
Да се научим да се обичаме, е най-трудният урок на живота.
Антоний Генов бе любимец на българската публика, но се оттегли от сцената и екрана някъде към 1992 години. През 70-те и 80-те години актьорът е сред големите звезди на българското кино. Той е Панайот Волов в "Записки по българските въстания" (1976) на режисьорите Борислав Шаралиев и Веселин Бранев и д-р Банков в "Адаптация" на Въло Радев (1981). Следа в седмото ни изкуство оставят ролите му в "Звезди в косите, сълзи в очите", "Прозорецът", "Борис I", телевизионният "Инсаров" по И. Тургенев. Но върхът е може би философът Велизарий, който разказваше за подвизите на хан Аспарух в едноименния филм. "Куршум за рая" (1992) е последната му роля на големия екран.
Антоний Генов е на 9 февруари 1950 в София. Умира от инфаркт на 15 декември 2006.
[ По материали от интернет ]
Да говориш интимно на глас, така че да те чуе дори и съседът и да погледне съпругата си, а тя да прочете в погледа му любов, а не желание – такава е тежката обязаност на поета.
Раз, два, три, раз, два, три: ръката на диригента стремглаво разсича въздуха и направлява пръстите на цигуларите, пианиста, флейтистите и арфистката. Всеки замах на диригентската палка извайва музикалната фраза, придавайки ѝ ту характера на кресчендо, ту нежния полъх на пианисимо. Дори и най-малката грешка в темпото поражда усещането за фалш. Писменият текст без препинателни знаци прилича на музикално произведение без паузи и ритъм: една невъобразима какофония от подхващани и незавършени фрази, от изрази, които потъват един в друг, без да раждат мелодия. Да пишем добре, означава да дирижираме, да владеем фразата и да я направляваме, за да изразим скритата във всеки текст мелодичност. Точката е не просто черно петънце върху белия лист, а краят на една фраза и паузата, която ни дава възможност да поемем дъх, за да продължим нататък. Запетайката маркира интонационната извивка, завоя, от който пред нас ще се открие нова панорама или някакъв нов детайл от пейзажа.
Научим ли се да мислим за пунктуационните знаци като средствата, с които извайваме писмено мисълта си и завършваме нейния облик, значи сме се научили да пишем.
Колко различна е славата за древния грък от славата за съвременния човек. За древността славата има като антипод безчестието. Добивайки се със слава, героят всъщност се противопоставя не толкова на неизвестността, колкото на безчестието, на позора, на незначителността. За съвременния човек славата е преди всичко познатост, всеизвестност и... пари. Всеки може да придобие слава, стига само да се покаже достатъчно дълго време в ярката светлина на медийните прожектори. При това не е необходимо да си сторил нещо значително, достатъчно е да участваш в риалити шоу, да разказваш и изговоряш пред хората своите разбирания, да изповядваш своите мисли и да играеш своите чувства – ако ти си в светлината на медийните прожектори, то ти си покрит със слава. Но славата на съвременността е славата на преходното, на тленното. Тази слава е чиста проба известност и като всяка известност изчезва твърде скоро в сянката, която оставя около себе си дори и най-яркият прожекторен лъч.
Ако за миг си представим, че сме поканили някой от героите на Илиада да гледат съвременно тв риалити шоу, сигурно е, че те ще изключат телевизора с думите: „Чудесно се забавлявахме с тези хора, а сега е време да сторим нещо героично“. За античния човек да бъдеш, означава да сториш героичното, да сътвориш подвиг, да докажеш себе си с действие, а не с думи. Съвременните PR специалисти биха били нещастни безработни в античния свят, освен ако не се заемат да пишат поеми за Ахил или Одисей, или да разказват митове за Язон и Златното руно.
Съвременният свят е бърборив и многоречив, изпълнен с десетки хиляди разнопосочни послания. Античният свят е монолитен и цялостен като каменните статуи, които са ни останали от онази епоха.