ВИРТУАЛНИЯТ СВЯТ НА МОДЕРНОСТТА И ПОСТМОДЕРНОСТТА

Отсъствието на изричащия-истината-за-битието в модерността определя съжителството на различни гласове в полето на социалния диалог, които се наслагват един върху друг, без да се пресичат, без да се допълват, без да се оглеждат взаимно, без да се изслушват, гласове, които се срещат само в условното пространство на обществената конвенция, създадена да поддържа удобството (Фуко би казал порядъка) на обществото. Така се ражда диалогичността на съвременната епоха - знак за липсата на опорни точки и устои. Пред нас е свят, лишен от битийност, свят на виртуалности. Една от най-важните фигури в този виртуален свят е фигурата на психотерапевта - човекът, който е в състояние да ни върне в играта, когато загубата на устои достигне до фазата на дисбаланс, чрез внушението за реалността на виртуалния свят. Ролята на психотерапевта отговаря до голяма степен на функцията на бутона RESTART в компютърните игри. Героят може да смени облика си, да смени техниките, с които се включва в играта, но правилата остават непроменени - целите също.
Някъде дълбоко в матрицата на изграждане и развитие на западноевропейското общество е положена елементарна логическа грешка (не от порядъка на формалната логика на Аристотел обаче). Но тази на пръв поглед невидима или невинна дори грешка непрекъснато предизвиква бъгове в програмата.
Негласните усилия на институциите на западноевропейското общество са насочени към смекчаване на бъговете, към подмяна на модулите, в които изходната логическа грешка е предизвикала срив.
Накъде води този път ли?
Води към непрестанното увеличаване на усилията на терапевтите и в крайна сметка съвсем не е ясно при следващия RESTART на програмата какви лица ще приеме героят и дали той изобщо ще бъде personality.

 

ЕРЕТИЧНО

Човечеството може да живее без книгите на Дан Браун (както спокойно живее днес без тези на Лопе де Вега).
На ако завинаги изтрием от културната памет творбите на Омир, Мигел де Сервантес, Достоевски, човекът вече няма да е същият.

* * *

ЛОПЕ ДЕ ВЕГА (1562–1635) – испански бароков писател, поет и драматург, по-млад съвременник на Мигел де Сервантес. Автор е на повече от 2000 пиеси, от които 425 са достигнали до наши дни. Въпреки огромната си продуктивност и популярност в своето време, творбите на Лопе де Вега нямат днес друга стойност освен историческа.

Стефан Пеев

Източник на снимката на Дан Браун: ПОЛИГРАФ.НЕТ
Източник на снимката на Лопе де Вега: УИКИПЕДИЯ

ТАЙНАТА НА ДОБРИЯ РАЗКАЗ

Смятате, че тайната на добрия разказ е в думите?
Заблуждавате се. Тайната на добрия разказ е в ритъма на мисълта и чувствата.
Разказът не започва с думите – започва с чувството, темата и мисълта, зададени като точка, върху която нашата интуиция е съсредоточила стихията на несъзнаваното ни още аз, без да може да го разчлени и артикулира. Това състояние е само миг. То е безумието и алогичността на екстаза на творческото начало.
Първата положена дума след точката на сътворението разсича пространството и времето, за да конструира един нов свят със свой ритъм, свои чувства и своя вътрешна оптика и логика.
От нас, читателите, се иска единствено да следваме акта на сътворението: ритъма и логиката на разгръщащия се във въображението ни свят. Умеем ли да го правим, сме вече негласни съавтори на вечността.

Стефан Пеев

НЕ Е СТРАШНО

Не е страшно, че има глупави и простовати хора.
Страшното е, че има полуинтелигентни интелигенти.

бутони за социални мрежи

КНИГАТА SUB SPECIE AETERNITATIS

SUB SPECIE AETERNITATIS: книгата не обслужва читателя.
Книгата обслужва бъдещето.

бутони за социални мрежи

Is Google Making Us Stupid?

What the Internet is doing to our brains

юли/август 2008

Източник: The Atlantic

Over the past few years I’ve had an uncomfortable sense that someone, or something, has been tinkering with my brain, remapping the neural circuitry, reprogramming the memory. My mind isn’t going—so far as I can tell—but it’s changing. I’m not thinking the way I used to think. I can feel it most strongly when I’m reading. Immersing myself in a book or a lengthy article used to be easy. My mind would get caught up in the narrative or the turns of the argument, and I’d spend hours strolling through long stretches of prose. That’s rarely the case anymore. Now my concentration often starts to drift after two or three pages. I get fidgety, lose the thread, begin looking for something else to do. I feel as if I’m always dragging my wayward brain back to the text. The deep reading that used to come naturally has become a struggle.

I think I know what’s going on. For more than a decade now, I’ve been spending a lot of time online, searching and surfing and sometimes adding to the great databases of the Internet. The Web has been a godsend to me as a writer. Research that once required days in the stacks or periodical rooms of libraries can now be done in minutes. A few Google searches, some quick clicks on hyperlinks, and I’ve got the telltale fact or pithy quote I was after. Even when I’m not working, I’m as likely as not to be foraging in the Web’s info-thickets’reading and writing e-mails, scanning headlines and blog posts, watching videos and listening to podcasts, or just tripping from link to link to link. (Unlike footnotes, to which they’re sometimes likened, hyperlinks don’t merely point to related works; they propel you toward them.)

........................................................

За пълния текст на статията използвайте препратката по-горе: ИЗТОЧНИК.

бутони за социални мрежи

КАПИТАЛИЗМЪТ НЕ СИ ОТИВА С ИНТЕРНЕТ

Източник на снимката: TVTUNES.EU

Свободата на обмен на информация, която мрежата предлага, замъглява съзнанието дори на уважавани хора и ги кара неволно да бъркат интернет с Октомврийската революция.
За щастие интернет не е краят на капитализма, което означава, че собствеността на автора върху произведенията му има същата правна сила като собствеността на Иванчо върху чисто новата му кола.
Да, всеки може да си купи книга и да я сподели с приятели, както и Иванчо може да сподели колата си с любовницата си. И както по правило последното никога не означава, че любовницата е станала собственик на колата, така и прочетената от пет-десет приятели книга няма да наруши авторските права на създателя ѝ. Но когато Иванчо реши да сподели прочетената книга през интернет с всички, без да се допитва до носителя на правата, воден от алтруизъм и дълбокото вътрешно убеждение, че спомага за развитието на културата, трябва със същия алтруизъм да посрещне факта, че освен любовницата му, другите хора имат право също свободно да се качват на новата му кола и да я използват съобразно потребностите си.
Алтруизмът на Иванчо обаче се простира само до книгите, не и до новата му кола.
Защото Иванчо прави разлика между духовното и материалното.
Духовното е за споделяне и обща полза.
Материалното е, за да си го притежава Иванчо.
Такава е негласната логика на повечето защитници на НЕЗАКОНОСЪОБРАЗНОТО съдържание на всички сайтове, които са се самонарекли публични интернет библиотеки. Казвам незаконосъобразно, защото в някои от тези сайтове ими и законосъобразно съдържание – книги, предоставени със съгласието на авторите за свободно ползване.
И нека всички защитници на chitanka.info се възмущават справедливо колкото си искат на смешния и нелеп начин, по който полицията се нахвърли на сайта. Но нека не забравят, че капитализмът не си отива с интернет.

Стефан Пеев

ЕМИГРАЦИЯ

Знам, че всяко признание събужда усещането за слабост и виновност. Признанието ни разголва, снема от нас доспехите на социалната ни значимост и ни оставя беззащитни пред другите. Какво пък – този, който поема по пътя на признанието, очевидно вярва в справедливостта на съдниците си, в тяхната човечност.
Самият аз изпитах цената на признанието в неочакван разговор с приятел от детинство. Тогава някак изведнъж, с вътрешна жлъч (некрия това!) от устата ми се отрони: “Добре че съществува и това, което се нарича духовна емиграция! Мисля, че отдавна живея благодарение на този стазис.”
Приятелят ми ме погледна учудено и... замълча. Темата беше изчерпана.

Емиграцията е въпрос на личен избор. Изборът е свързан с пространството и времето, което си представяме, че ни съпринадлежи, и към което желаем да принадлежим. Емиграцията е очакване за сбъдване, надежда да бъдем себе си – някъде и някога, където и когато вярваме, че се намираме самите ние.

От всички видове емиграция най-страшната е тази, при която никога не напускаш пространството, в което си се родил.

Стефан Пеев

ВРЕМЕТО

Когато човек се намира в криза, той губи очертанията на времето, бъдещето се изплъзва от ръцете му, а настоящето го поглъща изцяло.
Когато човек изгуби от поглед бъдещето, той губи очертанията на самия себе си. Човекът е същество, което намира себе си в перспективата на времето.
Времето не лежи след нас като минало. То е в нас. Ние сме самото това време, превърнато в плът и кръв – с всички негови пороци, грешки, престъпления, но и със светлите черти на хуманизъм.
Времето не лежи пред нас и като просто бъдеще. То не е предварително постлана пътека, по която ще тръгнем. Пред нас са болката, борбата, страданията, мечтите – всичко, което жадуваме да превърнем в реалност.
Човек се стреми да овладее времето, да го надмогне, да го сътвори, за да изгради самия себе си и да достигне до безсмъртие.

Стефан Пеев

 

УСЕЩАНЕ ЗА ПЛОВДИВ

Навън гларусите отчаяно грачат, молейки се за море.

ЗАДЯВКА

Да си интелигентен не означава да говориш като интелигент, а да говориш така, че хората да разбират всяка твоя мисъл.

Стефан Пеев

ВЯРА И БЕЗВЕРИЕ

Вярата е за силните духом. Безверието е за слабите.

НАИСТИНА ВЯРВАМ

Ако много силно го желаеш, можеш да видиш мечтите си.
Да ги видиш така, както ще изглеждат сбъднати.
Дори и да не доживееш този миг.
Защото мечтите са въплъщение на най-съкровеното у човека.
А християнството ни научи, че въплъщението започва от думите.
И че дори когато то е пред нас в плът и кръв, неговата сила са думите и вярата, а не плътта и кръвта.
И ето:
АЗ ВЯРВАМ.
Вярвам, че е възможно: Европа на любовта vs. Европа на омразата. Европа на обединението vs. Европа на разцеплението. Европа на ценностите и традициите vs. Европа на конфликтите и историческите конфронтации. Европа на многообразието на културите vs. Европа на едноизмерния човек.
Вярвам, че хората ще управляват банките, а не банките света.
Вярвам като Достоевски, че красотата ще спаси света, а с разум и сърце ще го направим по-добър.

. . .

Един ден хората вече няма да ги има, но животът на мисълта ще продължи. И този ден ще е истинското тържество на човека.

. . .

НАИСТИНА ВЯРВАМ!

КРАСИВИТЕ НЕЩА

Красивите неща са прости. Но пътят към тях е дълъг.

Стефан Пеев

Източник на снимката: СЕМИОТИКСНБУ

СПОДЕЛЕНОСТ

Отивам да споделя обеда си с телевизора.

МЕЖДУ ДРУГОТО

Няма нищо страшно в това един мъж и една жена да не се харесат.
Страшното е, когато се харесат, а се окаже, че не е трябвало.

КРАЙЪГЪЛЕН КАМЪК

С мен свършва цяла една епоха. Ако не в културноисторически план, то в индивидуалнородов.
Казвам го от скромност. Всъщност с моя край свършат много неща. (Глупавите шеги на „Пълна лудница“ например, в които някакви непонятни за дъщеря ми и внуците ми хора наричат себе си Ленин, Чавдар, комунисти и стрелят ли стрелят от екрана, развяват червени знамена, мятат неизвестно защо картофи пред себе си, наричайки това хумор.)

Аз израснах с образа на Ленин и Чавдар. Живях в комунизма – достойно и честно. (Достойнството и честността не се определят от времето, в което живееш, а от отношението ти към другите хора.) Вярно е, че съм грешил. Но не съм съгрешил към хората, съгрешил съм в очакванията си.

После дойдоха новите политици и ми казаха, че съм разбирал неправилно живота. Това, което съм живял, не е това, което е истината. Истината има друго име – демокрация.

Повярвах им и тръгнах с тях. Вече 20 години се опитвам да ги следвам. Тези, които най-първо ме убеждаваха колко примамлива е демокрацията, вече изчезнаха от обществения кръгозор. След тях дойдоха други. Но много скоро се изгубиха някъде по пътя. Хората, на които вярвах и които чертаеха хоризонта на моето утре, непрекъснато изпадаха от авансцената – сигурно такава е съдбата им. Но моята съдба е да съм винаги тук. Винаги до сцената. Ролята ми е поддържаща, но без мен играта на тези на сцената е безсмислена – празно бръщолевене за себеподобни. Защото с всеки изминат ден от живота ми ми става все по-ясно, че аз съм истинският крайъгълен камък на историята.

Аз съм тук и ще остана до края. А когато и сетната шепа пръст покрие гроба ми и тревата пропълзи по тялото ми – върху плещите ми ще се изправят моите внуци.
Защото ние сме крайъгълният камък на историята.

ТЪЖНО И ЦИНИЧНО

Отдавна не бях пътувал. Затова в джобовете на пътната ми чанта открих всевъзможни неизбежности.
Там някъде на дъното имаше и празна кутия за презервативи.
Отчаяно се опитвам да ги свържа със събитие, да си припомня епизод – или още по-добре: да видя сюжета. Но не мога. В ръката си държа само празна кутия от презервативи и никакъв спомен.
„Е, поне съм ги използвал“ – заключавам едновременно тъжно и цинично.

САМО С ДУМИ НЕ СТАВА

Познавам момчета, които са готови с часове да говорят по темите за екзистенциалния смисъл на човека. Говорят мъдро. Начетени са. Потъваш неусетно в думите им и се пренасяш към неподозирани смисли.
Всичко е удивително, докато не вдигнат поглед нагоре. И тогава усещаш, че в погледа им няма наглед. Те ни виждат смисъла. Въплъщението отсъства.
Ех, момчета, само с думи не става.
Като вдигнеш поглед, истините трябва да са в погледа ти – не в думите.

ТЪНКИ РАЗЛИКИ

Любовта на мъжа е безгранична – той прегръща цялата вселена, за да държи в обятията си любимата жена.
Любовта на жената е крайна – притиска до гърдите си любимия и иска това да е достатъчно за живота ѝ във вселената.

ВСЕКИ ДЕН Е ПОЕЗИЯ

Всеки ден е поезия.
За щастие поезията е в сетивата – не в хляба.
Дори и с горчив хляб в ръка денят ти може да е поезия.

Стефан Пеев

И ТОВА Е ВЯРНО

Настроеният към истината човек е склонен да не си вярва...

ДОКОСВАНЕ ДО БЕЗКРАЙНОСТТА

Днес съм настроен пустинно...
Не мога да се наситя на Desert Rose | Sting |
Обичам докосването на културите: сякаш откриваш тайната на безкрайността.

САМОИРОНИЯТА

Самоиронията.
Най-доброто хапче срещу социален махмурлук.

ОСТАВКА

Неволно бях свидетел как български политик заплашваше хората, че носи оставката си в джоба. Навярно това трябваше да звучи страшно, ако не беше свързано с факта, че неговият мандат е временен. Дали ще приключи преди редовните, или след редовните избори, е без значение. Някога, много скоро, за по-малко от един човешки живот този мандат ще свърши.

Няма незаменими политици. Има незаменим народ.

Ето защо хората са тези, които имат право да плашат политиците с оставката си.
И ето: казвам ви.
Моята оставка е написана.
Тя е в джоба ми.
Всеки момент имам правото да престана да искам да съм гражданин на РъБъ (по Иво Инджев).
За мен това не е страшно, защото оставам гражданин и на EU, и www.

Страшното е за политиците: някога има опасност да останат без електорат.

БЕЛИ ПУХКАВИ ОБЛАЧЕТА

Бели пухкави облачета.
Прозрачно синьо небе.
Никаква заплаха за буря.

Стилът на моето бъдещо говорене.

ЧИЯ РЪКА Е ЦЕЛУНАЛ ПАИСИЙ

Прочетохте ли

П Е Т И Ц И Я
Национален антикризисен план за спасяване на книгата и грамотността
От: Асоциация "Българска книга"

Не?
Чудесно. Значи нищо не сте пропуснали.
Макар и да е подписана от редица именити представители на българската книжнина, петицията в никакъв случай не е връх на българската литература, а по-скоро израз на нейното падение.

Седем видни български интелектуалци превиват кръст и свеждат глава, за да целунат кротко ръката на министър-председателя Бойко Борисов и смирено да молят за помощ за българската книга.

Дотук добре. И други молят. Бойко Борисов е свикнал. Ще ги изслуша и ще обещае.
Въпросът обаче е защо Бойко Борисов – разбирай държавата – трябва да помага.

Да почерпим аргументи от написаното:

„Двадесетгодишната пълна незаинтересованост от развитието на книжовното дело доведе дотам, че над 50% от младите хора в страната ни са функционално неграмотни, което ги прави годни само за нискоквалифициран труд. Това са нашите деца, децата на България! При такъв ресурс не могат да се очакват и сериозни, дългосрочни инвестиции в българската икономика.“

Страшно! Какви жестоки хора живеят в тази страна. И то в годините на демокрация!
Нека оставим обаче демагогията за тези, за които тя е вълнуващо занимание, и да си зададем простички, разбираеми въпроси.

ВЪПРОС: Решаването на въпроса за грамотността и безграмотността е задача на българското образование. Нали?
ОТГОВОР: Да, задача е на българското образование.
ВЪПРОС: За тези двадесет години нито за момент не е преставало издаването на учебници за българското училище, нали?
ОТГОВОР: Не, не е преставало. Напротив, разви се бурно и стремително. Редом със старото и постепенно преструктурирано държавно издателство „Просвета“ се пръкнаха още няколко сериозни частни учебникарски издателства, които успешно окопираха територията на учебниците за българското средно образование.
ВЪПРОС: Тези издателства за същите тези 20 години на загуба или на печалба работеха?
ОТГОВОР: Очевидно е, че са работели на печалба, иначе как да си обясним присъствието им на пазара.
ВЪПРОС: По техните издания ли учеха българските деца?
ОТГОВОР: Да, разбира се, този въпрос е нормативно уреден.
ВЪПРОС: Въпреки това обаче подписалите петицията от името на „Асоциация българска книга“ твърдят, че „над 50% от младите хора в страната ни са функционално неграмотни“, така ли е?
ОТГОВОР: Ами да, така пише поне в това, което е публикувано в интернет.
ВЪПРОС: Ами тогава не е ли редно тези, чиито учебници са довели до над 50% функционална неграмотност сред българските деца, да платят цената на неграмотността?
ОТГОВОР: Ами...

Истинският въпрос е кой е прекият виновник за функционалната неграмотност.
А прекият виновник не е нито световната криза, нито чалгата, нито дяволският интернет и модерните технологии, нито евтините стоки от Китай.

Тогава кой?
Не е моя работа да го назовавам. Достойнството изисква той сам да се изправи, мълчаливо и смирено да свали тогата си и да я положи до себе си, след което навел глава да напусне завинаги пазара.

Такова чудо няма да се случи.
Защото българите вече имат държава, която трябва да плаща за всеки техен неуспех – нали затова са данъците.
И знаем как става това. Надигаш първо глас, след това кротко се навеждаш и ако трябва, тихомълком целуваш ръка, за да получиш заветната държавна помощ.
Помощта ще дойде, защото хората ще повярват на каузата ти – както тези, които виждат какво правиш, така и тези, които само слушат словата ти.

Все пак любопитно е да се запита човек: чия ли ръка е целунал Паисий, когато сме нямали още държава?

ИЗСЛУШВАНЕ

Динамиката на 21. век минава и през начина, по който слушаме другите. Улавям се, че още след първите думи на непознатия за мен събеседник съм посегнал към коша с етикетите. Кошът ми е под ръка, невидимо около мен, но на разположение. Помага ми бързо да се ориентирам в социалната игра, която предстои. Ето, вадя етикета СКУЧЕН. Жестока и нечестна присъда, но я използвам, защото е негласна. Ако човекът отсреща гледаше очите ми, сигурно щеше да я прочете в погледа ми, но за мое щастие общуваме само през интернет. Той не знае какво мисля аз – чете думите ми и се опитва да ги интерпретира. А аз го слушам повърхностно и лекомислено. Етикетът вече е сложен и предполага съзвездие от подобни отхвърлящи диалога оценки. Усмихвам се учтиво с най-различни символни означения, но вече не съм в разговора – другаде съм. Изслушването е приключило. Оценката е поставена.

ДЕТЕТО В МЕН

Една незавършена приказка...

МЪДРОСТ vs. ИНТЕЛИГЕНТНОСТ

Да си интелигентен означава да знаеш, че нещата съществуват, и да можеш да говориш за тях разумно.
Да си мъдър означава да разбираш защо нещата съществуват и да виждаш смисъла им.