Галерия А+ и Българско иконографско сдружение представят Изложба съвременни православни икони

Повече от 60 православни икони, рисувани от съвременни автори, са подредени в специалана празнична експозиция в Пловдив. Националната изложба е своеобразен подарък от българското иконографско сдружение към хората с отношение към духовността и църковната живопис.
Тишина и светлина се събират във въздействаща хармония през всяко едно изображение от иконната експозиция. Това не са обикновени картини, а реални личности, пресъздадени с отличителните знаци на святостта - обяснават зографите. Акцент в изложбата е въздействаща икона на Исус Христос. Тя е изработена с огледално злато и в нея всеки може да види своя образ до този на Спасителя.

Димчо Димчевски - зограф:
- Това не е съвремено авторово решение, а едно изконно връщане към дълбините на иконописта и нейната мъдрост. Иконата не напразно се прави със светлоносни, със златоносни материали, защото тя говори за Царството Божие, за Небесната светлина.
Иконите на съвремените зографи следват вековната традиция на християнското изобразително изкуство. За изработката освен злато се използва сребро, емайл, обков и полускъпоценни камъни.
Адриана Христославова:
- Това е една прекрасна изложба, точно в навечерието на Рождество Христово, и общо взето искаме да обърнем малко повече внимание на духовността на празника. Да се върнем към неговата същност.
Част от тази същност е и коледният пост. Време, в което според зографите, всеки човек се нуждае от духовна радост.
Димчо Димчовски:
- Истинския смисъл на поста е да заведе човек до целта, а тази цел е любовта и Бога. Да станем едно с Него.
Посветена на любовта и надеждата, иконната експозиция ще остане в Пловдив три седмици.

Изложбата е открита на 19 декември 2011 г.
Адрес: ПЛОВДИВ, Галерия А+, ул. Загреб 18
(квартал Капана, точно на гърба на "Халите")
за връзка - 0887 13 68 27; 0884 520 572; 0895 451 358

Българско иконографско сдружение (БИС) е организация, която събира автори от всички жанрове в Християнското изкуство - иконопис, стенопис, резба, витраж и др.
БИС съществува от 2005 година. Сдружението се занимава с изследването, практикуването и поддържането на църковните традиции свързани с християнските изобразителни изкуства.
Изложбата в галерия А+ е посветена на предстоящите християнски празници. В нея посетителите ще видят изпълнение на икони, в които е използвано злато, сребро, емайл, обков и полускъпоценни камъни. Авторите представят древни декоративни техники като Гранаре и Гратаре (гравюра върху злато), синайска нимбова позлата, Пробастър и Асист. Представена е и миниатюрна резба върху дърво.

Източник на информацията: БНТ 2 | Пловдив

КОЛЕДНА НОВИНА

Онова, което заслужава да си споделим за Коледа, не са обичайните благопожелания. А най-добрата новина. Онази новина, която прави благопожеланията реални отвъд всяко „риалити“. Новината, която вдъхва увереност и спокойствие в живота ни. Новината, която ни кара да се чувстваме като хора, които сами определят съдбата в живота си. Новината, която обещава, но не залъгва. Посочва ни бъдеще, без да ни откъсва от нас самите. Има ли такава новина? И ако има, коя е тя?
Честита Коледа!

Стефан Пеев

ДИАЛЕКТИКАТА НА ЖИВОТА

проф. д-р Алексей Лосев (1893-1988)
(моят учител по диалектиката на живота)

Целият ми живот мина под знака на диалектика. Не съм я търсил съзнателно. Тя ме откри. И заговори. Някъде в далечното време на ученическите ми години. Тогава не разбирах думите ѝ, само долавях присъствието ѝ. Прекалено високомерно е да си мислим, че човек открива сам себе си. Не, не беше така. Добрата част от моя живот са моите учители. Тези, които са ми протегнали ръка, за да споделят с мен онова, което имат в повече. И което те поднасят не защото им плащат за това, а защото вярват в него. И вярват в споделимостта. Не мога да изброя по име добрите си учители и да им благодаря лично. Те са много. Идвали са в различни периоди от живота ми и са оставяли у мен различни стойности. Но има двама човека, на които съм безспорно задължен. И чиято дълбочина на мисълта и проникновение в човешкото завинаги са сложили своя отпечатък върху мен. Никога не съм виждал на живо акад. Дмитрий Лихачов. Пропуснах и невероятната възможност като студент да се срещна с проф. Алексей Лосев (въпреки личната покана, която проф. Лосев ми отправи за юбилея си в Москва). Но признавам, че мъдростта, която съм поел от тях, надхвърля всичко онова, за което един възторжен млад човек може да мечтае. От Дмитрий Лихачов продължавам и до днес да се уча на човечност. От проф. Алексей Лосев – на диалектика. И ето че сега – малко преди Коледа – за сетен път долавям тяхното присъствие. Коледа е. Времето, в което изпращаме отминалото и поглеждаме към идващото. А всяко изпращане е и посрещане. Такава е простичката диалектика на живота. Диалектиката на граничното, при което точката затваря и отваря пространства, връща ни към структурността на отминалите хоризонти, за да очертае пътеката на откриващото се отвъд тях. Животът не е повторение. Всяка граница, до която достигаме в пътя си, открива перспективата на миналото, за да ни изправи пред изпитанието на себеразбирането и себепознанието. И вещае нови хоризонти. Хоризонтите са мамещи със своята неочакваност, предизвикателни с неизвестността, която крият, и са изпитание за онова, което сме понесли със себе си. Защото човек не може да се отправи към бъдещето си без миналото. Въпросът е да не го носи като бреме. Въпросът е да го носи като уроци. А всеки истински урок е проглеждане. Във всеки истински урок се съдържа и онова, което сме, и другото, което можем да бъдем, ако намерим сили у себе си да го постигнем. За добрите и лошите уроци си мисля в този миг. За изпращането на отминаващото и за посрещането на идващото. И за онази неизбежна диалектика на живота, която ни напомня, че да бъдеш човек е винаги равнозначно на това да бъдеш себе си и другия едновременно. Уви, такава е диалектиката на живота. Достигнатото е винаги само хоризонта на идващото – отвъд призмата на собствената ти себичност.

Стефан Пеев

В ТИШИНАТА НА МЪЛЧАНИЕТО

Уморен съм от думите, които ме обграждат отвсякъде, а напират и у мен. Думите ни са дадени, за да променяме себе си и света и да бъдем по-добри. Ако се изгубим сред пътеката на нашия диалог, по-добре е да замълчим. В тишината на мълчанието неизбежно се ражда истината.

Стефан Пеев

ЗА ПРИЯТЕЛИТЕ, МРЕЖАТА И ПЪТЯ

С някои „приятели“ в социалните мрежи сме толкова дълго заедно, че дори без да съм ги виждал никога на живо, имам усещането, че ги познавам отдавна и са ми близки. Признавам, че това звучи странно и дори може би маниакално, но всеки път, когато изпратя или получа покана за приятелство, внимателно изучавам профила. Не, няма нищо притеснително в думите ми. Напротив, струва ми се, че приятелите правят точно така: опитват се да опознаят човека, с когото животът ги е срещнал, за да повървят заедно напред. А когато вървиш напред заедно с другия, си длъжен да знаеш кое е онова, което е от значение за спътника ти. Защото истината е, че общият ни път напред минава през пътя ни един към друг. И какво друго е животът ни, ако не усилието да открием правилата на движение, които биха направили катастрофите невъзможни.

Стефан Пеев

ОСТАВЯМЕ СЕ КОМЕРСИАЛНАТА КНИГА ДА НИ ОМАГЬОСА

Стефан ПЕЕВ, управител на издателство „Контекст", издател на „Думи и образи" от Александър Фол. Интервю на Евелина ЗДРАВКОВА, 13 юли 2011 [откъс]

- Г-н Пеев, във времето на интернет и щур интерес към жълтите новини вие издавате книга за история.
- Някак свикнахме да мислим, че времето е само такова, каквото го виждаме във всекидневието си. За жалост има много истина в това, че всекидневието доминира над мисленето ни в лошия смисъл на думата: нещата ни се струват сякаш неизбежно предначертани и непроменими. Тъкмо затова книгата на проф. Александър Фол ни е нужна. „Думи и образи" е необикновена и като език, и като стилистика, и като мислене. Това е книга, която ни предизвиква, подтиква ни да се попитаме дали животът ни във всекидневието не е всъщност живот в предразсъдъците ни, в дадености, които приемаме сляпо и на вяра. Патосът на книгата е в идеята, че е нужно да преоткриваме постоянно у себе си критическото мислене и нравствеността като основа на нашето обучено и възпитано поведение, основа на нашата култура (или както проф. Александър Фол предпочита да казва - основа на нашата пайдейа).
- Проф. Александър Фол не е комерсиален автор. Как се тръгва към пазара днес с некомерсиална книга в ръка?
- Мисля, че надценяваме ролята на комерсиалното в живота си. Оставяме се да ни омагьоса. Идеята - продава се, значи е добро, е някак нелепа. Може би ако погледнем за момент от друг ъгъл, ще видим нещата в по-различна светлина. Залата на Унгарския културен институт в София се оказа тясна за всички, които пожелаха да присъстват на представянето на книгата. Проф. Александър Фол е интелектуалец, с чието присъствие всяка култура има основания да се гордее и да се идентифицира. Проф. Сергей Игнатов подчерта в изказването си в София, че ако Александър Фол бе живял в някоя от големите европейски държави, отдавна вече би бил наложен като учен от световна величина. Тук въпросът опира до това ще съумеем ли да съхраним имената и личностите, които практически правят българската култура съизмерима с достиженията на световната култура. Мисля, че това вече не е въпрос към творците, а към публиката. Винаги ще има книги, които не са комерсиални. Време е да се научим да мислим, че тяхната стойност е в пъти по-голяма от стойността на всичко комерсиално. Културата не лежи на пазара. Нея не можете да търсите по сергиите за жълти вестници или за евтина техника. Културата е избор на обучено и възпитано поведение. Това е основно послание в книгата на Александър Фол „Думи и образи".

Източник: Електронно издание на вестник МАРИЦА, 13.07.2011 г.

ЛЕВ ТОЛСТОЙ

Лев Толстой (1828–1910).
Източник на репродукцията: УИКИПЕДИЯ. Автор на картината: Иля Репин

Личността на Толстой винаги е будела недоверие, както и личността на Ганди. Толстой не е бил груб лицемер, за какъвто го обявяват някои хора, и вероятно би си наложил още по-големи саможертви, ако на всяка крачка не са се намесвали околните и особено съпругата му. Но, от друга страна, за личности като Толстой е опасно да се съди само по мнението на техните последователи. Винаги съществува възможността — по-точно вероятността, — че тези личности са заменили една форма на егоизъм с друга. Толстой се отказва от богатство, слава и привилегии, отрича насилието във всичките му прояви и е готов да изтърпи страдания заради това, но не е толкова лесно да се повярва, че той се е отказал от идеята за властвуване или поне от желанието да властвува над другите. Има семейства, в които бащата казва на детето: „Ще изядеш един шамар, ако още веднъж направиш това, а майката с насълзени очи прегръща детето и с обич му шепти: „Кажи, миличко, на мама хубаво ли й е, като правиш така?" Кой би казал, че вторият подход е по-малко тираничен от първия? Разликата, която всъщност е важна, не е между насилието и ненасилието, а между това имаш ли, или нямаш апетит за власт. Има хора, които са убедени, че военните и полицейските части представляват зло, но въпреки това са много по-нетолерантни и жестоки в сравнение с обикновения човек, който смята, че при определени обстоятелства е необходимо да се прибягва до насилие. Тези хора няма да кажат: „Ако не направиш това или онова. отиваш в затвора, но стига да могат, влизат под кожата на човека и започват да му диктуват мислите до най-малки подробности. Учения като пацифизъм и анархизъм, които на пръв поглед проповядват отхвърляне на властта, по-скоро тласкат съзнанието в обратната посока. Защото, ако твоята идея не е опетнена от низки политически страсти, ако ти не очакваш да извлечеш някаква материална изгода чрез идеята си, значи си прав, така ли е? И щом си прав, съвсем естествено е да изискваш всички останали да мислят като теб.
Ако приемем за истина онова. което казва в памфлета си, Толстой никога не е открил нищо положително у Шекспир и винаги се е учудвал, че събратята му по перо — Тургенев, Фет и други — мислят различно. Можем да бъдем сигурни, че преди да се обърне към религията, Толстой щеше да каже следното: „Ти харесваш Шекспир. Аз — не. Нека спрем дотук." След време, когато отказва да възприеме, че светът се състои от всякакви хора, той започва да съзира нещо опасно за самия себе си в творбите на Шекспир. Колкото по-голямо удоволствие изпитват хората от Шекспир, толкова по-малко ще искат да слушат Толстой. Затова не бива да им се позволява да харесват Шекспир, както не бива да им се позволява да пият и да пушат. Разбира се, Толстой не налага забрана чрез сила. Той не настоява полицията да конфискува всички екземпляри от творбите на Шекспир. Но падне ли му случай. ще побърза да очерни Шекспир. Ще се опита да смути душата на всеки Шекспиров почитател и ще му отнеме насладата чрез всички възможни начини, които му хрумнат. включително, както вече посочих в резюмето на памфлета. и с аргументи, които са взаимно противоречиви или доста непочтени.
Но в края на краищата най-забележителното от всичко е, че това няма значение. Както вече казах, на Толстоевия памфлет не може да се отговори. поне в главните му пунктове. Не съществува аргумент, с който едно стихотворение може да се защити. То или се защитава само, като оцелява, или е незащитимо. И ако това изпитание е валидно. то аз мисля, че в случая с Шекспир съдът трябва да го признае за „невиновен". Като всеки друг писател, рано или късно и Шекспир ще бъде забравен, но едва ли някога срещу него ще бъдат отправени по-тежки обвинения. Толстой е бил може би най-високо цененият литератор на своето време и в никакьв случай не е бил неспособен памфлетист. Той е насочил всички те си изобличителни способности срещу Шекспир подобно на боен кораб, който стреля с всичките си оръдия едновременно. И какъв е резултатът? Четиридесет години по-късно Шекспир е все още тук, и то неуязвен, а от опита да бъде унищожен са останали само пожълтелите страници на един памфлет, който едва ли някой е прочел и който щеше да е напълно забравен, ако Толстой не беше и авторът на „Война и мир" и „Ана Каренина".

Джордж Оруел
Превод: N/A
Източник на превода: ФОРУМ

Франсоа Вийон

Франсоа Вийон (1431–1474). Източник на снимката: Famous Poets and Poems

БАЛАДА ЗА КОНКУРСА В БЛОА

До извора умирам аз от жажда,
горя и тракам със зъби от студ,
земя-кърмилница, а ме подяжда,
до огъня студът е трижди лют -
червив от бедност, тъна във уют;
надежда ли? - през сълзи съм се смял,
намерил във утехата печал,
че радостта ми е на мъченик,
в безсилието свойта мощ узнал,
приет добре, изхвърлен със ритник.

Неясното с вяра ме подклажда,
а очевидното ме хвърля в смут,
съмнявам се дори във свойта жажда,
случайно ли е, значи е статут;
дори спечелил, губя като луд,
започва с "лека нощ" денят ми бял,
лежа по гръб - над мене е провал,
богат съм аз и всекиму длъжник,
наследство чакам, ала нямам дял,
прит добре, изхвърлен със ритник.

Безгрижен съм като ненужна сажда,
нахалос ли е, аз си давам труд,
щом някой ме ласкае, ми досажда,
щом верен ми се пише, ставам лют;
приятел ли е, искам да е луд
(във гарвана ще видим лебед бял!),
с мен щом е, нека да ми прави кал,
че истината няма собствен лик -
научих го (дали съм го разбрал?),
приет добре, изхвърлен със ритник.

На Ваша милост се осланям цял -
наслушах се (затуй съм оглушал!),
намерил с всички нрави общ език -
върнете ми, което аз съм дал,
приет добре, изхвърлен със ритник.

Превод от френски: Васил Сотиров, 2000
Източник на превода: ЛИТКЛУБ

ДВОЙНА БАЛАДА

И тъй, обичайте, любете,
не знае любовта сезон,
ала ума си не губете
като мъдреца Соломон,
остана без очи Самсон,
човек на скот ще заприлича
зарад любовния нагон.
Щастлив е, който не обича.

Орфей, омайвал зверовете,
захвърли флейта с дивен тон
и зарад дух, си представете,
реши да слезе при Плутон.
И Нарцис, в горския заслон,
взе във водата да наднича
и падна там без вик, без стон.
Щастлив е, който не обича.

Давид, най-мъдър сред царете,
забрави Божия закон
и в женско руно се заплете;
остави бойния си кон
и хурка взе, и в мек хитон
Сарданапал се занавлича...
Не, няма в любовта резон.
Щастлив е, който не обича.

Надмина всички в греховете
сластолюбивият Амнон,
Тамар, сестра си, предпочете
като развратен фараон;
за сластен танц пред своя трон
главата на Йоан отсича
цар Ирод, бичът на Сион.
Щастлив е, който не обича.

Зарад кого ли, отгатнете,
смени ми целия фасон
и пода с мен палачът мете?...
Зарад Катрин Восел, пардон!
Дано и оня фарфарон –
Ноел – го зърне тя под бича
или дори на някой клон.
Щастлив е, който не обича.

Послание

Какво да прави днес, кажете,
ей този дързък вагабонт?
Не, не, на клада го качете,
но ще обича пак Вийон!
Той пак ще бъде ветрогон
и пак след фустите ще тича,
не се шегува Купидон...
Щастлив е, който не обича.

Превод от френски: Кирил Кадийски
Източник на превода: КИРИЛ КАДИЙСКИ

Кой е Франсоа Вийон: УИКИПЕДИЯ

Булат Окуджава

МОЛИТВА НА ФРАНСОА ВИЙОН

Дорде се върти земята и слънчев отблясък играй,
на кого каквото не достига, всекиму, Господи, дай:
разум дай на мъдреца, на страхливеца - кон устрелен,
на щастливия - злато... И не забравяй за мен.
Дорде се върти земята - Господи, ти си над нас! -
дай на живия властник да се насити на власт,
дай на прахосника щедрост даже в последния ден,
дай на Каин утеха... И не забравяй за мен.
Зная, че ти си всесилен, вярвам в твоята мъдрост без край,
както пада войникът и вярва, че го чака небесен рай,
както в тихите твои думи вярва нашият слух несмутим,
както вярваме ние самите, без да знаем какво творим!
Господи, Боже мой с тия зелени очи!
Дорде се върти земята и удивено мълчи
и дордето все още ѝ стигат време и огън свещен,
дай ти на всеки по нещо... И не забравяй за мен.

Превод от руски: Иван Николов
Източник на превода: БЛОГ

ОГЛЕДАЛНО ОТЧУЖДЕНИЕ

Когато погледнах в огледалото, видях един симпатичен, но много тъжен мъж.
Усмихнах му се, за да го ободря, а той ми отвърна с кисела гримаса.
– Какво ти е? – попитах го съчувствено.
Той помръдна устни, но не чух отговора му.
Безнадеждно е, остави го, си казах тогава и докато се извъртах настрани, видях през рамото си как ми обръща гръб.

Стефан Пеев

ПИТАМ СЕ

Питам се: само аз ли се дразня от постоянното хилене на някои телевизионни водещи в сутрешните блокове на телевизиите. Желанието да намериш удоволствие и смях почти зад всяка дума, смехът, който накъсва разговора и го превръща по-скоро в купон, отколкото в предаване, за мен са симптоми не за лекота и непринуденост, а тъкмо напротив – за насиленото желание да сме непрестанно щастливи: всеки миг, при всякакви обстоятелства и без мисъл за цената, която плащаме за тази демонстрация на лекота.

Стефан Пеев

In Memoriam

Велко Кънев (1948–2011)

Животът пренесе Велко Кънев в друго пространство.
Но изкуството му остана тук.
И докато пазим в сърцето и паметта си изкуството му, Велко Кънев е жив и е сред нас.

Стефан Пеев

И ТАКА. ВЪПРОСЪТ НЕ Е КОЛКО ЧЕТЕМ

Александра Маринина

До 30–40 години книгите ще бъдат много по-малко търсени, отколкото сега, прогнозира в Пловдив кралицата на руския кримироман Александра Маринина. Хората ще четат книги или в електронен вид в интернет, или изобщо няма да четат, допълни тя. Сменя ни поколение от днешните деца, които малко четат и ако тази тенденция не се преодолее, до 30–40 години всякакви книги ще бъдат по-малко търсени – каза кримиписателката.

Когато правиш книги, не може да не мислиш за бъдещето на книгата. А когато четеш вещания като това на Александра Маринина, не може да не се чувстваш притеснен и виновен едновременно. Защото по някакъв начин си съучастник в процеса на „измиране“ на книгата. Истината за днешната ситуация на културата и мястото на книгата в нея обаче е доста по-различна и по-болезнена. Говорим ли за четенето, абсолютно безсмислени са количествените сравнения от рода „повече“ или „по-малко“. Въпросът е КАКВО се чете, КАК се чете, ОТ КОГО се чете, ЗАЩО се чете и КАКВО ОТ ТОВА, че се чете. Когато си отговорим достатъчно безпристрастно на тези въпроси и погледнем към културата като към процес, в чието съграждане участваме като реални, а не като „риалити“ субекти, едва тогава оценките за бъдещето на книгата добиват смисъл. Защото простата истина е, че отвъд определена минимална граница количественото увеличаване на потреблението не прави човека по-богат. Дано все някога прозрем, че безогледното разширяване на потреблението е за сметка на потребителя – без да съзнава това, той започва да получава и да консумира от пазара все по среднокачествени, малотрайни, лъскави, източващи личния му бюджет, но не особено смислени за качеството на живота му стоки. Логиката на пазарните отношения е такава, че увеличаването на четенето без осмисляне на въпросите КАКВО, КАК, ОТ КОГО, ЗАЩО в крайна сметка е равнозначно единствено на увеличаване количеството на полу- или псевдолитературата. Никоя култура не е в състояние драстично да увеличи количеството на своите най-добри представители. Но като не сме в състояние да възпроизведем многократно Агата Кристи, можем пък да си нароим нейни подобия като Александра Маринина. Тази логика на пазарно присъствие на книгата е опасна. Защото по-опасно е хората да четат много, но да разбират малко, отколкото да четат малко, но да разбират много.
И така. Въпросът не е колко четем.

Стефан Пеев

По темата още:
Калин Терзийски. Да имаш или да четеш?
Стефан Пеев. Малкото голямо разбиране

ПРЕДСТАВЯНЕ НА КНИГАТА НА ДОЦ. Д-Р МИРЯНА ЯНАКИЕВА „ОТ РОДНИЯ КЪТ ДО ГРОБА. ПЕНЧО СЛАВЕЙКОВ – „СЪН ЗА ЩАСТИЕ“

На 14 декември (сряда) от 18.30 часа издателство КОНТЕКСТ има удоволствието да покани почитателите на творчеството на Пенчо Славейков в Унгарския културен институт (София, ул. Аксаков 16) на ПРЕМИЕРАТА НА КНИГАТА НА ДОЦ. Д-Р МИРЯНА ЯНАКИЕВА „ОТ РОДНИЯ КЪТ ДО ГРОБА. ПЕНЧО СЛАВЕЙКОВ – „СЪН ЗА ЩАСТИЕ“. Рецензенти на монографията са проф. Никола Георгиев и проф. Александър Панов. Книгата ще бъде представена от ст.н.с. Радосвет Коларов.

Книгата на доц. д-р Миряна Янакиева е първото цялостно изследване на Славейковата творба „Сън за щастие“. Чрез съпоставка с други близки по форма произведения от българската и от чуждите литератури авторката обосновава предложението „Сън за щастие“ да се определи жанрово като лирическа книга. Доц. Янакиева изследва връзките между лирическата книга на Славейков и антологиите „На Острова на блажените“ и „Немски поети“, търси „следи“ от нея в други негови текстове като например „Пътни очерки“ или писмата до Мара Белчева и убедително показва, че в „Сън за щастие“ се откроява определен лирически модел, който в „разпръснат“ вид присъства в голяма част от творчеството на Славейков.
Увлекателният и премерен език на изследването прави книгата достъпна не само за научните специалисти, студентите хуманитаристи, учителите, но и до широк кръг читатели, които се интересуват от проблемите на българската литература.

Издателство КОНТЕКСТ

СИВО

По Нова година
разхождам се пеш.
Японска картина:
мъглица и скреж.

Поглъщащо сиво.
Игли от сребро.
Измамно красиво.
Привидно добро.

Поне люта зима
да беше дошла!
А то какво има?
Скрежец и мъгла.

Валери Петров
Източник: ВАЛПЕТРОВ.ХИТ.БГ

Валери Петров за поезията

РАХМАНИНОВ

Сергей Василиевич Рахманинов (рус. Сергей Васильевич Рахманинов) (1873—1943) е руски композитор, пианист и диригент. Рахманинов принадлежи към числото на големите композитори в класическата и в частност руската музика в периода 19-20 век. Композиторът се явява естествен преход към модернизма в класическата руска музика, най-яркият представител на който е Дмитрий Шостакович. За формирането на Сергей Рахманинов влияние оказва Пьотр Илич Чайковски, който приема голямо участие в съдбата на младия музикант, както и творчеството на почти предшественика му - Александър Скрябин. Всъщност могат да се открият редица прилики между Рахманинов и Скрябин, но разликата между двамата композитори е чувствителна, особено в усещането за мелодичност и динамичност. Рахманинов черпи вдъхновение от руския фолклор и дори от църковно-славянската музика.
Творческото наследство на Рахманинов включва различни жанрове, централно място в него обаче принадлежи на клавирните му произведения. От тях най-известни на широката публика са четирите концерта за пиано с оркестър, прелюдиите, етюдите-картини, музикалните моменти, сонатите и други, както и знаменитата му „Рапсодия на тема Паганини“. Други произведения са оперите „Алеко“, „Алчният рицар“, „Франческа де Рамини“, известните Кантата „Пролет“, Поемата „Камбани“, камерно-интрументални ансамбли (от които най-известно е „Елегично трио“). Но връх в творчеството на композитора може би заемат симфониите и симфоничните му произведения, които разтърсват със своята динамичност и екпресивност — три симфонии, симфонични танци, „Островът на мъртвите“ и други. Те съхраняват в себе си цялостното творческо внушение на автора, което въздейства непремерено силно. Може би затова мнозина са склонни да характеризират творчеството на Рахманинов като демонично. В същото време композиторът пише партитури за хорове „a cappella“ — „Литургия на Йоан Златоуст“ и „Всенощно бдение“.
Изостреното лирическо усещане за грандиозни социални сътресения при него е свързано с въплъщаването образа на родината. Бил е проникновен художник на руската природа. В музиката на Рахманинов заедно съществуват страстни, бурни пориви и упойващо поетическо съзерцание, волева решимост и трепетна чувствителност, мрачен трагизъм и възторжена патетичност. Музиката му притежава неповторимо мелодично и многогласно-полифонично богатство, почерпено от руската народна песенност и от особеностите на знаменития ѝ разпев. Една от отличителните черти на музикалния стил на Рахманинов е органичното съчетаване на широтата и свободата на мелодическото дишане със забързания и енергичен ритъм. Многообразното пресъздаване на колосални звучения е характерно за своеобразния му хармоничен език.

Източник на информацията за Сергей Рахманинов: УИКИПЕДИЯ.

МОРЕТО САМО ЖИВИТЕ ОБИЧА...

Mорето само живите обича,
а мъртвите изхвърля на брега.
Едно момиче, ах, едно момиче
морето не изхвърли на брега.
Остана само кърпата позната
да се прелива с белите вълни.
Момичето обичаше моряка,
моряка - всички хубави жени.
Остана само кърпата с червени
и лилави ресни като преди.
Ний плакахме безшумни и смутени
и скочихме в студените води...
До дъно преобърнахме морето
със пръсти, посинели от тъга,
да търсиме момичето, което
морето не изхвърли на брега.

Христо Фотев
Източник: СЛОВО.БГ

ЧОВЕШКО, ЧИСТО ЧОВЕШКО...

Салма Хайек кърми гладно африканче

Салма Хайек (на испански и английски Salma Hayek, на испански се произнася Са̀лма Айѐк) е популярна мексиканско-американска киноактриса, кинорежисьорка и продуцентка от мексикански и ливански произход. Родена е на 2 септември 1966 г. в мексиканския морски курортен град Коацакоалкос. Тя е дъщеря на ливански бизнесмен и мексиканска оперна певица. Снимала се е в над 30 филма. Има номинация за Оскар.

Източник на информацията за Салма Хайек: УИКИПЕДИЯ.

НЕ МАГИСТРАЛИТЕ, А ЧОВЕШКИЯТ НИ КАПИТАЛ Е В ПЛАЧЕВНО СЪСТОЯНИЕ

Владислав Тодоров

[извадка от интервю]
С културолога и сценарист на филмите "Дзифт" и "Цинкограф" Владислав Тодоров разговаря МИЛА ГЕШАКОВА:

- Наскоро казахте, че усещате дефицит на социална справедливост и че има злоупотреби с политическа свобода в България. Какво имате предвид?

- Свобода, която не поражда справедливо благополучие, е измамна. Не магистралите, не бетонът и асфалтът, а човешкият материал е във възможно най-плачевно състояние. Човешкият капитал в България е катастрофално занемарен, разнебитен, аварирал. Образованието и здравеопазването са най-тежко провалените сектори на управлението. Най-доброто на днешна България не е възможността свободно да се състоиш в нея, а свободно да я напуснеш.

- Преди дефинирахте щастието по български така:“... човек, който седи с обелен банан в ръка насред руини с наклякал по тях чумав народ и се чуди как да го изяде, без да го видят - по български щастлив”. Имате ли метафора за щастие по български след още 20 години?

- Българите сме мрачен, вкиснат вид. Търсим припек, за да храносмиламе мрака. Щастието ни е надробено. Залъкът е веществената форма на това щастие. Злословието на дребно е устната му форма. Доносът на парче - писмената. Отколе по тези земи предателството е това, което гарантирано възстановява чувството за справедливост. Къде е поетът да надраска една епопея за българското щастие, което ни се случва на трохи.


ВИЗИТКА

Роден през 1956 г. в София
Завършва ВИТИЗ през 1982 г., а през 1987 г. защитава дисертация по изкуствознание към БАН. Член и основател на кръга “Синтез”
През 1991 г. заминава за САЩ
През 1996 г. става доктор на философските науки в Пенсилванския университет, където до днес преподава културна история на Русия и Източна Европа
През 2004 г. е сред учредителите на ДСБ, но 2 г. по-късно се отдръпва разочарован от проекта за нова десница
През 2006 г. публикува първия си роман “Дзифт”, а после написва сценария на едноименния си филм.
Новият му филм “Цинкограф" ще излезе на екран през 2012 г.

Целият текст на интервюто четете в 24ЧАСА.БГ

ЛЮБОВТА НИ ПРИЗОВА

текст Петър А н а с т а с о в
аранжимент Иван Б о ш е в
музика Велислава Б а к ъ р д ж и е в а
изпълнители Велислава Б а к ъ р д ж и е в а, Борислав В ъ л ч а н о в

Нас любовта ни съхрани за бели и за черни дни,
дари ни с мир и свобода и ни предпази от беда.

Нас любовта ни утеши и с грях леглото ни постла,
насити нашите души, насити нашите тела.

Изглади твоя грапав нрав и те направи величав,
шлифова моя сляп талант и ти поднесе диамант.

Нас любовта ни извиси, помилва ни и ни спаси
от зависти и думи зли, от заговори и стрели.

Нас любовта ни призова и трябваше да се явим,
светът не вярваше в това, че можем да го победим.

Но ето го сега мълчи, мълчи, безсилен да ни заличи
и даже някакъв закон ни прави в тъмното поклон,
ни прави в тъмното поклон.

Но жива ли е любовта, живеят нашите тела и нашите души
и няма кой да разруши ликуващите дух и плът
и всеки път – за първи път, и всеки път за първи път!


Повече за авторката на музиката и за диска ѝ „Изпята поезия“ – на КНИГИТЕ.НЕТ.

НА ПОПРИЩЕТО ЖИЗНЕНО В СРЕДАТА

Данте Алигиери (1265–1321)

На попрището жизнено в средата
сред мрачни дебри сам се озовах,
че пътя прав загубих в тъмнината.

О, как да ви разкажа днес за тях,
тъй диви, гъсти, буйни, че се свива
отново моето сърце от страх!

От тях смъртта е само по-горчива.
Но аз такова благо там открих,
че ще разкажа за гората дива.

Не ми е ясно как се заблудих –
тъй сънен бях, че не по своя воля
от вярната посока се отбих.

Но стигнах до една могила гола,
където свършва тази долина,
сърцето ми с неволен страх пробола,

погледнах стръмните ѝ рамена
и зърнах пътеводната планета
да ги облича с мека светлина.

И стихна в езерото на сърцето
страхът ми, през нощта тревожна сбран;
и както този, който от морето

излиза на брега и запъхтян
лице назад обръща и занича
да види пак простора разлюлян,

така духът ми, без да спре да тича,
възви лице към долината пак,
която живите на смърт обрича.

Това е знаменитото начало на ПЕСЕН I (АД) от „Божествена комедия“ на Данте Алигиери. Признавам, че когато днешното със своята необуздана високомерност и претенция за изключителност премине границите на поносимото за мен, предпочитам да се потопя в някоя класическа творба. Там сред страниците на познатите ми книги, плътно изпълнени с бележките, които не успявам да сдържа в себе си, търся мъдростта на спокойствието и силата да бъда съвременник на един свят, който не знае накъде върви.

Стефан Пеев

БОРИС АНГЕЛУШЕВ

Борис Ангелушев оформя поредния брой на в. „Литературен фронт“, вляво Сава Попов; 1964 г. (фотоархив Тодор Славчев)

Борис Димитров Ангелушев (1902–1966) е български художник и основоположник на книгооформлението в България. Известен е с множеството сатирични рисунки и карикатури на антифашистка, политическа и обществена тематика, както и с двете монументални живописни платна „Аспаруховата конница минава Дунава“ и „Обесването на Васил Левски“, включвани в читанки и учебници. Изкуствоведите му отреждат голяма роля най-вече за приноса му към илюстрацията и изкуството на книгата, за което две години след смъртта му, през 1968 година, Съюзът на българските художници учредява годишна награда на името на Ангелушев (възстановена след прекъсване през 2006 година).



Източник на информацията: УИКИПЕДИЯ

В ПЛОВДИВ СЕ ОТКРИВА НОВО УНИКАЛНО АРТ-ПРОСТРАНСТВО: ГАЛЕРИЯ А+

На 3 декември 2011 г. от 17.00 ч. в Пловдив се открива ново уникално арт-пространство: галерия А+. Тя е разположена в една от очарователните малки улички на квартал Капана (ул. Загреб 18), точно на гърба на Халите. Основен фокус в политиката на галерията е представянето на разнообразен кръг от млади автори, работещи в класическите кавалетни видове и жанрове изкуства – живопис, графика, пластика, икони и т.н. Освен пловдивски имена участват още художници от Шумен, Стара Загора, София, Бургас. Представителни от това поколение са Любомир Кръстев, Велизар Димчев, Димитър Шопов, Христо Жеков и други. Техните произведения кореспондират с картини на утвърдени пловдивски имена като Димитър Мицев, Христо Стойчев, Маргарита Джарова и други. Артистичната спойка между тези две поколения, разделени от няколко десетилетия помежду си, ще се осъществи от представители на едно междинно поколение художници като Онник Карамфилян, Венета Маринова, Димитър Къркеланов, Димитър Чонов, Кирила Георгиева, Митко Железаров и други.
Амбицията на галерия А+ е да работи както с автори в началото на творческия си път, така и с художници, които по стечение на конюнктурни обстоятелства са извън фокуса на медийното внимание, да припомня позабравени днес качествени автори от предходни поколения и да показва произведения на художници от други художествени центрове в България и чужбина. Този широк диапазон от творчески поколения, пластически почерци, материали, формати, изобщо естетика, ще бъде обединен от идеята да се утвърждава един добър художествен вкус, ориентиран към нови художествени тенденции, който в същото време поддържа топла връзка с добрите параметри на традицията.
Галерия А+ стартира с една обща представителна мащабна експозиция, впоследствие в културния ѝ афиш могат да се видят тематични, общи и самостоятелни изложби.

За връзка с организаторите: 0887 136 827

Галерия А+

КОГАТО КРИЗАТА СВЪРШИ...

Когато кризата свърши, с нейния край не започва раят, а опустошението от ада.

Стефан Пеев

И ТОЛКОЗ ЧЕРНИ МИСЛИ МИ ТЕЖАТ...

Димчо Дебелянов (автор на изображението Борис Ангелушев)

Как бяха скръбни мойте детски дни!
О, колко много сълзи спотаени!
Тук първи път се моя взор стъмни
и безпощадна буря сви над мене.

Тук първи път чух възглас: — престани:
да вярваш и да дириш — забранен е
на любовта плодът — и в зли страни
мечтите ти навек ще бъдат пленни.

И днес аз бродя в тоя скръбен град —
едничък дом на мойта скръб бездомна —
аз бродя за утехата нерад —

и кат загубен в пустошта огромна.
И толкоз черни мисли ми тежат,
че аз не искам нищо да си спомна.

Димчо Дебелянов
ПЛОВДИВ

Карен Джамбазов, Николета Трайкова | РИНОСИНУИТИТЕ – ЧЕСТО СРЕЩАНА, НО НЕРАЗПОЗНАВАНА ПАТОЛОГИЯ В КЪРМАЧЕСКАТА И МАЛКАТА ВЪЗРАСТ

Риносинуитите в кърмаческата и малката детска възраст (от 0 до 6 г.) са много чести заболявания, но в по-голямата част остават несвоевременно диагностицирани. Този факт се дължи на редица обективни причини. Заболяването се развива в хода на остра респираторна инфекция, която маскира симптомите на риносинуита. Обикновено от общопрактикуващите лекари се постават диагнози като протрахиран ринофарингит, остатъчни явления след остра инфекция на дихателните пътища, заден ринит и др. Поради близост на симптоматиката (запушен нос, хъркащо дишане, носна секреция, кашлица) с други чести заболявания в тази възраст се поставя диагнозата уголемени или възпалени аденоидни вегетации и детска алергия. Рано приложените антибиотици замъгляват клиничната картина. Друга причина е недооценяване голямата честота и нецеленасоченото им търсене, особено в кърмаческата възраст. Все още е неизживяно старото становище, че в тази възраст не са развити околоносните кухини, следователно те не боледуват. Прецизната диагностика на риносинуитите е възможна при колаборацията между общопрактикуващи лекари, педиатри и подготвени оториноларинголози.
Познанията върху детските риносинуити у нас в последните години се разшириха чрез статии и консенсуси, но проблемът не е цялостно осветлен в съвременни аспекти в монография близо около 40 години.
Изхождайки от нашата ежедневна практика за честотата и големите диагностични трудности при тези заболявания в кърмаческата и малката детска възраст, в настоящия труд се опитахме да систематизираме данните от литературата и нашия опит по проблема. Целта ни е да подпомогнем общопрактикуващите лекари, педиатрите, пулмолозите, алерголозите и оториноларинголозите в поставянето на своевременна, прецизна диагноза и в избора на правилно лечение на риносинуитите в кърмаческата и малката детска възраст.
Книгата е предназначена както за специалисти в областта на оториноларингологията, така и към общопрактикуващи лекари.

РИНОСИНУИТИТЕ – ЧЕСТО СРЕЩАНА, НО НЕРАЗПОЗНАВАНА ПАТОЛОГИЯ В КЪРМАЧЕСКАТА И МАЛКАТА ВЪЗРАСТ
Автори: Карен Джамбазов, Николета Трайкова
Българска. Издание I. 2011 г.
Издателство „Контекст“, Пловдив
© Карен Джамбазов, 2011 г.
© Николета Трайкова, 2011 г.
ISBN 978-954-8238-33-5 | мека корица | 92 стр. | цена 9.90 лв.

Поръчка чрез КНИГИТЕ.НЕТ

Миряна Янакиева. ОТ РОДНИЯ КЪТ ДО ГРОБА. Пенчо Славейков – „Сън за щастие“

Монографията представлява първи опит за цялостно изследване на Славейковата творба „Сън за щастие“. Анализът обхваща в зададената от поета последователност всички стихотворения, които изграждат смисловата и художествена цялост на „Сън за щастие“. Чрез съпоставка с други близки по форма произведения от българската и от чужди литератури е обосновано предложението „Сън за щастие“ да се определи жанрово като лирическа книга. Отстояван е възгледът, че в „Сън за щастие“ се откроява определен лирически модел, който в „разпръснат“ вид присъства и в голяма част от останалите творби на Славейков. Изследвани са връзките между „Сън за щастие“ и антологиите „На Острова на блажените“ и „Немски поети“. „Следи“ от „Сън за щастие“ са потърсени и в други Славейкови текстове, като например неговите „Пътни очерки“ или писмата му до Мара Белчева. Книгата е предназначена за научни специалисти, учители, студенти, ученици в хуманитарни гимназии и хуманитарни паралелки, както и за всички, които се интересуват от проблемите на българската литература. Доц. д-р Миряна Янакиева е завършила българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Ръководи направление „Теория на литературата“ в Института за литература на БАН. Има дългогодишен опит като преподавател по български език и литература. Води занятия по теория на литературата в СУ „Св. Климент Охридски“. Член е на редакционната колегия на сп. „Български език и литература“. Основните ѝ научни интереси са свързани с областите: проблеми на литературознанието от ХХ–ХХI век; отношенията знак и смисъл, литература и истина, литература и други изкуства; анализационни подходи към литературния текст; междутекстовост. Сред публикациите ѝ са книгата „Теория на литературата. От Платон до постмодернизма“ (в съавторство), редица статии по теория на литературата и българска литература в сп. „Литературна мисъл“, „Български език и литература“ и различни научни сборници.

ОТ РОДНИЯ КЪТ ДО ГРОБА ПЕНЧО СЛАВЕЙКОВ – „СЪН ЗА ЩАСТИЕ“
Автор: Миряна Янакиева
Рецензенти: проф. Никола Георгиев, доц. Александър Панов
Българска. Издание I. 2011 г.
Издателство „Контекст“, Пловдив
© Миряна Янакиева, 2011 г.
© Издателство „Контекст“, Пловдив, 2011 г.
ISBN 978-954-8238-35-9 | мека корица | 208 стр. | цена 9.90 лв.

Поръчка чрез КНИГИТЕ.НЕТ

ОТ РОДНИЯ КЪТ ДО ГРОБА.
Пенчо Славейков – „Сън за щастие“

е вече част от библиотечния фонд на десет от най-престижните университета в САЩ:

1. Yale University, New Haven, CT
2. University of Washington, Seattle, WA
3. The University of Chicago, Chicago, IL
4. The University of Kansas, Lawrence, KS
5. University of Wisconsin at Madison, Madison, WI
6. Stanford University, Stanford, CA
7. Harvard University, Cambridge, MA
8. University of Virginia, Charlottesville, VA
9. Columbia University, New York, NY
10. University of North Carolina – Chapel Hill, Chapel Hill, NC

ОТ ИНТЕРНЕТ ДО ГУТЕНБЕРГ 1996

Умберто Еко

[откъс]

Until now I have tried to show that the arrival of new technological devices does not necessarily made previous device obsolete. The car is goes faster than the bicycle, but cars have not rendered bicycles obsolete and no new technological improvement can make a bicycle better than it was before. The idea that a new technology abolishes a previous role is too much simplistic. After the invention of Daguerre painters did not feel obliged to serve any longer as craftsmen obliged to reproduce reality such as we believe to see it. But it does not mean that Daguerre's invention only encouraged abstract painting. There is a whole tradition in modern painting that could not exist without the photographic model, think for instance of hyper-realism. Reality is seen by the painter's eye through the photographic eye. Certainly the advent of cinema or of comic strips has made literature free from certain narrative tasks it traditionally had to perform. But if there is something like post-modern literature, it exists just because it has been largely influenced by comic strips or cinema. For the same reason today I do not need any longer a heavy portrait painted by a modest artist and I can send my sweetheart a glossy and faithful photograph, but such a change in the social functions of painting has not made painting obsolete, except that today painted portraits do not fulfill the same practical function of portraying a person (which can be done better and less expensively by a photograph), but of celebrating important personalities, so that the command, the purchasing and the exhibition of such portraits acquire aristocratic connotations. This means that in the history if culture it has never happened that something has simply killed something else. Something has profoundly changed something else. I have quoted McLuhan, according to which the Visual Galaxy had substituted the Gutenberg Galaxy. We have seen that few decades later this was no longer true. McLuhan stated that we are living in a new electronic Global Village. We are certainly living in a new electronic community, which is global enough, but this is not a Village - if by village one means a human settlement where people are directly interacting each other. The real problems of an electronic community are the following: (1) Solitude. The new citizen of this new community is free to invent new texts, to cancel the traditional notion of authorship, to delete the traditional divisions between author and reader, but the risk is that - being in touch with the entire world by means of a galactic network - one feels alone.... (2) Excess of information and inability to choose and to discriminate. I am used to saying that certainly the Sunday NYT is the kind of newspaper where you can find everything fit to print. Its 500 hundred pages tell you everything you need to know about the events of the past week and the ideas for the new one. However, a single week is not enough to read the whole Sunday NYT. Is there a difference between a newspaper which says everything you cannot read, and a newspaper which says nothing, is there a difference between NYT and Pravda? Notwithstanding this, the NYT reader can still distinguish between the book review, the pages devoted to the tv programs, the Real Estate supplement, and so on. The user of Internet has not the same skill. We are today unable to discriminate, at least at first glance, between a reliable source and a mad one. We need a new form of critical competence, an as yet unknown art of selection and decimation of information, in short, a new wisdom. We need a new kind of educational training. Let me say that in this perspective books will still have a paramount function. As well as you need a printed handbook in order to surf on Internet, so we will need new printed manuals in order to cope critically with the World Wide Web. Let me conclude with a praise of the finite and limited world that books provide us. Suppose you are reading Tolstoj's War and Peace: you are desperately wishing that Natasha will not accept the courtship of that miserable scoundrel who is Anatolij; you desperately wish that that marvellous person who is prince Andrej will not die, and that he and Natasha could live together happy forever. If you had War and Peace in a hypertextual and interactive CD-rom you could rewrite your own story, according to your desires, you could invent innumerable War and Peaces, where Pierre Besuchov succeeds in killing Napoleon or, according to your penchants, Napoleon definitely defeats General Kutusov. Alas, with a book you cannot. You are obliged to accept the laws of Fate, and to realise that you cannot change Destiny. A hypertextual and interactive novel allows us to practice freedom and creativity, and I hope that such a kind of inventive activity will be practised in the schools of the future. But the written War and Peace does not confront us with the unlimited possibilities of Freedom, but with the severe law of Necessity. In order to be free persons we also need to learn this lesson about Life and Death, and only books can still provide us with such a wisdom.

Винаги досега съм се опитвал да покажа, че навлизането на нови технологии не прави предишните непременно остарели. Колата се движи по-бързо от велосипеда, но тя не го превръща в отживелица, а и никоя нова технология не прави велосипеда по-добър, отколкото е бил преди. Идеята, че всяко нововъведение обезсмисля и отменя ролята на предишното е прекалено опростено като начин на мислене. След изобретението на Дагер художниците не чувстват вече задължението като едни занаятчии да представят действителността такава, каквато смятаме, че я виждаме. Това, обаче, не означава, че само откритието на Дагер насърчава развитието на абстрактното изкуство. Цяло направление в модерната живопис не би могло да съществува без фотографския модел, а именно хиперреализмът, при който реалността е видяна от художника през погледа на фотографския обектив. Разбира се, появата на киното и на комиксите освобождава литературата от задачата на традиционното представяне на повествованието. Но ако има нещо като постмодерна литература, то нейното съществуване до голяма степен е повлияно от появата на комиксите или киното. По същата причина днес, аз нямам нужда от сериозен портрет, нарисуван от модерен художник, мога да си направя достоверна и луксозна фотография. Но промяната в социалната функция на рисуването на портрети не го прави старомодно, отхвърляйки днес неговите практически функции (които могат да бъдат изпълнени по-добре и по-евтино от фотографията), но за известните личности поръчването и излагането на портретите придобива аристократичен привкус. Това означава, че в историята на културата никога не се е случвало така, че нещо просто да убие нещо друго. Нещо коренно е променило нещо друго. Подразбрахме от Маклуън, че Visual Galaxy ще замени Gutenberg Galaxy. И ние видяхме след няколко десетилетия, че това не е било далеч от истината. Маклуън твърдеше, че живеем в едно електронно глобално село1. Да, ние наистина живеем в едно ново електронно общество, което е достатъчно глобално, но то не е село. В селото хората директно взаимодействат едни с други. Истинските проблем на електронното общуване са следните: 1. Самотата. Новият гражданин на тази общност е свободен да създава нови текстове, незачитайки теорията за авторството, премахвайки традиционната преграда между читател и автор. Рискът е в това - бидейки във връзка с целия свят, като в една галактическа мрежа – човек се чувства сам. 2. Излишъкът от информация и неспособността да я подбираме и преценяваме. Например: Sunday NYТ безспорно е вестник, в който можете да намерите всичко, което би могло да бъде отпечатано. Неговите 500 страници съдържат онова, което бихте искали да научите за събитията от изминалата седмица, както и за тези които предстоят през следващата. Както и да е, цяла седмица няма да ви стигне да го прочетете. И каква е разликата между вестник, който казва всичко, което няма да успеете да прочетете, и такъв, който не казва нищо, каква е разликата между Sunday NYТ и „Правда“? Въпреки това, читателят на NYT все още може да разграничи рецензията на книга от телевизионната програма или от обявите за продажба на имоти. Интернет потребителят няма същите умения. Ние днес не сме в състояние от пръв поглед да разграничим достоверните извори на информация от налудничавите. Нуждаем се от нова форма на критически умения, на още неусвоено умение за селектиране, за отсяване на информацията, казано накратко – нова мъдрост. Нуждаем се от нов вид обучение. Позволете ми в тази връзка да кажа, че книгите все още имат първостепенна функция. Така, както се нуждаем от напечатаното ръководство за сърфиране в Интернет, така ще се нуждаем и от наръчник, за да се справим критично с Мрежата (World Wide Web). Позволете ми да приключа с похвала за ограничения свят, който книгите ни предлагат. Предполагам, че сте чели "Война и мир" на Толстой: имали ли сте отчаяното желание Наташа да не приема ухажването на жалкия негодник Анатолий, прекрасният принц Андрей да не умира и да живеят с Наташа щастливи завинаги... Ако имахте "Война и мир" в хипертекст, можехте да пренапишете тази история, както ви се иска, можехте да създадете безрой варианти на "Война и мир", в които Пиер Безухов успява да убие Наполеон или, в съответствие с предпочитанията ви, Наполеон нанася съкрушително поражение на генерал Кутузов. Уви, в книгата това е невъзможно. Вие сте задължени да приемете предопределеното, осъзнавайки, че не бихте могли да промените Съдбата. Хипертекстът и интерактивният роман ни позволяват да проявим свобода и творчество и се надявам, че такъв вид творческа дейност ще бъде практикувана в училището на бъдещето. Написаната "Война и мир" не ни предоставя неограничени възможности за свобода, но ни изправя срещу суровия закон на неизбежното. За да бъдем свободни личности, ние ще трябва да научим този урок за живота и смъртта и само книгите все още могат да ни предоставят такава мъдрост. Превод: Милена Катошева 1 Умберто Еко има предвид книгата на Marshall McLuhan „The Gutenberg Galaxy: The Making of Typographic Man“ (1962). [↑ о б р а т н о]

Умберто Еко

Целият текст на статията в: UMBERTOECO.COM

ТАЙНАТА КАТО ТАЙНА

Фьодор Достоевски

Бих искал да прочета още веднъж „Бели нощи“ от Достоевски. Но така, както ги прочетох за първи път на 18 години. С безумния възторг и трепета на младия човек, усетил, че се докосва до нещо неподозирано и голямо. Нещо, което надхвърля пределите на собствения му свят и го предизвиква да търси. Да търси какво? Най-лесно е да се отговори така – истината. Най-лесният отговор обаче почти винаги е подвеждащ. Когато сме влюбени, ние не търсим истината, търсим тайната. И не за да я разбулим в разсъжденията си, а за да я изживеем в пълнотата ѝ – като тайна. Трябва да си ултрамодерен човек, за да не вярваш в тайната и да не разбираш значението ѝ за живота.

Откакто прочетох статията на Десислава Желева в КУЛТУРА, не преставам да мисля върху едно от твърденията на авторката: „същността на четенето вече е изгубило първоначалния си смисъл“. Опитвам се да се съглася. Или да възразя. Но признавам, че ми убягва най-важното – отговорът на въпроса за същността на четенето. И може би в този миг, мислейки си за „Бели нощи“, за Достоевски, за читателското ми минало и настояще по-ясно долавям същността на четенето – а тя е пред нас: може би четем, за да се научим как да опазваме тайната като тайна.

Стефан Пеев

САНДРО БОТИЧЕЛИ

Сандро Ботичели | Раждането на Венера (детайл)

Алесандро ди Мариано ди Вани Филипепи (1445-1510), по-известен като Сандро Ботичели (на италиански Sandro Botticelli), е италиански художник. Наследява прякора си, който означава „Бъчвичката“, от пълния си по-голям брат. Ботичели е един от най-големите италиански живописци от Флорентинската школа, творил по времето на Ранния Ренесанс. Създава картини по митологически — „Раждането на Венера“, „Пролет“ (1478) — както и по християнски мотиви. По-късните му произведения са мрачни и драматични.



Източник на информацията и на снимките: УИКИПЕДИЯ

КАТАЛОГ на издателство КОНТЕКСТ | 2011 година

Отваряне на каталога

Сваляне
За сваляне на каталога използвайте десен бутон на мишката
и последваща команда
SAVE LINK AS
или
SAVE TARGET AS
[в зависимост от вида на браузера]

RUNNING FENCE

Христо Явашев

Христо Владимиров Явашев (известен като "Кристо") е български художник, роден в Габрово, който създава пространствени художествени инсталации.
От 1953 учи в Художествената академия. През 1957 емигрира. Използва опаковането като художествен похват. Опаковал е моста Пон Ньоф в Париж, Райхстага в Берлин и др. С все по-мащабни творби, и не само опаковки, изкуството му се категоризира като Environmental Art, изкуство на средата. Всичките му работи съществуват временно, невъзможно е да се запазят - с което са сродни с "пърформанс артс". Произведенията му не са обект на продажба; не се представляват от агенции и не са свързани с дарения, подкрепи, реклами, доброволци. Приходи няма и от продажба на плакати, на автографи, на сувенири, на книги или филми. Доходите му са единствено от скиците и подготвителните чертежи за негови работи, които се ценят и се продават на високи цени.

Running Fence, Sonoma and Marin Counties, California, 1972-76

Официален сайт

МЕЖДУКНИЖНИ ВОЙНИ

АУТОПСИЯ НА ЕДНА КНИЖАРНИЦА, НАПРАВЕНА ОТ САМАТА КНИЖАРКА

Какво се случва в книжарниците днес, когато томовете на Стайнбек, оценени на 5 лева, дишат прахта по автобусните спирки, подредени небрежно в кашони от банани, а по-младият читател е заинтригуван единствено от съдбата на земни момичета, влюбени във вампири, от върколаци, зомбита или демони?
Нима някой още смята, че, влизайки в книжарница, винаги е наясно с каква точно книга ще излезе?!? Нека да помисли пак. Манипулацията дебне от всяка страница, ъгъл и витрина.

Книжарницата като културен център е прекрасен, но вече илюзорен образ. На фона на търговската действителност, тя не е нищо повече от търговски обект, зад който стоят хора, които могат да продават както месни и млечни продукти, така и творби на руски класици. Единственото необходимо, според тях, е добър маркетинг, добри връзки с ключови издателства и добро разположение на книжарницата. Най-логичното място за всичко това са търговските центрове.
Романтичната представа за тихото място с много книги, където всеки може да иде и да остане насаме с автора си, е тотално разбита от хората в Мол-а, които влизат в книжарницата със същата неориентираност и незаинтересованост, с която го правят и в магазина за обувки, магазина за бельо и в „Била”.

Въпросът отдавна не е дали хората четат. Те винаги са четели и ще продължават да го правят – четат надписите по автогарите, програмата за телевизионните канали, сметките си за парно отопление, а от пет-шест години и книги на Хорхе Букай, Паулу Коелю и д-р Христо Мермерски. Романите на Коелю отдавна се превърнаха в задължителното четиво. Харесваха го както деца, които дори не долавяха досадното декламиране на клиширани християнски ценности по клиширан начин, така и възрастни, които с умиление четяха, че когато човек силно желае нещо, цялата Вселена му съдейства”, макар вътрешно да са били убедени, че колкото и да искаш нещо, почти никой не се интересува от това, камо ли да ти помогне, камо ли да е цялата Вселена.
Паулу Коелю, обаче, стана прекомерно комерсиален и българите се усетиха, че нещо не е наред. Оставиха кратките поучителни романи-притчи и се поогледаха за нещо ново. Тогава настъпи ерата на Хорхе Букай. С брилянтен нюх на бизнесмен, аржентинският писател успя да изцеди с 11.95 лв. всеки втори, влязъл в българска книжарница. Историите му за грешни хора, преминаващи през вътрешен катаклизъм и осъзнаващи себе си чрез него, се котират повече и от любовта между жена и робот, която, разбира се, свършва щастливо, защото какво би могло да застане на пътя на истинската любов?
Каквото и да си говорим за Хорхе Букай и Паулу Коелю, едно трябва да им се признае – проповядват истини, които, ако бяха повлияли и на 5% от техните читатели, фрустрацията из българската читателска маса нямаше да е в сегашните грандиозни мащаби. Но ето тук светва малката лампичка – каквото и да чете българинът, той не го възприема. Докато споделя времето си с „Да се обичаме с отворени очи”, той може твърдо и упорито да си казва: „Да, тук виждам грешките си, ще бъда по-мил и по-позитивен, няма да ругая жена си”, но в момента на затварянето на книгата, той отново става груб, черноглед и ругае света.
Изводът? Че българинът не само не чете качествени в литературно отношение книги, но пък и те не му повлияват.

Това до голяма степен се определя и от физическото разположение на книжарниците. В по-големите търговски центрове в София има по поне две книжарници на конкурентни вериги (Orange, Public, Book Trading или Ciela), което прави борбата за надмощие между тях ожесточена. След като очевидното поле за развиване на книжарски бизнес се явяват моловете, книжарниците трябва да бъдат натруфени търговски. Това директно изпраща Хорхе Букай на витрина, Стефани Майер на стената с бестселъри, а трилърите-еднодневки - по предните маси с най-популярните книги, защото стилът им е непретенциозен, леснодостъпен, а идеите, които, представете си, проповядват, са достатъчно универсални, за да се харесат от всеки средностатистически читател. Завидно лесно манипулиран, потребителят най-често купува това, което е попаднало първо в ръцете му.
А какво ще попадне в ръцете му, най-често е елегантно договорено от издателите с мениджърите на търговските обекти. Ето как напълно неуспешна книга може да ви се усмихва от всеки рафт и закачливо да ви намига, докато не попаднете в коварния й плен. Който ще продължи не повече от 20 страници и ще ви коства поне 15 лева.
Търговски погледнато, в това няма нищо лошо. Но докато книжарниците се мъчат да излязат на печалба (след като имат да преборват разходи, като наем за помещение от поне 400 кв. м., заплати за минимум 6 души персонал на всеки обекти и още 10 души в офисите, а стойността на стоката надскача 2 млн. лв.), същността на четенето вече е изгубило първоначалния си смисъл. Необходимостта от повишаване на продажбите зачерква необходимостта от разпространяване на качествена литература. Вирджиния Улф диша праха на Мулдашев. Порочното колело се върти все по-бързо, а шансът някой да се измъкне от него и да счупи маховика му изглежда нищожен.

Неподредеността и несигурността в търговията с книги създават много проблеми, които засега ни предпазват от истински страшните изводи. Читателят е въвлечен в игра на пари, където книгите са сведени до средство, независимо от съдържанието и посланието си. Така, ако силно преувелича, бих могла да кажа, че друг диктува какви да сме, тикайки в ръцете ни книги, които просто развиват бизнеса му.

Десислава Желева

Публикувани са извадки от статията на Десислава Желева
Целият материал можете да прочетете в: КУЛТУРА.БГ

ОТКРИТОСТ

Самата структура на философския дискурс и мислене на Хайдегер е близка до гръцката (Сократ, Платон) и може да се изрази чрез гръцкото διαλεγομαι = обсъждам въпрос чрез разговор (“... да обсъдим въпроса “Какво е това - философията?” чрез разговор”). Този начин на раз-съждение полага пред участниците (и между тях) един предмет (нещото), към който участниците се насочват (тръгват на път), за да го уловят (схванат) в неговата същност (тоест в неговото тук-присъстващо-битие). Самият предмет е вече наличен, той е пред (и преди) участниците в разговора. Нужно е да се намерят думите (ο λογοι) или по-точно словата, които ще го изяснят, тоест ще придадат яснота или откритост на тук-присъстващото-битие (нещото, предмета). Това е особено говорене, особено събеседване, в което думите не именуват (не назовават), не предричат, не вещаят (тоест думите престават да бъдат думи и знаци на нещата), а остават предмета (тук-присъстващото-битие) да заговори в нас, да се открие в нас чрез θεωρειν (тоест чрез съзерцанието на откритостта). Защото наличният предмет за разговор еднакво говори както за себе си, така и за нас, защото той е дотолкова, доколкото и ние сме, защото той и ние сме едното, тоест съществуващото в битието. Защо е нужно тогава нещото да се изследва в διαλεγομαι? Защото чрез питането и об-съждането трябва да се снемат от нещото всички привидности, всичко неясно, тоест само в изследването чрез питането и изследването на самото питане може да се стигне до откритостта на нещото.

Стефан Пеев

ХАЙДЕГЕР И НАЦИЗМА

Мартин Хайдегер (1889–1976)

Сигурен съм, че има хора, които ще объркат снимката на Хайдегер с образа на Хитлер. Всъщност тази обърканост е симптоматична. Мартин Хайдегер е член на националсоциалистическата партия на Германия до края на Втората световна война. Но нацист ли е той? Въпросът е хубав, защото поражда повод за размисъл и аналогии.

ХАЙДЕГЕР И НАЦИЗМА

Адолф Хитлер става Канцлер на Германия на 30 януари 1933. На 21 април 1933 Хайдегер е избран за Ректор на Университета във Фрайбург, приемайки позицията на следващия ден, а на 1 май 1933 Хайдегер става член на НСДАП.
На 23 април 1934 се отказва от ректорството, като подава оставка, която е приета на 27 април. Той обаче остава член на факултета, а също и на нацистката партия до края на войната.
През тази една година Хайдегер не назначава двама евреи след конкурси с оправданието, че били по-слаби като подготовка от другите кандидати. Той също маха наслова на книгата си, който е представлява посвещение на учителя си по философия Хусерл, който е евреин (наслова обаче е върнат в поствоенните издания). Хусерл е получил покана и позволение за неприсъствие в университета още преди Хайдегер да стане ректор, и по-късно Хайдегер ще отрича, че му е забранявал достъп до библиотеката. Все пак двамата прекъсват тяхното близко познанство, за което Хайдегер твърди, че вече е било развалено.
Хайдегер охладнява в личните си отношения и с Ясперс, чиято жена е еврейка.
При все това след като се отказва за по-малко от една година от ректорството, той поддържа дългогодишна връзка със своята докторантка Хана Аренд, също еврейка и не участва в никакви нацистки прояви, горене на книги и прочее. От 1934 до края на войната Хайдегер не се занимава с политика.
Обвързването му с националсоциализма вече след войната води до неговата денацификация и забрана да преподава, като решително влияние изиграва рецензията на философските му възгледи, направена от предишния му приятел философа Карл Ясперс за комисията по денацификация. В нея Хайдегеровата философия се преценява като опасна и двусмислена в политическо отношение. Въобще "прогресивната" общественост започва един дълъг дебат „за“ и „против“ Хайдегер и защо той не е устоял, не се е държал настрана от нацизма. Хайдегер от своя страна е вече сред най-търсените и публикуваните немски философи и със самочувствието на голям учен, каквото самочувствие през 33-та е нямал, се обръща против течението и отказва да се покае за членството си в партията и ректорството.
Скоро забраната бива отменена и Хайдегер става отново един от личностните центрове на философията в Германия.

Източник на текста и снимката: УИКИПЕДИЯ

Стефан Пеев

В ДЪНОТО НА ТАБЛИЦАТА

19 май 2011 г. XIII национална научна конференция под наслов „Словото – митове и (без)крайности”. Участници и жури

Някъде там, на края, едва забележимо зад множеството студенти, млади докторанти и техните научни ръководители съзирам и собствения си образ. Хем ми е весело, хем самоиронично: и си казвам с намигане „Какво пък. Понякога е добре да приемеш да бъдеш в дъното на таблицата“.
А истината е, че да правиш книги за хора, които търсят познанието, е несравнимо удоволствие.

Стефан Пеев

Източник на снимката: Лингвистичния клуб в ПУ

СТЕФКА КОСТАДИНОВА

СТЕФКА КОСТАДИНОВА
Световна рекордьорка в дисциплината скок на височина
Световният ѝ рекорд от 209 см, поставен на Световното първенство по лека атлетика в Рим през 1987 година, и до днес не е подобрен.
Носителка на 7 златни медала от световни първенства
Европейски шампион в зала и на открито
Олимпийска шампионка от Атланта (САЩ) – 1996 година

Стефан Пеев

Източник на снимката: SPORTING-HEROES.NET

P.S. Лично за мен Стефка Костадинова е българският спортист № 1 на ХХ век.

ХИПОТЕЗА – ВЪПРОС

Ако днес под някаква форма се върне робовладелството, бихте ли приели да сте робовладелец?

Стефан Пеев

Източник на снимката: УИКИПЕДИЯ

КАЗАНО С УСМИВКА И САМОИРОНИЯ

Живея в държава, в която магистралите започна Тодор Живков (генерален секретар на ЦК на БКП), а финалната им лента ще пререже неговият бодигард.
... ... ...
Животът понякога е ужасяващо кратък :)
... ... ...

Стефан Пеев

Източник на снимката: ЕУРОЧИКАГО.КОМ