вторник, 6 април 2010 г.

ДА СИ АВТЕНТИЧЕН

Ива е виновна. Провокира ме в телефонен разговор. Опитах се да ѝ отговоря веднага, но нямаше време да обсъждаме темата. Затова ѝ отговарям публично.
Разговорът тръгна в много посоки. Както обикновено между хора, които не се чуват често. Някъде между нас стоеше съгласието. Непълно, несигурно, но допустимо, възможно – обговорируемо (ох, Пенка Ватова от БАН ще ме скастри за думата, но ако мога да си помисля тази дума, имам ли право да я изрека, имам ли право да настоявам за нейното думишко право на съществуване – и това не е ли също темата за автентичността?).
Да бъдеш автентичен. Какво хубаво пожелание. Мечта. Нещо повече – идеал. Но къде точно лежи автентичността – у нас, във вътрешния ни свят или навън, в модела на обществото. И как да си автентичен на времето. Може ли да си автентичен и неисторичен. Каква е връзката с миналото. Какво правим с хората, които са очевидно различни от нас. Оставяме им автентичността и диалогизираме, или се борим с тях и за тях. Когато човек крещи и укорява някого, автентичен ли е?
Въпросите са много. А отговорите – несигурни.
Какво пък. Да поговорим по темата.
От автентичността няма никаква полза, ако тя е само начин да бъдем себе си, но не и начин да не бъдем себе си, да се променяме, да се развиваме, непрестанно да откриваме нови хоризонти на собственото си аз в диалога с другите. Без промяна азът е обречен не на консерватизъм, по-лошо, обречен е на деспотизъм. Това е аз, готов да наложи себе си над другите в името на собствената си автентичност.