стигне до проф. Лосев. То беше изпълнено с любов, с признателност и... със страхопочитание. С усещането, че се опитвам да докосна тайнство, в което не съм посветен. Изумлението ми беше огромно, когато получих отговор от професора. Последва кратка кореспонденция. Един от най-милите, най-скъпите спомени в живота ми. Професор Лосев ми изпрати някои от книгите си, които не бяха достъпни в България. А когато ме покани да участвам в честването на юбилея му в Москва, се уплаших. Та аз ли... незначителният и недоказал себе си студент ще тръгна към Москва за среща с човека, който е цяла епоха в човешката култура. Така си мислех някога, стисках в ръката си поканата и... треперех.
Когато се съберем с приятели от ученическите години, си говорим за обичайните неща – за живота, за миналото, за добрите и лошите учители. Всъщност за лошите никога не говорим. Споменаваме ги, но не говорим за тях. Говорим за хората, които са оставили диря в нас. Защото добрият учител, е съавторът на собствения ти живот. Не можеш да го откъснеш от себе си. Дори и да искаш да го направиш насила.
Ако животът ти не те срещне на живо с най-добрите ти учители, това не означава, че си ощетен. И няма място за оправдания. Защото най-добрия си учител можеш да срещнеш в книгите и чрез книгите. Важното е да разбираш, че знанието завинаги остава интимност на споделянето. Истинската интелектуална сила се измерва не с проникновеността в непознатото, а в дълбочината на споделеността на своя свят с другите. Защото истинното знание изключва егоизма и е най-прекият път към благородството на духа.
Любимият човек разлиства вътрешното ти аз така, както хиляди мъдри книги не биха могли. Единствено смелост се иска да поемеш риска да бъдеш обичан.
Стефан Пеев
In Memoriam
Катя Филипова (1949–2012)
На 63 години почина певицата Катя Филипова.
Тъгата ни е нужна, за да си спомним любовта и чрез загубата да преживеем отново смисъла на времето отвъд прага на тленното в ежедневието. Светла памет на певицата!
Катя Филипова
Родена е на 13 Май 1949 във гр. Варна в музикално семейство. Баща й е потомък на руски емигранти-дворяни дошли още през 1878 г. Някои от тях са били губернатори, генерали, композитори, оперни певци, хора на изкуството. Родът Филипови в Русия датира още през 1661 г. и се води като един от най-старите дворянски родове в Русия. През 1725 г. управляват Оренбургска област, Башкортостан,Татарстан и северен Казахстан. Участват в изграждането на гр. Лодейное Поле през 1702 г. в Санкт Петербург по заповед от Петър I. През 1878 г. Александър Телесницки участва заедно с брат си Владимир Телесницки в Руско-турската освободителна война. Владимир загива на бойното поле в Шейново а брат му получава Регалии от руския император Александър II и става генерал на руската армия и далекоизточния флот. Баба й е австроунгарка, родена в Херцогство Карниола, Австрия. Била е преводачка на много вестници и списания и е била полиглот - владееа е 12 езика.
Дядо й завършва музика в Одеса, а майка й Дора Филипова- Кралската Музикална Академия в Букурещ. Баща й Александър Тодоров завършва висшето военно училище в София и получава чин капитан в конната кавалерия при цар Борис III. Получава медал "Герой на Съветския Съюз" - първа степен лично от съветския лидер Сталин и е първият чужденец, носител на това отличие в историята на СССР. Заслугата му е, че спасява цял съветски танков полк в Унгария по време на отечествената война. Тя сключва брак с известния барабанист Крум Калъчев. Тя има племенник Александър Филипов, който е художник, известен в средите като новатор със своите нестандартни идеи в областа на дърворезбата и участва във изграждането на историческия музей в с. Белчин. Той създава изцяло интериор който е типичен за 18 век.
Катя Филипова завършва Икономически институт в София, но още като студентка дебютира като певица. Работи с оркестър „Метроном“ и трио „Обектив“ (73-74 г.), по-късно се представя и Биг бенда на БНР. Катя Филипова се явява на няколко международни фестивала, където печели награди — „Златният мост“ (Западен Берлин '75), Касълбар (Ейре '75), I награда на фестивала в Сопот (1976), II награда от Шлагерфестивала в Дрезден (1977), I награда от „Песни за морето и неговите трудови хора“ в Бургас (1981); „Песни за морето“ (Рощок '82).
Една от най-популярните ѝ песни става „Незабрава“ по музика на Тончо Русев и текст на Калин Донков през 1979 година. От края на 1980-те години Катя Филипова работи с Динамит брас бенд в скандинавските държави. Освен „Незабрава“, други големи хитове на Филипова са „Добри познати“ и „Добър вечер“.
Умира на 13 май 2012, точно на 63-тия си рожден ден.
Когато видя дупки по пътя, винаги си представям сюжет.
Представям си хората, които се суетят около димящата асфалтова маса за запълване на дупката. После онези в асфалтовата база, които разбъркват сместа. След това виждам техническите ръководители – в тях винаги има някаква особена едва доловима тъга: защото те знаят какво ще случи днес... и след време.
После виждам други типажи. Те са различни, но ги обединява едно: това са хората, които знаят, че тази дупка, която заплашва да разбие колата ми, им носи пари. Понякога много пари. Повече пари, колкото по-често се отваря и се изпречва на пътя ми.
Ето при тези типажи се спирам най-често. Извиквам ги един по един в съзнаиието си и завършвам своя кротък фантазъм простичко: фраскам ехидно усмихнатата им физиономия с юмрук.
Някой ще си каже, че това е безплодно упражнение във фантазми. Дори така да е. Но то ме кара да не забравям, че пропаданията в живота винаги имат човешко лице.
„Мислителят“ на Огюст Роден (1888)
Мигел де Унамуно (1864–1936)
Василий Кандински, Композиция VII – според Кандински това е най-многопластовата творба, която е създал някога (1913)
Проф. Алексей Лосев (1893–1988)
