Признавам, че не обичам походите. Маршрутизацията на масовите шествия остана някъде в далечното ми минало, когато беше неизбежна. Може би интелигентският ми индивидуализъм ми е в повече. И някак си все продължавам да мисля, че четенето е интимен акт на споделяне, защото в четенето не само ти пробягваш по страниците на книгата, но и тя прониква в теб, разгръща те. И те преобръща, ако е хубава.
Освен това се питам за похода на кои книги говорим. Думата ПОХОД се обеззвучава в съзнанието ми и краесловното Д прелива в своя двойник – похоТ. Днес книгите са пълни с похоТ. А силните думи на Фокнър в неговата Нобелова реч остават непрочетени:
Освен това се питам за похода на кои книги говорим. Думата ПОХОД се обеззвучава в съзнанието ми и краесловното Д прелива в своя двойник – похоТ. Днес книгите са пълни с похоТ. А силните думи на Фокнър в неговата Нобелова реч остават непрочетени:
„...младият мъж или жена, пишещи днес, са забравили проблемите на човешкото сърце, намиращо се в конфликт със самото себе си – които са единственото нещо, пораждащо добра литература, защото само те са, за които си струва да се пише, които си струват агонията и потта.
Той трябва да ги научи отново. Той трябва да разбере, че страхът е най-низкото от всички неща и, учейки се на това, да го забрави завинаги, да изхвърли от работилницата си всичко освен старите идеали и истини на човешкото сърце, старите универсални истини – любовта и честта, жалостта и гордостта, състраданието и жертвоготовността, без които всяка история е ефимерна и осъдена. Докато не направи това, той ще работи под знака на едно проклятие. Той ще пише не за любов, а за страст, ще пише за смърт, в която никой не губи нещо значимо, за победи без надежда и – което е най-страшното – без жалост и състрадание. Неговите страдания няма да докосват всеобщата плът, няма да оставят белези. Той ще пише не от сърцето, а от жлезите си“.
Няма коментари:
Публикуване на коментар