петък, 11 март 2011 г.

УРОК ПО БЕЗСМЪРТИЕ

Крехко равновесие
Откакто българинът загърби религията, той забрави и смисъла на думата безсмъртие.
За да си припомним какво е то, го облякохме в герои, а от тях снехме човешкото. И ето ги – безжизнени светци в пантеона на нашето всекидневие.
Сещаме се за тях на празника им. И повтаряме възторжените слова, които сме научили наизуст от училищната скамейка. Но когато празникът отшуми и фирмите за украса приберат реквизита, отново потъваме в безвремието на нашето всекидневно аз. Там ние се чувстваме големи и велики, защото някой някак си ни втълпи, че свободата е неприкосновеността на нашия субективизъм. Затова всеки ден ни се случва да повтаряме отново и отново: „Аз мисля така. Аз мисля така“.
Каква илюзия! Мисълта е нещото, което не може да бъде собственост. Можем да искаме да не крадат думите ни, но не и да не споделят мислите ни. Защото мисълта е онова, което ни свързва в едно. Всяка мисъл се ражда в съавторство. Всяка мисъл тегне към своите невидими нишки в пространството на онова, което е човешкото. И ние сме тук, на тази Земя, за изречем думичките, които ще подкрепят човешкото, защото то – а не ние поотделно – е уникалността на живота.
Колко още хиляди години Слънцето трябва да ни дарява енергията си, за да осъзнаем, че сме длъжни да намерим пътя към безсмъртието. Безсмъртието няма да огрее едничкото наше аз, но може да огрее живота като цяло, мисълта като цяло, човешкото като цяло.
Докато хората живеят като еднодневки, човечеството ще тъне в нищета. И от духовна тя неминуемо ще стане физическа.
Стефан Пеев