Съвременният човек е по особен начин самотен.
Той никога не може да остане сам: светът плътно го обгражда, притиска го отвред и не престава с шумоленето, мърморенето, ораторстването и глаголстването си. Това е самотата на този, който чува, но който не е в състояние да отвърне. Не на глухия, а на принудително онемелия.
Съвременният човек общува много повече и много по-дълго с електронните средства за масово осведомяване, с печатните издания и с компютърните системи, отколкото с хората.
Съвременното общуване е опосредствано общуване (Маклуън).
Това е общуване чрез, а не общуване със. Ето защо немотата е толкова по-голяма, колкото повече се разраства институционализирането на словото. В перспектива се очертава опасността „свободният“ дискурс да задуши свободата на мисълта, а оттам и свободатата на волята.
Словото е не само информационен инструмент, но и манипулативен орган (Р. Барт, М. Фуко и другите).
Тези две функции не се изключват, а взаимно се допълват. Дори свободното слово манипулира, пораждайки усещането за свобода. Свободатата не се постига с никакъв инструментариум, защото е свързана с избор и с приемане на избор. Всъщност тя не е във възможността да избираш, а в начина, по който го правиш.
Съвременният човек е публичен човек (К. Маркс vs. Аристотел)...
Публичен човек означава еротичен човек (З. Фройд vs. Софокъл).
Еротиката се просмуква във всички клетки на общественото битие днес. Но същината ѝ е не толкова в сексуалността, колкото в принципа на разголването.
Съвременният човек е разголеният и разголващият човек.
Разголването обхваща на първо място освободеното от бремето на дрехите тяло (сп. Maxim vs. Ренесанса).
Но това е най-външният пласт еротика.
Същинската еротика при съвременния човек обхваща разголването на душата.
В публичното си битие съвременният човек е длъжен когато и където бъде поискано от него да извади на показ вътрешния си свят (CNN, Survivor, Цената на истината...) или да се остави да изнасилят (чрез изтънчените методи на свободното слово) най-интимните части на личното му „аз“, за да бъде изложена похитената му душа в музея на съвременното обществено слово: за задоволяване на чуждите еротични (словоблудски) нагони.
Затова: Съвременният човек е борещ се човек.
Неговата борба е борба за хуманизъм.
Хуманността не е свързана с притежаването или владеенето (Ерих Фром), а с осмислянето и съпреживяването.
Защото мисълта е лична, но не е собственост (Закон за авторското право и сродните му права); защото е реална само когато принадлежи едновременно и на изричащия, и на чуващия я (Волошинов–Бахтин, Бубер); и защото е любов и загриженост. Нашата любов и нашата загриженост за другия.
Пред съвременния човек има само един път за движение напред (И това прочие не е просто пътят на пазарната икономика и парламентарния политически живот.).
Пътят за развитие на съвременния човек е пътят на хуманизма („...има ли той почва у нас?“).
В Германия пазарната икономика съществува отдавна. Имат Маркс, „Даймлер-Бенц“, имат и Хайдегер, но нямат хуманизъм (последното прочетено у Хайдегер).
Какво ни остава? Нищо друго освен да четем „нациста“ Хайдегер, „комуниста“ Маркс, „либералиста“ Попър. И да чакаме Европа в ксенофобските си настроения да открие и този принцип.
А дотогава...
Той никога не може да остане сам: светът плътно го обгражда, притиска го отвред и не престава с шумоленето, мърморенето, ораторстването и глаголстването си. Това е самотата на този, който чува, но който не е в състояние да отвърне. Не на глухия, а на принудително онемелия.
Съвременният човек общува много повече и много по-дълго с електронните средства за масово осведомяване, с печатните издания и с компютърните системи, отколкото с хората.
Съвременното общуване е опосредствано общуване (Маклуън).
Това е общуване чрез, а не общуване със. Ето защо немотата е толкова по-голяма, колкото повече се разраства институционализирането на словото. В перспектива се очертава опасността „свободният“ дискурс да задуши свободата на мисълта, а оттам и свободатата на волята.
Словото е не само информационен инструмент, но и манипулативен орган (Р. Барт, М. Фуко и другите).
Тези две функции не се изключват, а взаимно се допълват. Дори свободното слово манипулира, пораждайки усещането за свобода. Свободатата не се постига с никакъв инструментариум, защото е свързана с избор и с приемане на избор. Всъщност тя не е във възможността да избираш, а в начина, по който го правиш.
Съвременният човек е публичен човек (К. Маркс vs. Аристотел)...
Публичен човек означава еротичен човек (З. Фройд vs. Софокъл).
Еротиката се просмуква във всички клетки на общественото битие днес. Но същината ѝ е не толкова в сексуалността, колкото в принципа на разголването.
Съвременният човек е разголеният и разголващият човек.
Разголването обхваща на първо място освободеното от бремето на дрехите тяло (сп. Maxim vs. Ренесанса).
Но това е най-външният пласт еротика.
Същинската еротика при съвременния човек обхваща разголването на душата.
В публичното си битие съвременният човек е длъжен когато и където бъде поискано от него да извади на показ вътрешния си свят (CNN, Survivor, Цената на истината...) или да се остави да изнасилят (чрез изтънчените методи на свободното слово) най-интимните части на личното му „аз“, за да бъде изложена похитената му душа в музея на съвременното обществено слово: за задоволяване на чуждите еротични (словоблудски) нагони.
Затова: Съвременният човек е борещ се човек.
Неговата борба е борба за хуманизъм.
Хуманността не е свързана с притежаването или владеенето (Ерих Фром), а с осмислянето и съпреживяването.
Защото мисълта е лична, но не е собственост (Закон за авторското право и сродните му права); защото е реална само когато принадлежи едновременно и на изричащия, и на чуващия я (Волошинов–Бахтин, Бубер); и защото е любов и загриженост. Нашата любов и нашата загриженост за другия.
Пред съвременния човек има само един път за движение напред (И това прочие не е просто пътят на пазарната икономика и парламентарния политически живот.).
Пътят за развитие на съвременния човек е пътят на хуманизма („...има ли той почва у нас?“).
В Германия пазарната икономика съществува отдавна. Имат Маркс, „Даймлер-Бенц“, имат и Хайдегер, но нямат хуманизъм (последното прочетено у Хайдегер).
Какво ни остава? Нищо друго освен да четем „нациста“ Хайдегер, „комуниста“ Маркс, „либералиста“ Попър. И да чакаме Европа в ксенофобските си настроения да открие и този принцип.
А дотогава...
