събота, 16 март 2013 г.

ОБРАТНАТА ПЕРСПЕКТИВА


Павел Флоренски
ФИЛОСОФИ. Картина на Михаил Нестеров. На изображението: Павел Флоренски, Сергей Булгаков

Патосът на новия човек е да се избави от всякаква реалност, така че “искам” е законодателствало при отново строящата се действителност - фантасмагорична, макар и затворена в разграфени клетки. Напротив, патосът на античния човек, както и на човека от Средновековието е в приемането, в благодарното признание и утвърждаване на всякаква реалност като благо, понеже битието е благо, а благото - битие; патосът на средновековния човек е утвърждаване на реалността вътре в себе си и извън себе си и затова - на обективността. На субективизма на новия човек е присъщ илюзионизма; и обратно, нищо не е до такава степен далечно от намеренията и мислите на средновековния човек (а неговите корени са в античността), както създаването на подобия и животът сред подобия.

Това, което при представителите на Марбургската школа се казва откровено, е духът на ренесансовата мисъл и цялата история на просвещението в значителна степен е заета с войната с живота, за да може той изцяло да бъде задушен от системата на схемите. Но достоен за внимание и дълбок вътрешен смях е фактът, че това изопачаване и опорочаване на естествената човешка способност да се мисли и чувства, това превъзпитание в духа на нихилизма, новият човек усилено представя за възвръщане към естествеността, за премахване на нещата, поставени от някого на неговия път; при това стараейки се наистина да бъдат изстъргани от човешката душа знаците на историята, той прокъсва самата душа.
Обратното, древният и средновековният човек преди всичко знае, че за да иска, трябва да бъде, да бъде реалност, и то сред реалности, на които да се опира: той е дълбоко реалистичен и твърдо стои на земята, съвсем не като новия човек, който се съобразява единствено със своите желания и по необходимост с най-близките средства за тяхното осъществяване и удовлетворяване. Оттук става ясно, че предпоставките за реалистичното разбиране на живота са съществували и винаги ще съществуват: съществуват реалности, центрове на битието, някакви концентрати на битието, подчиняващи се на свои закони и затова притежаващи своя форма; по тази причина нищо съществуващо не може да се разглежда като безразличен и пасивен материал за запълване на каквито и да било схеми, а още повече да се съобразява със схемата на евклидо-кантовото пространство; затова формите трябва да бъдат разбирани според собствения им живот, да бъдат изобразявани чрез тях самите според постижението, а не в ракурсите на по-рано разпределена перспектива. И накрая, самото пространство не е просто едно равномерно, безструктурно място, не е само една графа, а представлява своеобразна реалност, организирана изцяло, съвсем не безразлична, имаща вътрешен ред и строеж.

Павел Флоренски