неделя, 24 март 2013 г.

ПО ВОЛЯТА НА СИНТАКСИСА



Тези думи са написана набързо. Поводът им е разговор във фейсбук. И промъкналата се в разговора омраза. Фейсбук е прекрасен пример колко неспособни сме да се удържаме в темата на разговора. Да, признавам, диалогът никога не се движи линейно – дори и между интелигентни хора. Движението е на кръгове, по сложна спирала, която ни приближава и отдалечава от вечните теми на човешкото. Но истината е, че когато започнем едно изречение и подреждаме думите по волята на синтаксиса, в края на изречението, с точката, единствено смисленото нещо е да сме положили усещане за доброта. Знам, че това звучи прекалено моралистично и анахронично за днешния ден. И за да бъда искрен, ще кажа, че то не е израз на религиозни ценности, защото не съм религиозен човек. Това не означава, че съм невярващ. Не! Вярвам, вярвам в свободната воля на човека. И не съм фаталист. Далеч съм от мисълта, че животът ни е предначертан и предопределен извън нас самите. Нашето „аз“ е заложено в нас, в нашата пайдея. Спомням си как ме изуми някога питането на Аврелий Августин: Господ присъства ли целият в нас, или присъства само частично. Ако присъства частично, значи той не е навсякъде и не е всемогъщ. А ако присъства целият, как се побира в отделното същество и запазва своята цялост и неделимост. Апорията на Августин е реминисценция на апориите на Зенон. И остава нерешима, ако мислим формалнологически. Абсурдът на формалната логика Зенон доказва чрез примера за бързоногия Ахил и костенурката, която Ахил никога няма да надбяга, ако животът е подвластен на формалната логика. За щастие той не е. За щастие движението е противоречие между прекъснатост и непрекъснатост. Цялата сложност на въпроса за движението, когато го мислим по отношение на човешкия живот, е има ли то заложена в себе си посока. И аз вярвам, че има. Вярвам във волята на синтаксиса, който ни води към точката на заключението. И с нея към опита ни да отхвърлим омразата и да се докоснем до усещането за доброто. Разбира се, животът не е Библия. Всеки текст е несъвършен и незавършен. Всеки текст се оглежда в морето от реплики – тук, или в живия разговор, или във виртуалното пространство. Но изговарянето губи смисъла си, ако в края на изречението не стои представата ни за човека като единственото същество, способно да твори своя живот не просто по волята на аза, а чрез търсенето на онова, което превръща благото в живот.

Стефан Пеев