Толкова е истинско: седнали около масата в телевизионното студио – сред уюта на почти домашен декор – водещи и събеседници един през друг обсъждат темата. Разговорът бързо се разгорещява. Присъствието на камерите не смущава никого. Напротив, действа стимулиращо. В един момент границата е премината. Участниците се стремят едновременно да изрекат мнението си, убедени в неговата действителност. Колкото повече говорят, без да се вслушват в думите си, толкова по-непринудено би следвало да звучи и да изглежда за зрителя тяхното участие. Но дали наистина непринудеността е тъкмо в тази неустойчивост и агресивност? (Защото какво друго е желанието да прекъснеш събеседника, да не го доизслушаш, да не вземеш под внимание думите му, да не уважиш позицията му, ако не проява на неустойчивост, на несигурност на собствената ти позиция. Това е спонтанност, ще възклине може би някой възмутен. Дори и така да е, спонтаност и неустойчивост се сливат в случая в едно. Най-често говорим бързо, когато не сме уверени в себе си. Така правят хората под влияние на стрес и при силно психическо напрежение. А от друга страна, прекъсването на събеседника на всяка негова реплика, желанието да му отнемем думата, да заговорим на по-висок глас от него, за да заглушим позицията му, е проява на агресивност, проява на желанието да подчиним другия на мисълта и волята си. В истинския дебат хората би следва да влизат отворени за убеждаването и разубеждаването.)
Може и да е вълнуваща за някои зрители суматохата, която всеки ден ни пресреща от екрана или по радиото, но за мен тя е обидна. Тя не ме включва, а ме изключва от кръга на разговора. Не желая телевизонни и радиоводещи да ми крещят от екрана или по микрофона в студиото си, не желая да ме правят съпричастен на техните толкова спонтанни и невъздържани емоции. Желая да чуя мисълта, желая да усетя същинското чувство, преживяването, което е оформено, изваяно и изразено по начин, който е обърнат към мен, а не към егото на говорещия. Не желая авторската журналистика на съвременния свят, в която аз съм само обект на несъзнателна агресия, а не субект на съучастие.
Толкова е истинско, не означава водещи, които крещят и пискат от възторг от телевизионния екран.
Истинско е изваяното от мисълта и чувствата послание към хората, в което дори суровата критика към опонента е предизвикана от загриженост, разбиране, съпричастност и любов.
Истинското изглежда сякаш невъзможно.
Затова го бъркаме с ерзаца.
Снимката не е пряк повод за темата на бележката.
Може и да е вълнуваща за някои зрители суматохата, която всеки ден ни пресреща от екрана или по радиото, но за мен тя е обидна. Тя не ме включва, а ме изключва от кръга на разговора. Не желая телевизонни и радиоводещи да ми крещят от екрана или по микрофона в студиото си, не желая да ме правят съпричастен на техните толкова спонтанни и невъздържани емоции. Желая да чуя мисълта, желая да усетя същинското чувство, преживяването, което е оформено, изваяно и изразено по начин, който е обърнат към мен, а не към егото на говорещия. Не желая авторската журналистика на съвременния свят, в която аз съм само обект на несъзнателна агресия, а не субект на съучастие.
Толкова е истинско, не означава водещи, които крещят и пискат от възторг от телевизионния екран.
Истинско е изваяното от мисълта и чувствата послание към хората, в което дори суровата критика към опонента е предизвикана от загриженост, разбиране, съпричастност и любов.
Истинското изглежда сякаш невъзможно.
Затова го бъркаме с ерзаца.
Стефан Пеев
Източник на снимката: ЕУРОПЕ.БГСнимката не е пряк повод за темата на бележката.
Няма коментари:
Публикуване на коментар