ПАЗАРНИ КОТИРОВКИ

Когато цената на понятието СВОБОДА достигне своя борсов връх, потърпевши са всички собственици на акции ОТГОВОРНОСТ.

Стефан Пеев

↑ Начало

КАТАРЗИС

Може би калта, която изригва от кратера на нашия преход и полепва по лицата, ръцете, телата, душите ни; калта, която поглъщаме дори когато вдишваме въздух – кал, изпълнена с подслушване, алчност, порочност, снобизъм, измамничество, груби спекулации, недостойни дори и за XVIII век форми на експлоатация, посредственост, простотия, подлост – ще предизвика най-сетне у нас омерзение и ще ни накара да осъзнаем, че очистването на душата не може да е грижа на държавата. Катарзисът не е понятие от държавния бюджет. Всеки сам опазва душата си чиста.

Стефан Пеев

↑ Начало

СЛОВОТО, СЛАВАТА, ВРЕМЕНАТА

Християнството противопоставя две ключови идеи: езиците и словото. Езиците са човешките речи, многогласието и разноговоренето. Езиците са нашата отделност, нашата откъснатост един от друг. Езикът като реч е това, което сме ние като индивидуалност. Словото е общото, тоест не онова, което ни разграничава, а онова, което ни събира. Словото е разчлененото единство на смисъла. Словото е онова, което прави нещата видими не като отделни предмети, а като същини, като стойности, като смисли. Словото не е говорене, а съграждане, или още по-добре сътворяване. То събира в себе си акта на изричане и акта на създаване. В словото нещата стават видими. Само в словото и чрез словото те добиват битие, тоест стават, са, има ги, получават свят и присъствие.
Опитайте се да си направите един елементарен психологически експеримент. Затворете очи за няколко минути и се постарайте да си представите някаква картина: например излет в планината. Пред вътрешния ви взор ще се сменят картини и неусетно ще почувствате присъствието на словото, защото зад всеки извикан образ стои то. Да, знам, че ако сте отявлени и крайни атеисти, ще побързате да коментирате този факт като неотделимост на мисленето и речта. Но аз не се и опитвам да ви убеждавам, че тук присъства божествената същност – едничкото, което се стремя да покажа е, че словото е вътрешно присъщата парадигма на света, че без него няма свят. И в това е другата ключова идея, която тръгва от християнството.
Впрочем ще се позволя да направя малко отклонение: ако търсим ролята на християнството в историята на човешката култура, трябва да я виждаме на първо място в парадигматичните модели на мислене на света, които се пораждат и развиват заедно със зараждането и развитието на християнството.
Истина е, че дължим изключително много на античната представа за човека и човешкото и че върху възраждането на тази представа започват модерните времена от Ренесанса насам. Но античната представа за света е същевременно застинала, статична и консервативна. Неин изконен модел е битието на космоса – хармонично устроено и музикално изваяно, но неизменно и лишено от човешко присъствие. А средоточие на античната представа за света е съдбата – единствената повелителка в битието на космоса. (Космосът са боговете. Хората нямат място там, техният път към божественото е почти завинаги прерязан. Единствено героичният подвиг е моделът, който може да сътвори приближаването – като при Херакъл например. И колко различно е в това отношение средновековието, което ни предлага увереността, че всеки от нас е частица от божествената същност, че всеки от нас по пътя на уподобяването може да възвърне съпричастността си към бог). В тази представа отсъства всецяло човешката личност, отсъства азът на човека. Затова и героичният живот е единственият начин „да запишеш“ присъствие в света, извън подвига човекът няма битие, няма време, няма разказ за него, няма история. Изборът да бъдеш някой, е изборът да сътвориш подвиг, да достигнеш до слава и до собствен мит. Извън въвличането в повествователната тъкан на мита за античния човек няма битие. Затова и античната литература не познава разказите за малкия човек. В очите на древния човек всекидневието няма драматична основа – то може да бъде само обект на комично осмиване, на закачка, на заяждане. Но комичното, закачката, ехидната реплика са от света на всекидневието – те се раждат, за да отминат, да заглъхнат в шумотевицата на делничното, да потънат в забвение. Единствено трагичното като извисяване на героя до митичния подвиг е начин да се добие историчност, начин да бъдеш човек.
Тъкмо за това най-страшното за античния човек е светът на отвъдното с неговата пустота и бездейственост. Хадес, подземното царство на древните гърци, е страшен за хората не с мъчения или терзания, а с бездействието и пустотата, на която обрича душата отвъд нейното земно битие.
Колко различна е славата за древния грък от славата за съвременния човек. За древността славата има като антипод безчестието. Добивайки се със слава, героят всъщност се противопоставя не толкова на неизвестността, колкото на безчестието, на позора, на незначителността. За съвременния човек славата е преди всичко познатост, всеизвестност и... пари. Всеки може да придобие слава, стига само да се покаже достатъчно дълго време в ярката светлина на медийните прожектори. При това не е необходимо да си сторил нещо значително, достатъчно е да участваш в риалити шоу, да разказваш и изговоряш пред хората своите разбирания, да изповядваш своите мисли и да играеш своите чувства – ако ти си в светлината на медийните прожектори, то ти си покрит със слава. Но славата на съвременността е славата на преходното, на тленното. Тази слава е чиста проба известност и като всяка известност изчезва твърде скоро в сянката, която оставя около себе си дори и най-яркият прожекторен лъч.
Ако за миг си представим, че сме поканили някой от героите на Илиада да гледат съвременно тв риалити шоу, сигурно е, че те ще изключат телевизора с думите: „Чудесно се забавлявахме с тези хора, а сега е време да сторим нещо героично“. За античния човек да бъдеш, означава да сториш героичното, да сътвориш подвиг, да докажеш себе си с действие, а не с думи. Съвременните PR специалисти биха били нещастни безработни в античния свят, освен ако не се заемат да пишат поеми за Ахил или Одисей, или да разказват митове за Язон и Златното руно.
Съвременният свят е бърборив и многоречив, изпълнен с десетки хиляди разнопосочни послания. Античният свят е монолитен и цялостен като каменните статуи, които са ни останали от онази епоха.

Стефан Пеев

↑ Начало

СВЯТ БЕЗ КНИГИ

Четеното става привилегия едва от средновековието насам. Фактът, че християнският бог е недостъпен, неоткриващ се пред човешките сетива, придава особен характер на цялото средновековно изкуство. То става неизобразително: от полезрението на средновековния художник изчезва материалният свят като вещественост, за да бъде заместен от света на символите. Ако трябва да се нарисува тайната вечеря, масата и отделните предмети на нея ще бъдат по-скоро поставени върху иконата, но задължително ще са дематериализирани, веществеността им ще бъде сведена до минимум, до образ, който само намеква за предмета, а не го изобразява, защото предметите са част от веществеността, а веществеността е част от света на преходното, тленното, на неистинския свят. Истинският свят е светът на бог. Но как можем да сме сигурни в присъствието на бог, в истината за бог? Единствено чрез словото, защото бог е словото. Но словото не бива да се оставя на произвола на времето, на произвола на случайността. Разказите за бог не бива да са подвластни на преходността на човешката памет, защото паметта върви ръка за ръка със забравата. Ето защо ни е необходимо не устното, а писменото слово. Нужна ни е книгата, която да събере словото за бог в истинен текст, който не е подвластен на времето, не е подвластен на капризите на авторството, не е подвластен на паметта и забравата. И тогава не ни остава нищо друго освен да се връщаме отново и отново към написаното, защото то е вратата, която ни се отваря, за да преминен към света на бог, на истината. Писаното слово е откровение, то е едновременно материално и дематериализирано. Върху листа виждаме мастилото, виждаме буквите, които разчленяват пустотата на празния лист, но знаем, че всичко това е само начинът да артикулираме словото и да проникнем в неговия смисъл.
Книгата е вече свещен предмет, тя е символ, тя е път към божията истина.
Колко различна е в това отношение класическата античност. За нея книгата не съществува като реален предмет. Творецът не доверява на писмения текст своето произведение, защото то не съществува за хората като литература, а единствено като изпълнение. Всъщност това, което наричаме антична литература, е един огромен и непрестанен пърформънс. Всяко произведение възниква, за да бъде изговорено, за да бъде изпълнено, за да бъде изиграно пред публиката. Творецът не се доверява на писменото слово като на начин за общуване с публиката, защото публиките му са видими, те са пред него – на площада, в театъра, в двореца на владетеля. Какво щастие, че на античния творец не му се налага да разчита на книгоразпространителите, за да стигне гласът му до публиките. Всъщност цялата антична литература е литература на изреченото, изговореното, изпълненото слово. Тя е театрална в съвременния смисъл на думата, без негативните конотации, които думичката театралност крие в себе си. Освен това публиката като цяло е неграмотна – не умее да чете и да пише, за нея пътят към писмения текст е затворен.
Творецът в античността не разказва непознати истории. Всъщност неговата творческа сила не е в измислянето, не е в търсенето на сценаристи, които да раждат непрестанно все нови и нови идеи. Силата на античния творец е в организацията на словото, в подреждането на мисълта, в изразяването на ключова житейска ситуация. Античната литература е едновременно театрална и риторична. В нея отсъства азът на отделното битие.
За първи път в историята на човешката култура средновековието усети отделното битие на човешката личност, еманципира го от социума и му придаде самостойност.

Стефан Пеев

↑ Начало

ОРФЕЙ И ЕВРИДИКА

Шествува бог Хименей по безкрайния въздух, наново
в плаща шафранен обвит, към киконски далечни предели,
дето гласът на певеца Орфей го тъжовно приканва.
Той прилетява дотам, но не носи тържествени химни,
радостно ведро лице и поличби за щастие бъдно.
Даже и факелът, който държеше в десница, мъждее,
пуши сълзливо и съска, от силния мах не припламва.
Изходът по-страшен бе от предвестните знаци. Когато
стъпяше с роя наяди в полето, невестата млада
падна в миг мъртва, от змийския зъб уязвена в петата.
Дълго за нея рида пред небето певецът родопски
и най-накрая реши да предума подземните сили,
одързости се до Стикс през Тенарската порта да слезе.
Мина тълпите без плът и задгробните призрачни сенки,
пред Персефона и царя на мъртвите в скръбното царство
той се яви и запя песента в съпровода на струни:
„О божества на света, обитатели на дълбината,
сетна обител за всички, които сме тленни родени!
Ако на мен разрешите притворната реч да оставя,
истина вам ще мълвя, аз не съм се тук спуснал да гледам
мрачния Тартар, не ща да овързвам на песа медузки
шията с трите глави, по които се гърчат аспиди.
Ида за свойта жена. Че настъпена с крак пепелянка
в нея вля яд и отнесе годините на младостта й.
Болката аз пожелах да възмогна, не искам да крия,
но Купидон ме надви. На земята е той всеизвестен.
Тука дали е така, се съмнявам, но сигур така е.
Ако не лъже слухът за похитата древна, вас също
е съчетал Купидон. В долината на страх и боязън,
в тез онемели поля и в безкрайната бездна кълна ви —
на Евридика съдбата скосена сплетете отново.
Всички ви принадлежим и макар с краткотрайна забава,
рано ли, късно ли, все към едничкия отдих ний крачим.
Всички насам се стремим, тук е сетната наша обител —
вие човешкия род управлявате най-дълговечно!
Ето и тя, щом съзрей в отредените нейни години,
пак ще се върне при вас. Но сега ми я дайте за малко.
Ако венчалния дар ми откаже съдбата, аз нивга
горе не ще се вестя. Ще ви радва смъртта на двамина.“
Тези слова той мълвеше с раздвижени струни за приглас.
В сълзи душите без плът се обляха. Не гонеше Тантал
чезнещи бързо води. На Иксион запря колелото.
Дроба орли не кълвяха, Белидите лакти опряха
в празните урни. А ти на скалата си седна, Сизифе.
Казват, че от песента овлажнели за пръв път страните
на Евменидите три умилени. Не връщат молбата
нито съпругата царска, ни властникът на дълбината.
Те Евридика зоват. Между скоро дошлите тя беше,
стъпяше горка едва, угнетена от змийската рана.
Заедно с нея прие уговорка героят родопски
да не поглежда назад, докато долината Авернска
той не отмине съвсем. Ще пожертвува инак дара си.
В нямо мълчание двама възкачваха стръмна пътечка,
беше тя душна, безлюдна, застлана с мъгла непрогледна.
Стигнали бяха току до междата на земното царство.
Жаден за нейния лик и тревожен от нейната слабост,
взор той към нея възви и невестата мигом изчезна.
Страстно протегнал ръце да прегърне, прегръдка да сети,
друго не сети злочест, а едничкия полъх от нея.
Дваж тя изпита смъртта, но съпруга си не укори тя.
Но за какво да го тя укорява — че той я обича?
Сетното свое „прощавай!“, едва до слуха долетяло,
тя отдалече изрече и пак в дълбината се върна.

Овидий | МЕТАМОРФОЗИИ
Превод: Георги Батаклиев

↑ Начало

СВАТБАТА В КАНИНО

– Джамбазки, разкажи я пак тая история, мама му стара.
– И сто пъти да ти я разкажа – пак няма да повярваш, Варяк. Щото тя, тая история, иска да вярваш, без да му мислиш.
– Знам ги аз твоите небивалици, ама едно не можах да проумея – що го кремирахте шефа си накрая.
– Така ни беше речено – нищо да не остане от него. Ако може и прах и пепел да няма. Голям зор видяхме, докато разпръснем останките му. Повярвай ми насред сахарската пустиня ги разпиляхме, само и само до вода да не се докоснат.
Варяка се разсмя.
– Вашият шеф удави света във виното си, а вие накрая за благодарност останките му – какво – насред сахарската пустиня разпилявате.
Джамбазки помълча малко, чоплейки зъбите си с клечка, но неочаквано я изплю и подхвана разказа си.
– Та стоя си аз фейсконтрол на сватбата на шефа в Канино и изведнъж пред мен изплува старец – дългокос, белобрад, с дълга бяла роба. Вярно, че беше задължително условие гостите да са дегизирани, и вярно, че стотици пъти сме прехвърляли снимките им, за да ги разпознаем по всякакъв начин, ама тоя хем ми е познат, хем не мога да го намеря в компютъра.
– Може ли да Ви помоля да се легитимирате, господине, за да направя справка в списъка с гости.
– Паметта на компютъра е по-къса от твоята, момче. Не търси там, а си спомни – някак дружелюбно свойски ми заговори той.
Гледах да се държа почтително, щото не го знам какъв е, а той продължи:
– Беше на две години, когато майка ти тайно от родителите си те вкара в купелото на църквата да те кръщава. Тогава ме видя за първи и последен път, щото ти оттогава в църква не си стъпвал. Ама аз знам всичко за теб – дори и туй дето не си го спомняш вече или не го знаеш. Помня как на шестнайсет години се изложи с жената на Жоро Вулканизатора. Беше ти за първи път, а тя беше пищна и яка жена – прегърна те и ти мигом приключи, преди още да се усетиш дори. Знам, че не си забравил погледа ѝ, нито как те отблъсна от себе си. Дума не ти продума след това. Облече се мълчаливо и си тръгна, а ти лежеше в леглото и не смееше да помръднеш от срам. После те обхвана бяс и си каза, че няма да оставиш нито една девица над 16 години около себе си. И как вечер се хвалеше от коя колко е текло, коя колко е викала, как си им запушвал устата, защото ти било писнало да хленчат. И дори не знаеш, че имаш син, който сега е в четвърти клас, защото момичето скри от теб истината. Пое си срама сама.
– Варяк, вярвай ми – в тоя момент ми идеше да го цапна тоя старец така, че да замлъкне завинаги. Ама нещо отвътре ме сковаваше. Стоях пред него, без да мръдна и го слушах. А всичко, дето рече, беше истина.
– Ще ме пуснеш ли да вляза – попита ме старецът и се загледа в мен с очакване. – Нося голям подарък на младоженеца, на вашия шеф де – усмихна се той.
Гледам го тоя старец – нито носи подарък, нито от лимузина слезе. Ей така на, от земята изникна. Само дето държи в ръка пластмасово шише минерална вода.
– Отпий една глътка – прикани ме той и ми подаде шишето. Понечих да откажа, но не успях. Нещо ме дърпаше да опитам. А то какво – вода, като вода. Както си бях с шишето в ръка, погледнах учудено стареца. А той посегна и докосна шишето. И мигом водата се оцвети, стана жълтеникава.
– Отпий пак – прикани ме отново старецът и отново не успях да му откажа. Варяк повярвай ми, никога не бях близвал толкова божествено шардоне. Не можех да отлепя устни от шишето. На един дъх го пресуших – и се почувствах като в рая. Вярно, пил съм от най-отбраните вина на шефа, ама това, това шардоне ги превъзхождаше всичките.
– Видя ли – усмихна се старецът, – ето го подаръкът за твоя шеф.
Старецът рече това и изведнъж изчезна. Притесних се и звъннах на шефа на охраната. Дойде той при мен, опитах се да му разкажа, ама той ме гледа странно и накрая ми рече: „Ти си пил! Махай се веднага оттук с тези небивалици, ще те замести Косъма“. Разбрах, че повече няма какво да му река, и конфузно се оттеглих в стаята за видеонаблюдение. Колегата не знаеше какво се е случило и се зарадва, като дойдох. „Ще ме заместиш ли, попита ме той, само за малко – да отида до тоалетната“. Махнах му да върви и се загледах в екраните. И тогава видях на един от тях шефа и стареца усамотени. Усилих звука и успях да чуя разговора им. В едната си ръка шефът държеше бутилка минерална вода и отсипваше от нея в чаши за вино, наредени чинно на масата. Водата мигом се оцветяваше в различните оттенъци на различни видове вина. И колкото повече шефът опитваше от поредната чаша, толкова повече в очите му се появяваше налудничав блясък.
– И казваш, че аз мога да имам всичко това и ей така ще ми го подариш?
Старецът се усмихна.
– Ей така – не! Аз ще ти подаря възможността да правиш каквото поискаш вино, а ти ще ми подариш душата си.
– А! Душата! Ами твоя е! – засмя се шефът.
– Не, не е моя – отвърна му старецът. – Моя ще бъде, ако изпълниш условията ми.
– И какви са те?
– Не са много. Десет точки са – отвърна му закачливо старецът. – Но така и така няма да ги запомниш, макар многократно да си ги чувал, та ще ти ги река съвсем прагматично. Да ти са ясни. Най-първо ще се научиш да ходиш всяка неделя на църква и да се молиш от сърце в църквата. Но няма да се осмеляваш напразно да изговаряш божието име. Ще върнеш баща си и майка си от дома за старци в собствения си дом и ще се грижиш за тях. Ще изгониш любовницата си, ще се върнеш при жена си, която те обича, и ще ѝ поискаш прошка. Ще отмениш още сега заповедта за поръчката, която даде, да премахнат конкурента ти. Ще се откажеш от лъжесвидетелството в полза на любовницата ти и ще я оставиш да влезе в затвора за парите, които присвои от държавата. Ще върнеш заграбените лозя на хората в Канино и ще се откажеш да посягаш към жените на подчинените си.
Шефът слушаше и на лицето му с всеки миг се изписваше напрежение и нарастваща ярост.
– А бе ти луд ли си? Ти не душата, ти животът ми искаш?
– Ако исках животът ти, досега да съм ти го взел – кротко, но твърдо отвърна старецът. – Ето, аз ти давам, дай ми и ти. Откажеш ли ми, ще ти оставя един спомен. И той е, че винаги ще можеш да превръщаш водата в най-прекрасното шардоне на света. Но нищо повече от това.
– Че какво му трябва повече на човека – разсмя се на глас шефът. – Та аз само от шардонето ще стана свръхбогат.
– Ще станеш свръхмизерен – отвърна му старецът. – Но така да бъде. Твоя е волята на земята. Ще ти оставя само демо версията – докоснеш ли съд с вода и поискаш ли да се превърне в шардоне, това да бъде най-прекрасното шардоне в света.
Това бяха последните думи на стареца. Миг след това той изчезна, а разлятото по чашите вино се превърна в шардоне. Шефът разтръска глава, потърка си очите и докосна с ръка последната чаша, останала с минерална вода. Водата се превърна във вино. Не мога да ти опиша как се разкрещя в този миг Канин. Обвзе го някакъв див възторг, подскачаше, вкусваше от виното в чашите, викаше, мяташе ръце.
Оттук нататък всичко се случи като в някакъв филм. Още на първия ден след сватбата шефът поръча огромна партида бъчви, нареди да ги напълнят с вода и чинно докосваше всяка една от тях, превръщайки водата във вино. Виното наистина беше неземно и пазарите нямаше как да устоят. Само за няколко месеца изтласкахме цялата конкуренция от страната, защото шефът смъкна цената на виното до невъзможни за другите равнища. После изскочихме на международния пазар, където също не можехме да имаме вече никаква конкуренция. Но алчността на шефа беше невъзможна. Без да усетим, препълнихме пазара с шардонето на стареца. Отначало хората купуваха и консумираха като луди. Но постепенно се преситиха, складовете на търговците бяха препълнени с нашето шардоне, а хората вече не му се радваха. Шефът смъкваше непрекъснато цената – до убийствени равнища, но хората отказваха да купуват. Бяха се преситили на нашето шардоне и търсеха нещо различно, дори и по-скъпо, то беше ценно за тях, ценно със своето различие. Отначало малцина знаеха какво точно се случва. Шефът криеше тайната си, а аз не можех нищо да докажа, защото на видеозаписа на разговора в онази стая се виждаше единствено как шефът разговаря сам със себе си – старецът го нямаше. Никой не може да погълне пазара – каквото и качество да предложи, каквато и ниска цена да поиска. Шефът се погуби сам в алчността си, защото наистина поиска да удави хората в шардонето си. Всяка вечер го виждах тежко препил със собственото си вино. Поглъщаше огромни количества, за да се увери, че виното не е променило качеството си и все така остава най-божественото вино на света. И ей на – един ден го намерихме подгизнал целия в стаята си. Беше изпил литри шардоне. Когато сърцето му не издържало, същото това вино се беше стекло под него като урина.
– А старецът? – попита Джамбазки.
– Старецът повече не го видях. Вярно, докато изтръсквахме праха на Канин в Сахара, ми се стори, че някъде в далечината мяркам фигурата му. Ама май е било мираж, знам ли? Когато се върнах от Африка, се прибрах при жена ми – поисках да ми прости, а тя, горката, взе, че ме прегърна насълзена и разтреперена. Не ѝ разказах историята със стареца, ама на себе си си рекох, че десет точки в никакъв случай не могат да направят живота ти нещастен. Знаеш, смених и работата. Пак съм охранител, но в банка. И ми е по-добре така. Или поне си мисля, че пазя парите на хората...

Стефан Пеев

↑ Начало

АДАМ И ЛИМУЗИНАТА НА ГОСПОД

Адам гледаше лъскавата лимузина, която неочаквано спря пред къщата му и цъкаше с език. Чудеше се какво прави тази кола при него и какъв е този белобрад старец с дълга бяла роба, който стои зад волана.
– Сбърка пътя ли, старче – попита Адам, като се надвеси над отворения прозорец.
Старецът се усмихна и му рече:
– Не аз, ти, Адаме, сбърка пътя.
– Смахнат, богаташ – промърмори си на ум Адам и се отдръпна от прозореца.
В този миг усети нещо странно: старецът изведнъж изчезна иззад волана и Адам почувства как някой го гледа в гръб. Извърна се и видя спокойния, отмерен и изпитателен същевременно поглед на стареца. Преди да успее да каже дори и дума, старецът вдигна ръка сложи я на рамото му, погледна Адам в очите и го попита:
– Хубава кола, нали?
Адам само повдигна рамене и вежди и не отговори.
– Сигурно искаш да ѝ се наслаждаваш? – продължи старецът.
Което беше истина, беше истина. Но Адам не отговори, само отмести ръката на стареца.
Нещо проблясна в погледа на възрастния мъж, Адам усети свистене, бучене в ушите си и с изненада откри, че автомобилът беше изчезнал – вместо него на поляната на крайградската къща на Адам лежаха на земята старателно подредени хилядите части на колата.
Смахната работа, рече си на ум Адам, май съм препил снощи. И потърка очите си. Но старецът все така седеше пред него, а около тях проблясваха лъскави и нови, като току-що извадени от опаковка частите на колата.
– Това е всичко – рече старецът. – Тук са буталата, сегментите, спирачките, волана, огледалата за обратно виждане, фаровете, та дори и резервната гума. Всичко!
– Но къде е автомобилът – продължи кротко старецът. – Ето, попитай всяка част поотделно да видим какво ще ти каже.
Адам мълчеше и гледаше опулен този смахнат старец и хилядите чаркове на нещо, което допреди малко беше бляскава лимузина.
– Аз съм автомобилът – изведнъж се разшава и проговори с глас едно от двигателните бутала. – Аз съм този, който задвижва двигателя. Въртя се със скорост от хиляди оборота в секунда и предавам енергията си на трансмисията и колелата. Без мен автомобилът го няма.
– Надут глупак, който знае само да помпа бицепси във фитнес леглото на двигателя, фантазирайки си, че това е, като да чукаш жена – присмя се изведнъж огледалото. – Че нали без мен ще катастрофираш още в опита си да излезеш от гаража. И кой те вижда тебе. На кого му пука какви ги вършиш под капака. А мен всички ме гледат питащо, с очакване. В мен се оглеждат и мадамите. Е, в повечето случаи тайно, в желанието си просто да са сигурни, че са неотразими.
– Говорете каквото си искате, обаче без нас няма автомобил – рече една от гумите. – Ние сме тези, които се търкаляме по пътя, свирим на завоите и в крайна сметка движим колата.
– Ако не съм аз да ви охлаждам, толкова бързо ще прегреете и ще се скапете, че ми е просто жал за вас – отсече радиаторът.
Адам гледаше говорещите чаркове на автомобила с изумление и устата му все по-широко се отваряше в почуда. А частите една през друга бързаха да говорят, всяка от тях твърдеше, че е независима и незаменима и че без нея няма автомобил. Скоро хорът стана просто невъобразим. И Адам вече не различаваше отделните реплики, освен постоянно повтарящото се АЗ, АЗ, АЗ...
Старецът махна с ръка и частите замлъкнаха.
– Виждаш ли ги? – рече старецът. – Всяка от тях е независима, самостоятелна и уникална. Във всяка от тях автомобилът присъства и въпреки това нито една от тях не е автомобилът като цяло. За да имаш колата, не ти трябват само части. Трябва ти още идеята за автомобила и волята да го съградиш така, че в него да няма нищо излишно. Оставям ти частите и идеята за автомобила – както и свободната воля да решиш какво да правиш с тях.
Старецът се усмихна загадъчно и мигом изчезна.
Няколко минути Адам стоя като вцепенен. Гледаше разпръснатите части около себе си и не смееше да помръдне. После бясно се втурна към частите и започва да ги заграбва с ръце. Не подбираше, опитваше се да вземе колкото се може повече наведнъж. Но те бяха толкова много, че в един миг го обвзе отчаяние.
– Майната му – промърмори си Адам. – Вземам най-лъскавите и няма начин да не изкарам кинти за месец напред. После грабвам Ева от мотела (стига се е шибала за жълти стотинки) и заминаваме на море. Ех, че райско ще си изкараме!...

Стефан Пеев

↑ Начало

КОНЦЕПТУАЛНО ОБРАЗОВАНИЕ

Българското образование трябва да стане концептуално. Ще рече: да показва на обучавания различните модели на мислене на света и човека. Това е единственият начин за спасение от изпразненото откъм съдържание академично образование, в което индивидът не намира себе си.

Стефан Пеев

↑ Начало

ХУБАВИЯТ ТЕКСТ

Първо четеш, без да мислиш – само за удоволствие. После четеш, търсейки. След това оставаш насаме със себе си и само мислиш върху прочетеното. Накрая разбираш, че текстът е от онези, докосването до които означава неизбежна промяна. Остава само да решиш дали си готов за нея.

Стефан Пеев

↑ Начало

ПЪТЯТ И ИСТИНАТА, И ЖИВОТЪТ

АНАЛИЗИРАЙ ТОВА...

Богатите стават все по-богати

Най-заможните 1% от населението притежават 39% от световното богатство

Най-богатият 1% от населението притежава 39% от световното богатство, като процентът ще продължи да нараства през следващото десетилетие. Този извод прави в последния си доклад Boston Consulting Group (BCG), посветен на тенденциите при разпределение на световния БВП. За миналата година частното богатство се увеличава с 7.8% до 135 трлн. долара, а най-богатият процент от населението управлява 52.8 трлн. Най-значим е проценът на индивидите със състояние от около 5 млн. долара, които управляват близо една четвърт от световното богатство.

Колкото повече, толкова повече...

Концентрацията на средства в малка част от населението ще продължи възходящия си тренд през следващите години, а ръстът на състоянието на най-богатите ще изпреварва многократно ръста на световния БВП. Според доклада броят на милионерите се е увеличил с 10% през миналата година до 13.8 милиона. Анализатори от BCG прогнозират, че през следващите пет години частното богатство ще расте средно с 4.8%. За сравнение, състоянието на най-богатите (с активи над 100 млн. долара) ще се увеличава с два пъти по-бързи темпове. Делът на мултимилионерите от световното богатство се очаква да се увеличава най-бързо, средно с 9.2 на сто. Логично е да си зададем въпросът на какво се дължи това. Зависи от региона. Най-голям принос за увеличаването на състоянието на най-богатите в Европа и Северна Америка имат акциите. Спестяванията, но не от закуски, пък са ключови за Азия, която през последното десетилетие беше синоним на икономически растеж.

Източник: КАПИТАЛ.БГ

↑ Начало

ОГЛЕДАЛОТО НА ЗЛАТА МАЩЕХА

Усещането за себе си е основата на самооценката ни. По правило тя е винаги емоционална и несъзнателна. И винаги съпроводена с неизбежната митология, идваща от културната традиция. Рядко прилагаме математически величини в самооценката си. И най-често те са свързани с тегло, ръст, ханш, гръдна обиколка.
Теглото на собстената си полезност не можем да измерим. А и не ни идва на ум да го сторим. От един момент нататък сме убедени, че тежим във всеки случай повече, отколкото другите забелязват. Нямаме за жалост жестокото в своята откровеност огледало на злата мащеха, което винаги да ни казва истината и само истината.
А истината за нашата полезност е видима – в безстрастността на цифрите. Във Финландия живеят 5 250 275 човека, а брутният вътрешен продукт на глава от населението е $ 34 900. В България живеят 7 364 570 и брутният вътрешен продукт е $ 7 202 на глава от населението.
„Огледалце, огледалце – кажи ми, кой е най-трудолюбивият народ на света“...

Стефан Пеев

↑ Начало

КАНАЛИ ЗА КОМУНИКАЦИЯ

На почти равни интервали от време съм притиснат от телевизионния екран от рекламни послания. Вече прекрасно знам какви памперси ми трябват, как да изчистя червилото от дрехите си, каква спирала да използвам. Практическата полезност на тези съвети е огромна. Интелектуалната им безполезност обаче е още по-голяма. И когато загася телевизора, чувствам, че съм бил никъде. Не аз съм общувал с това, което гледам на екрана, а ТО е прониквало непрестанно в мен, просмуквало се е през кожата ми, за да завладее всяка фибра на моето тяло.
Само ако можех подобно на куче излязло от вода да се изтръскам от телевизионната реклама...

Стефан Пеев

ОТ ЧИСТО ЛЮБОПИТСТВО

Може ли някой да дефинира понятието СПРАВЕДЛИВОСТ така, че под него да се подпишат 7 364 570 българи (включително и бебетата, които гласуват ежедневно с плача си)?

Стефан Пеев

ДИАЛЕКТИКА | СЪВРЕМИЕ

Най-големият абсолют на съвременността е относителността.

Стефан Пеев

ИСТИНА БЕЗ ОПОЗИЦИЯ

Дори и да кажеш истината днес, цялата истина за битието – никой няма да иска да я чуе: на кого всъщност му трябва истинската истина; истина, която не легитимира желаното от нас статукво, а разкрива неизбежната нужда да се променяме (дори и против волята си). А дори и някой да чуе истинската истина, в същия миг до него ще долети и гласът на опозицията, защото днес някак не можем да си представим истина без опозиция.

Стефан Пеев

ИЗ СТАР, НЕПУБЛИКУВАН ДОСЕГА РЪКОПИС ЗА ИЗКУСТВОТО НА ВОЙНАТА

Когато човек се огради отвсякъде с красотата на изкуствата и не престава да се домогва до красотата на духа, става непобедим.

Стефан Пеев

ПСИХОАНАЛИТИЧНО

Най-трудното е да извадиш човека от ковчега на неговото самодоволство. Веднъж вече възкръснал в своята божествена голота, той сам започва да недоволства от себе си и да търси промяната.

Стефан Пеев

ЧРЕЗ СИЛАТА НА КАТАРЗИСА ХОРА ОТ ПЛЪТ, КРЪВ И... ЦЕННОСТИ

Галя Радева ме провокира във ФБ да споделя какво мисля за любопитния експеримент на социолозите Кайл Ирвин от университета „Бейлър” и Кристина Хорн от Вашингтонския университет – експеримент, който най-общо може да се резюмира така:

ДОБРИТЕ ДЕЛА НЕ ОСТАВАТ НЕНАКАЗАНИ
Излиза, че гратисчиите никога не ни харесват, а хората, готови да жертват за общото благо, се приемат само в случай, че поведението им ни се струва типично. В противен случай ние ги наказваме по същия начин както скъперниците.

Разбрах, че не мога да ѝ отговоря с една дума. Не знам дали ще мога и с много. Но усилието си струва.

Във всеки от нас дреме масовият човек и общественият човек. Това са две различни еманации на АЗ-а ни. Несъзнателно ги помиряваме в себе си и дори не усещаме различието на тяхната същност. Докато не бъдем изправени пред предел, където трябва да направим избор. В морален план пределът винаги има два полюса – на греха и на святостта. За греха и святостта масовият и общественият човек имат различна оценка. Масовият човек признава греха, но не го осъжда. Приема го извинително, като някакъв вид естественост на човешката природа. Святостта за масовия човек обаче е непоносима. И не защото тя е свидетелство за изключителност, а защото не ни позволява да опрощаваме собствените си слабости. Затова сме склонни да накажем онзи, който е носител на доброто – като му докажем, че е невъзможен, че е немислим, че е не-човек. Не крадеш, не прелюбодействаш, не подкупваш и не се оставяш да бъдеш подкупен, държиш на ценностите на човешкото – значи не си нормален, не си човек! Масовото в нас нормализира и легитимира тъкмо слабостите ни. Оневинява ги, за да можем да живеем в съгласие със себе си. Това е вид самоопрощение. Аз съм такъв – и другите са такива. Значи такъв е животът. Тук действа нормата на количеството – ако в 7 млрд човека срещаме един и същи дефект, сме склонни да мислим, че това е естеството на човека.
Но... масовият човек е само едната страна на АЗ-а. Другата е – общественият човек. Онази част от нашето аз, която съзнава, че за своето съществуване има нужда от другия, но положен вече в плоскостта на разбирането, на споделеността на ценностите, на любовта. Общественият човек смирява крайните претенции на егото ни и в добрия случай поражда у нас усещането за свобода чрез взаимовръзката и съавторството в живота. Общественият човек ни кара да осъзнаем, че един-единствен индивид може да струва много повече от всички други. И че тъкмо този индивид (а не ние – в своето проявление на масовост) е еманация на човешкото. Това усещане за еманация трудно понасяме в чисто житейски порядък, но го сублимираме чрез изкуствата, изживяваме го естетически и чрез силата на катарзиса се докосваме до него. За да се опитаме все пак да бъдем хора – от плът, кръв и ценности.

Стефан Пеев

Още по темата:
Галя Радева-Рейни | ПЛЪТ
Цветелина Драганова | ДАРБАТА НА ОТДЕЛЕНОСТТА
Стефан Пеев | ЗА СВОБОДАТА, МИТОВЕТЕ, ЛЕГЕНДИТЕ И АБОРИГЕНИТЕ

РАЗМИСЛИ СЪС СТРАСТИ – 9 ЮЛИ

9 ю л и
2013-т а

Двадесет и първи век...
Век на удобствата, на консумацията, на бързото хранене, бързите отношения, бързия секс...
Времето, в което имаме много и малко се радваме... Увеличаваме имането си и намаляваме ценностите, НО...

Ей за това „но“ ще се хвана и ще опитам да го разнищя, защото искам и имам нужда...

Та денят е 9 юли, сезонът лято, градът – Пловдив...
Вечер като вечер, поредна дъждовна... Лятната сцена под звездите „Орфей“ посреща премиерно заглавие на Явор Гърдев – „Почти представление“ от Итън Коен. Публиката заема местата си, времето обещава да се усмири и да посрещне актьорския състав, ама... НЕ! Природата не спази обещанието си...

Напук на неспазеното обещание стартът на пиесата е даден... Дъждът набира скорост, сцената оживява... Публиката разтваря чадъри и... остава по местата си. Стори ми се някак героично и като впечатляващ артпърформънс (само дето тук никой не бе платил на публиката като в разни финансирани проекти или в куп ТВ предавания) – чадъри като цветни гъби, наредени една до друга, като инсталация... ЗРИТЕЛИТЕ ОСТАВАТ... през пелена от дъжд, вперили поглед и очаквания към сцената, разделили се с удобството да са на сухо... оставащи...

Да останеш... (...мислите ми зажужаха...) – да останеш в родината си, да останеш верен на ценностите си, да останеш човек...

Какво може да накара днешния човек – консуматор, вербуван за каузата на удобствата, разглезен от съвременните екстри, да остане? Един режисьор, който никога не го е лъгал, един сценарист и един актьорски екип, които имат своята биография и изпълват множеството с очакване?...

А дъждът вали, вали... усилва се...
Чадърите-гъби са си все там...
...и изпод гъбите – даже ръкопляскания: адекватни реакции насред неудобствата...
Ей, това е страхотно щастие за хората на и зад сцената...

...и продължих да си мисля: за авторитетите, за респекта... за това да си верен на кауза, на ценности...

Обичаме да си угаждаме, да правим живота си лесен – компютри, интернет, трапезно изобилие, автомобили, бързи общувания, яхнали ските на живота се спускаме по повърхността, щото вечно няма време...

Е, да, ама тази публика показа обратното...

Подгизнали, обединени от цветните си чадъри-гъби, те стояха... изтезаваха плътта, ама хранеха душите си, срещаха се с материя, която явно им е нужна... Нужна дотолкова, че и напук на неудобствата я попиват...

Не, не мисля, че ги движеше нашенският синдром – пари съм дал, ще трая.

Думите в главата ми пърхаха като пчели в кошер: авторитет, респект, дух (ама не на Аладин или оня от сивите протрити от слушане речи), нужда от смислена и дълбока среща... (а Явор Гърдев винаги им е давал смисленост и ТЕ го знаеха и затова стояха...)

Впечатляваща гледка...

Не знам чий е текстът на онази паметна песен на Силвия Кацарова:

Нощта пресича моя град надлъж,
площадите отдъхват от мъглите...
о , аз дочаках пролетния дъжд,
измил стъклата и душите ...

Ама и тя ми звучеше... щото, този летен дъжд на този специален 9 юли ще остане в съзнанието ми...
В песента се пееше и за израстването на висока буйна ръж, то и тя израсна в моите умувания – израстване на общност... Завъртяха се и думи-пеперуди: протести, политика... Гонех ги, ама тайно литваха и думите-мечти: израстване, авторитет, респект, очакване от среща... оставане и обединение дори в неудобството, за да победите заедно... Щото финалът на пиесата бе сух, гъбите прибрани, аплодисментите със свободни ръце, а очите?
Очите бяха много и в диалог: публика – сцена,
общуване,
благодарност
и със сигурност запечатан спомен – ДВУПОСОЧЕН.

ДЕВЕТИ ЮЛИ...

Донка Налбантова

АНТИЧЕН СТОИЦИЗЪМ И СЪВРЕМЕНЕН КОНФОРМИЗЪМ

Марк Аврелий

Хорхе Букай

Между стоицизма на Марк Аврелий и конформизма на Хорхе Букай избирам античното усещане за света. Колкото и да са отдалечени във времето, размислите на Марк Аврелий в неговите записки „Към себе си“ носят повече истинност и жизнена сила от самовлюбено нарцистичните и направени за публиката „Приказки за размисъл“ на Хорхе Букай.

Стефан Пеев

ПЛЪТ

Всяко миене на месищата му я водеше до напъни за повръщане. Не само защото старецът миришеше на мърша. И вътрешността му вонеше.
- Гино, не се туткай. После и масаж трябва да ми направиш. А обяда кога? Докарай ми количката. Не ме притискай, ще ми счупиш ребрата! Смотана, гладна българска беднячка! Погърчени бяхте, погърчени и ще останете...
„Шибана безкрака торба с лайна, дето не може да си вдигне никога повече меката пишка! Утре ще имаш снимки на жена си как се чука с шофьора ти.“ Преди това, обаче, искаше да му припомни какво е да си на земята. Гневът комфортно заглуши шума от куркането на червата й. Леко освободи спирачката на инвалидната количка и я бутна по коридора надолу.

* * *

В най-бедния град от най-бедната Североизточна част на най-бедната европейска държава по време на една от най-жестоките зими една жена се клатеше напред-назад на стола си, свита до изстиващата печка и гледаше неразбиемо мъжа, който крещеше по телефона. Напред-назад, напред-назад...
- Не съм длъжен да се грижа за майка ти. Изпрати ми веднага пари, защото й спрях лекарствата. Нямам откъде да ги взема, шибаният Алхаймер накрая мен ще затрие преди нея. А и дървата свършиха... Сестричке, не ми казвай, че съм й син, както и не ме интересуват проблемите ти. К’во, Англия ли? Не ти ли понесоха гърчолята? Бе не ме брига дали имаш мангизи за път. Изнесе си задника да миеш чужди задници, сега ще си даваш лептата да издържаш нашите гладни задници.
Дори резкият звук от хлопната врата и посипалата се мазилка не спряха клатушкането й. Тя стана бавно и отвори дървената порта. Снегът беше натрупал до колене и продължаваше да се сипе. Освободеният от лекарства пристъп на паника започна да я обзема и тя затътрузи навън краката си, обути в папуци. Къщата беше последната в редичката, в далечината се виждаше гора, откъдето често се чуваше вой. Тя пое през бялото полето, ширнало се в безкрая, без път и посока...
...Първият вълк предпазливо се приближи до топлото тяло, паднало на снега. Тихото скимтене не го изплаши и той лакомо сръфа месото от бедрото й. Миризмата на прясна кръв влуди останалата част от глутницата и тя се нахвърли на живата храна.

* * *

„Гина Димитрова, след шестгодишен престой искът Ви за английски паспорт и смяна на името Ви с Хелън Джоунс е удовлетворен. Бог да пази кралицата!”

Галя Радева-Рейни

Донка Налбантова за спектакъла ПОЧТИ ПРЕДСТАВЛЕНИЕ

Донка Налбантова за спектакъла "Почти представление" – режисьор Явор Гърдев, с участието на актьорите Георги Стайков и Михаил Билалов, Иван Несторов, Анастасия Лютова, Станка Калчева, Искра Донова, Елена Телбис,Николай Йовин, Юлиян Петров, Виктория Лакова и Мартин Лаков. Пловдив, 9 юли, 21 часа, лятно кино "Орфей". Интервю в радио ТАТКОВИНА.

Автор на видеоматериала: Галя Радева

ДАРБАТА НА ОТДЕЛЕНОСТТА

„Отделно сме по-умни, отколкото в група“, откривам със задоволство сред бележките на Ришард Капушчински и веднага отказвам злободневната интерпретация и възможността за ирония. Не ми е по вкуса подобно изкушение. В края на юни мисля за друго.
От години работя с много и различни хора, но като индивидуалист продължавам да бъда скептична към абсолютизирането на „екипната работа“ и рецитирането ѝ като модерна мантра. Достатъчно е да си спомня, че „орташката кобила и кучетата не я ядат“, и поклонникът на самотните занимания у мен обръща гръб на всякакви сговорни дружини и неповдигнати планини. С лекота установявам, че пътищата ми дотук са прорязани тъкмо от особняци, чужденци, „самостръкове“, както ги наричаше баба ми. Онези тихи биткаджии посред шума, които трудно тъкат обща нишка, но заплитат възлите, без които тъканта се разпада. Хора фарове и пазачи на фара едновременно, и морета дори, ако се налага. Когато ги има в живота ти, затваряш широко очи и плуваш навътре.
И заради тях, не само заради литературата, ми е особено скъпа дарбата на отделеността. Пък и кой по-добре от мен е способен да направи моите собствени грешки – тази важна и дълбоко лична работа, мълчаливо градинарство, от което прорастват упойващите цветя на страха и смелостта ми, на упорството и любовта?

Цветелина Драганова