Докато прелиствам Рихард Прехт, една мисъл тайничко пропълзява и кротко присяда край мен. Привидната ѝ ненатрапчивост е измамна. Тъкмо в мълчаливото присъствие на мисълта се крие най-голямо предизвикателство за вътрешния взор: колкото ѝ да се опитвам да обърна поглед и да продължа напред, неизказаното присъствие на нещо мамещо, непонятно и загадъчно не ми дава спокойствие. Отпърво разпознавам в образа му темата: времето като съ-съществуване. Сигурно звучи непонятно, но когато улавяш мисълта и се опитваш да проникнеш в нея, оставяйки я да те предизвика и да обладае твоя свят в екстатичността на мисловното изживяване, ти всъщност не си разбиращото, а разбираното същество. И не ти направляваш мисълта, а тя изкривява пространството на вътрешния ти свят. Една мисъл може да не е истинска. И тогава тя е фантазъм, който граничи с митологичното. В този случай подтикът за мисълта се ражда в смисловостта, но съдържанието на мисълта е облечено в плът от фантазмите на вътрешния ни свят. И тази така близка ни премененост на мисълта я прави очарователно и уви! измамно приемлива за нас. Но ако мисълта е истинска, то тя неминуемо прекършва и пречупва нещо в нас, променя ни безвъзвратно. Само мързеливият и ленивият човек е склонен да вярва, че хората са еднакви в различните времена и епохи и че човек е винаги еднакъв на себе си в собственото си развитие. Да се придържаш към подобна идея е равносилно на отричане на ролята на мисълта изобщо. А мисълта, истинската мисъл, не фантазмите и неизбежните митологеми на личното ни аз, е онова, което ни променя завинаги.
Няма коментари:
Публикуване на коментар