събота, 17 април 2010 г.

МАЛЪК СПОР С КОМПЮТЪРНИ СПЕЦИАЛИСТИ

Опитват се да ми продадат компютър. Аз имам вопиюща нужда от него. От години вече работя на компютър, а в последно време дори избягвам да пиша на ръка – чукам по клавиатурата с десетте пръста, като пианист върху клавишите, и дори не се налага да следя буквите, защото като слепците знам реда им съвсем несъзнателно. Започнах от първата възможна система персонални компютри IBM 8086. Едва ли вече някой си спомня за този тип процесори, за досовския Word и за всичко това. Изминах целия път, по който вървяха компютърните технологии, за да стигна до простичкия извод, че те се движат по-бързо от мен, че пазарът вече се е превърнал в безумие. Новите версии не предлагат нищо ново – увеличава се бързодействието, увеличава се надеждността, увеличава се броят на приложенията, визуализацията на програмите, но не и възможностите. Поне не тези, които аз използвам.
Компютърният специалист, като всеки търговец, настоява на възможностите. Гледам го с недоверие и нескрита ирония. Хрумва ми, че си струва да му възразя. Важното е не с какви възможности разполагаш, а какви проблеми можеш да решиш с възможностите, които имаш – възкликвам аз. Не ме разбра, аргументът ми потъва някъде в десктопа на компютъра му. Въпросът е в броя и естественото на решените проблеми, а не в количеството възможности – настоявам аз. Сега вече е съгласен, усмивка плъзва по устните му, предаде се. Сигурен съм обаче че в мига, в който затворя вратата на офиса след себе си, той отново ще впери поглед в екрана на монитора и отново ще повярва на силата на техниката. Само че силата на техниката не е в техниката, а в очите, ръцете и ума на човека – бързам да го предупредя, макар да съзнавам, че предупреждението ми е напразно.