понеделник, 27 февруари 2012 г.

ЛАКОМИЯТА

Лакомия


Лакомията никого не е нахранила.

Стефан Пеев

ПРАВО НА ИСТОРИЯ

История


Поетите се нуждаят от нашето признание. И в това е техният естествен човешки егоизъм.
Който ние никога, ама никога не възнаграждаваме по достойнство.
Защото няма голям поет, когото стиховете да са нахранили, облекли или качили на лъскав автомобил.
В брутния вътрешен продукт на нацията поезията вероятно заема най-ниското стъпало: малки книжлета, издавани в незначителен тираж, продаван с години.
Финансовата величина е толкова незначителна, че е направо пренебрежима като резултат.
Брутният вътрешен продукт на нацията никога няма да зависи от поезията.
За щастие благоденствието на един народ никога не е равно на брутния продукт на неговата нация.
И само народ, който е осъзнал странното противоречие в своето благоденствие, има право на история.

Стефан Пеев

неделя, 26 февруари 2012 г.

ДЕН ЗА ПРОШКА

Сирни Заговезни


Сирни Заговезни е. Ден за търсене на прошка.
Навеждам глава и моля да ми простят онези, които с думи, мисъл, жест, поведение незаслужено съм засегнал.

Стефан Пеев

събота, 25 февруари 2012 г.

ПОЕЗИЯ И ПРОЗА

Поезия и проза


Прозата никога няма да стигне до там, откъдето всъщност тръгва поезията. Колкото и думи да добавяме в сказа си.
Затова неволно различаваме прозата на живота от поезията на живота.
Единствено ритмизираната проза на фрагмента може да се докосне до духа на поезията. Но докосването е повече усещане за родство, отколкото съвпадение в същината.

Стефан Пеев

петък, 24 февруари 2012 г.

АЗ, СЪЩО...

Мераб МамардашвилиЛангстън Хюз (1902–1967)

I TOO


I, too, sing America.

I am the darker brother.
They send me to eat in the kitchen
When company comes,
But I laugh,
And eat well,
And grow strong.

Tomorrow,
I`ll be at the table
When company comes.
Nobody`ll dare
Say to me,
"Eat in the kitchen,"
Then.

Besides,
They`ll see how beautiful I am
And be ashamed--

I, too, am America.

Langston Hughes

АЗ, СЪЩО


Аз, също, пея Америка.

Аз съм тъмният брат.
Те ме пращат да ям в кухнята
когато им дойдат приятели,
но аз се смея
и ям здраво,
пораствам силен.

Утре,
аз ще бъда на масата
когато им дойдат приятели.
Няма никой да посмее
да каже:
"Яж в кухнята"
тогава.

Освен това,
те ще видят колко съм красив
и ще почувстват срам -

Аз, също, съм Америка1.

Лангстън Хюз




1 Цитат по: HULITE.NET
Името на преводача не е посочено.

ПО ИДЕЯ НА...

Сценарист


Думата „сценарист“ все повече и повече за мен се превръща в евфемизъм. В благовиден начин да изречеш на глас, че си получил хонорар срещу думите, които си продал на пазара.

Стефан Пеев

четвъртък, 23 февруари 2012 г.

СЛОВО ЗА БЕЛИЯ ЛИСТ

Боряна Савова


За нея, като за героя от известния телевизионен сериал („Всички обичат Реймън“), на шега може да се каже – всички познават Боряна. Ами да, почти няма човек, който да не си спомни, че на импровизираната трибуна пред храм-паметника „Александър Невски“ една девойка се изправи, за да приветства Бил Клинтън. Но не прегръдката с американския президент е това, с което човек следва да запомни Боряна. Може би ученическато ѝ съчинение, писано някъде в девети клас преди много-много години, подсказва за другото, по-важното, което Боряна носи у себе си (Стефан Пеев).


СЛОВО ЗА БЕЛИЯ ЛИСТ


Гледа ме надменно от ъгъла на стаята. Мисля си – какво ли се надува, най-обикновен лист. Като паяк пробягва раздразнението ми по бялата му физиономия. Плаши ме чистотата му. А той дреме мързеливо върху бюрото ми и нехае. Само когато в стаята ми се втурне любопитен вятърът, листът разкършва стави за миг и после пак замира в своя хартиен унес.
Страхувам се да не нараня белотата му с някоя недомислена мисъл. Сграбчила съм химикала и като хищник дебна – дано се стрелне някое мъдро хрумване из онемялото ми съзнание, за да го сграбча и вградя в тази проклета белота, дето цял ден чака да я оцветя със смисъл. В мислите си пиша, а не смея да стъпя с неизчистена идея на този малък, бял пристан. Знам, че времето не ще излиже следата ми. От някакво случайно отворено чекмедже в мен се взират няколко листа, изписани от край до край със спокойния почерк на приятел. Прекрасно писмо, което диша, говори и боли години след авторката си. Обеднях с един приятел. Но листът пази движението на ръката й, редило буквите, момента, в който тя, пишейки, е досегнала прашинка вечност. Затова ли се страхувам? Каква ще е следата ми, след като прецапам палитрата на дните си...
Листът шавва. Наглася се удобно. Пак ще бъде мой слушател. И съдник. И учител. Какво ли не умее да бъде! И скромно говори. Мълчейки. Не очаква дори най-пестелива похвала. Кой се сеща за него? Кой благодари? Дожалява ми, а ме плаши, така чист и чакащ... Когато съм щастлива, той възторжено слуша как шушне химикалът ми по гладкия му гръб. Когато плача, избърсва сълзите ми в коприната на добротата си. Безсилна ли съм, ми подарява мощта на хартиения си глас. Смигва ми, когато съм отчаяна, и ръката ми започва да рисува светли тонове. Вълшебен е белият лист.
Може би шансът ми, или кръстът ми... Грехът или... прошката?
Той е и бележката, която понякога забравям да оставя на мама, преди да хукна по непознати пътища, и писмото, което търпеливо ме чака в кутията да се върна от някъде... част от книгите ми, глас от нотите ми, плът от скиците ми и от мен самата.

Боряна Савова

вторник, 21 февруари 2012 г.

ЗНАНИЕТО Е ЛЮБОВ

Важен е първоначалният импулс. А той е свързан с чувството на радост, гордост и познание.
Първоначалният радостен импулс възниква, когато човек преминава от неувереността и незнанието към знанието, когато схваща мисълта и се наслаждава от способността си да сравнява, разделя, отъждествява...
Радостта от познанието поражда у юношата потребност да се учи. Човек е щастлив, ако тази потребност не само не угасва с годините, но и още повече се разпалва. В такъв смисъл съм солидарен с древногърцкия мъдрец Солон, който възкликва: “Старея аз и не преставам да се уча!”
Това, че всички трябва да се учат, е общоизвестно, тук няма за какво да се спори. Но какво означава да се учиш, рядко някой си дава сметка.
Ще започна с определение на знанието. Знанието е любов. Ученик, който е зает само с натрупване на научни сведения, но няма крайни цели и не ги обича, е лош ученик.
Любовта е съзиране тайните на любимия. Когато преподавателят е разказал нещо добре или писателят е изобразил нещо добре, у слушателя и читателя възниква чувство на светло удовлетворение. То го подтиква към деен живот, събужда в него стремеж към високото, новото, човечното. Да говориш добре за нещо, означава да извикваш интерес, да пробуждаш любознателността на мисълта. Сякаш всичко е разказано понятно и пълно, и въпреки това в такива случаи ти се иска още нещо, открива се още някаква скрита тайна, която желаеш самостоятелно да разрешиш.
Да обичаш, означава да виждаш в любимия тайната, която другите, нелюбещите, не виждат.
Да обичаш, означава да виждаш в любимия тайната, която другите, нелюбещите, не виждат. Ето защо ако знанието не е любов, а любовта не събужда стремеж да се разреши творческата тайна, вие сте получили лоши знания и такъв ученик не може да смята себе си за знаещ.
Любовта е усещане на родство с любимия. Обичащият и любимият винаги са родствени един друг, винаги дишат един и същ въздух и този въздух е общото им отечество.
Усетът за отечеството и за родството няма нищо общо с разсъдъчното натрупване на знания. Но любовта към родното също така не е и слепота. Да обичаш, означава да критикуваш, тоест да намираш в любимия положителното и отрицателното. Да обичаш, означава да се радваш на това, което в любимия е положително, е добро, и да страдаш от недостатъците му. Това означава да насърчаваш в любимия добрите начала и да се бориш с несъвършеното в него. А това и означава да живееш общ живот. Истинският ученик изпитва радост във връзка с онова положително, което е разбрал, но той изпитва и страдания от несъвършенствата на знанията си.
Знаещата любов не знае за себе си никакви предели и ограничения. Тя търси безкрайността.
Знаещата любов не знае за себе си никакви предели и ограничения. Тя търси безкрайността. Истински ученик е този, който желае да знае безкрайно. И в тази безкрайност той не губи себе си, не се смущава и не се чувства в нея някакво безсилно нищожество.
Да обичаш, означава да се стремиш към съзидание. Ако аз съм заобичал някоя истина, това означава, че от тази истина току виж се породи още по-нова истина. Знаещата любов и обичащите знанията винаги дори и едва-едва, но задължително носят в себе си стремеж към недостигнатото.
И наистина, да знаеш и да обичаш, това е преди всичко да се бориш с онова лошо, което намираш в любимото. А тъй като животът е сложен и труден, да се бориш с недостатъците, означава неотклонно да стоиш на пътя на жизнения подвиг. Ето защо смея да твърдя: да бъдеш ученик, означава още от юношеството да се готвиш за подвиг в живота.
Науката изисква внимание и съсредоточение, а това съвсем не се отдава изведнъж. Науката изисква любов към изучавания предмет, а това изисква възпитание.
Но ученикът нека да не мисли, че във всички тези работи всичко зависи от по-възрастните. Добрият, истинският ученик е вече самостоятелен човек, макар че може още да не е пълнолетен. Той също носи своята отговорност, макар и засега в достатъчно тесни предели.
Ако ученикът не чувства личната си отговорност за всички, не чувства всеобщото човешко благоденствие на бъдещето при изучаването и на най-скромната математическа теорема, на който и да е физически или химически закон, на който и да е исторически проблем или светогледен тезис, той е лош ученик. И най-добре за него е съвсем да не се учи засега, а да почака. Да събере в жизнените университети ум и разум.
Знанието и любовта, отечеството и подвигът, въоръжеността против злото и бъдещото щастие на благоденстващия човек са началото, средата и краят на всяко обучение!
Трябва да се учиш, за да си!
За да създаваш наука, трябва да я обичаш и да намираш в нея отзвук на всичките си стремежи. Трябва да се трудиш за преодоляване на злото и да си способен да отстояваш гледната си точка. И даже, завършвайки мисълта си, бих казал още по-просто: да бъдеш ученик, означава да бъдеш жив човек.

Алексей Лосев

Статията се публикува със съкращения.
Превод от руски: Стефан Пеев
Виж също Алексей Лосев: «Интеллигент всегда трудится для других» (на руски език)

неделя, 19 февруари 2012 г.

ЕДВАРД МУНК

Евдард Мунк | ВикътЕвдард Мунк | Викът
Едвард Мунк (Edvard Munch) е норвежки художник експресионист. Неговата силна и емоционално наситена трактовка на страданието силно повлиява на развитието на немския експресионизъм от ранния 20 век.
"Викът" (1893; първоначално озаглавена "Отчаяние"), най-известната картина на Мунк, се смята за икона на екзистенциалното страдание. Както при много негови творби, той рисува няколко нейни версии. "Викът" е една от картините от серия, наречена "Фризът на живота" (Lebensfries), в която Мунк изследва темите за живота, любовта, страха, смъртта и меланхолията. Тя е открадната от музея на Мунк (Munch-museum) в Осло, Норвегия, на 22 август 2004 г. Според непотвърдени слухове картината е унищожена от крадците. На въпроса за тази картина "Защо крещи?", Мунк веднъж шеговито отговорил "Изгубила си е чантичката".
Темите от "Фризът на живота" постоянно се връщат в творчеството на Мунк в картини като "Болното дете" (1886, портрет на болната му сестра Софи), "Вампир" (1893–94), "Пепел" (1894), и "Мостът". Последната показва слаби фигури с безлични или скрити лица, над които се издигат заплашителните форми на дебели дървета и надвесени къщи. Мунк изобразява жените или като крехки, невинни страдалки, или като смъртнобледи, пиещи живота вампири.



Източник на информацията: УИКИПЕДИЯ
Едвард Мунк в WIKIPAINTINGS

НЕГЕРОИЧНО

Васил Левски


За героите трябва да мислим негероично. Тогава те са живи. Тогава те са сред нас. И ето че в деня на паметта за Левски си спомням за Вапцаров и за неговото стихотворение „Прощално“. Защо ли? Ами защото стиховете на Вапцаров са невъзможни без подвига на Левски. Те са друго измерение на усилието да бъдем хора, на усилието да бъдем истински – не само във величавото, но и в делничното. Тук и сега. В този свят. Който може би е единствен в цялата Вселена.

Прощално


На жена ми


Понякога ще идвам във съня ти
като нечакан и неискан гостенин.
Не ме оставяй ти отвън на пътя –
вратите не залоствай.

Ще влезна тихо. Кротко ще приседна,
ще вперя поглед в мрака да те видя.
Когато се наситя да те гледам –
ще те целуна и ще си отида.

Никола Вапцаров

И простата истина е, че любовта осмисля живота ни. А свободата? Свободата започва там, където смъртта няма власт.

Стефан Пеев

събота, 18 февруари 2012 г.

ЧОВЕКЪТ – ТОВА Е ПОСТОЯННО УСИЛИЕ

Мераб МамардашвилиМераб Мамардашвили (1930–1990)
[откъси]

А философ говорит нечто совсем другое – более правильное. Он говорит: проблема выбора никакого отношения к проблеме свободы не имеет. Свобода это феномен, который имеет место там, где нет никакого выбора. Свободой является нечто, что в себе самом содержит необходимость – вот как введена категория. Нечто, что является необходимостью самого себя, и есть свобода1.


В философии свободой называется внутренняя необходимость. Необхо­ди­мость самого себя1.


Истина ни на чем не держится, но зато держит все остальное2.


Знаете, если из уст профессионала, то есть человека, освобожденного от тяжкого физического труда, ни на что другое не оставляющего сил, человека, приставленного к инструментам культуры, мы слышим: «я не того хотел…», то я могу сказать так: дьявол играет нами, когда мы не мыслим точно. Точность мышления есть нравственная обязанность того, кто к этому мышлению приобщен. И вот посмотрим теперь с этой точки зрения на XX век, когда массовое идеологическое производство вышло на уровень государственного строительства и совпало с ним. Перед лицом феномена идеократических государств и тех последствий их деятельности, которые взывают к моей непрощающей памяти (а с обращения к ней, как я говорил, начинается сегодня любой акт мысли), мы видим фантастическую картину предательства интеллигенции3.
А философът казва нещо съвсем друго – много по-правилно. Той казва: проблемът за избора няма никакво отношение към проблема за свободата. Свободата е феномен, който има място там, където няма никакъв избор. Свободата се явява нещо, което в самото себе си съдържа необходимост – ето как е въведена категорията. Нещо, което се явява необхо­ди­мост за самото себе си, е свободата.


Във философията свобода се нарича вътрешната необходимост. Необхо­димостта за самия себе си.


Истината не се държи на нищо, но затова пък държи всичко останало.


Знаете ли, ако от устата на професионалист, тоест на човек, освободен от тежкия физически труд, за нищо друго не отделящ сили, човек, който е придатък към инструментите на културата, чуваме: „Аз не исках това...“, то мога да кажа така: дяволът си играе с нас, когато не мислим точно. Точността на мисленето е нравствено задължение за този, който е приобщен към мисленето. И да погледнем сега от тази гледна точка към ХХ век, когато масовото идеологическо производство излезе на равнището на държавното строителство и съвпадна с него. Пред лицето на феномена на идократическите държави и на онези последствия от тяхната дейност, които предизвикват моята непрощаваща памет (а с обръщането към нея, както казах, започва днес всеки акт на мисълта), виждаме фантастическа картина на предателство на интелигенцията.
(Превод: Стефан Пеев)




Човекът – това е едно открай докрай напрегнато усилие, продължителен труд. Трябва да имаме смелост и търпение за това усилие, защото европейските задачи се поемат само чрез усилие. Повтарям: човекът – това е постоянно усилие4.

Философията или мъдростта е размишление за онова, до което не бихме могли да се доберем просто тъй, от само себе си, а е потребно изкуство4.
(Превод: SEGABG.COM)

1 Цитат по: CPSY.RU
2 Цитат по: MAMARDASHVILI.RU
3 Цитат по: BURUSI.WORDPRESS.COM
4 Цитат по: SEGABG.COM

Мераб Мамардашвили

Мераб Мамардашвили | СЪЗНАНИЕ И ЦИВИЛИЗАЦИЯ | ЛИБЕРАЛЕН ПРЕГЛЕД
In Memoriam
Иван СлавовИван Славов (1928–2012)

На 84 години почина проф. д-р Иван Славов. Професор Славов активно пресъстваше в обществения живот не само като дългогодишен преподавател по естетика в Софийския университет „Св. Климент Охридски“, но и с позицията си на човек, който публично и открито отхвърля кича и дилетантството. Особено място в жизнения път на проф. Иван Славов заема категорията на комичното, която той изследва и теоретически, и в нейния всекидневен аспект като „смехотерапия“.

Иван Славов пред в. „Монитор“ (2004)

В момента работя над книгата си „Модерната скука“. Една от главите разглежда как скуката, вътрешната опустошеност, липсата на духовни задръжки доведе до чувство на безнаказаност. До желанието да отмъщаваш на някого, без да си сигурен, че той е виновен. В сегашния период скуката идва не толкова от недостиг на преживявания и разнообразие, а от пресищане. От това, че всичко се консумира бързо, безогледно и безконтролно. Стига се до състояние, в което всичко избухва. Този тип натрупвания, са до голяма степен наследствени, някакъв синдром в това семейство, тази среда, по някакъв начин се предава в едно дете, което не може да го поеме. Ние винаги се стряскаме, когато нещата вече са свършили. Нямаме изпреварващо мислене. Реагираме винаги пост фактум и то с неща, които са обидни. Оставяме 7 деца да ги смачкат, после им правим паметник. Това е паметник на нашата безпаметност, на това, че винаги повтаряме едни и същи неща. И се страхувам, че тези убийства може да се повторят. Това не са убийства от афект, а нещо смразяващо.

Цитат по: ЛИРА.БГ


понеделник, 13 февруари 2012 г.

С МЪНИЧКО ПОВЕЧЕ ПАТОС ОТ НЕОБХОДИМОТО...

Книга

Следващата бележка е възражение. И понеже познавам автора, на когото възразявам, думите звучат лично. Темата е добре позната: авторите и лошите издатели, самоиздаването като спасение за автора. С една дума: книгата. На друго място по друг повод ми хрумна да подхвърля, че книгата не обслужва читателя, книгата обслужва бъдещето. И естествено бях наказан с изумлението на Бистра. Опитах се да се спася, като обясних, че „Мисълта става видима във времето, а не в отделния разговор. За мисълта има значение бъдещето, а не настоящето. Мисълта е винаги пътуване към, а не пребиваване в отговора“, което означава наред с всичко друго, че книгата не е просто предмет от този свят – като телевизора, колата, пералнята, че тя се вписва в потока на времето и разговаря с вечността, когато е истинска книга. Но... едва ли това е самоочевиден факт. Затова се налага да го припомняме отново и отново. И да подсказваме, че уважението към добрия автор не бива да засенчва идеята, че книгата надживява своя създател, когато е истинска.

Данчо, ще ти възразя. По същия начина категорично, както по принцип възразявам на всеки опит да се говори за книгата като единствено и само пазарен продукт.
Че авторите трябва да получават достойно възнаграждение за труда си, това не го отричам. Че издателствата провеждат политики в ущърб на авторите, също е факт. Но да се подкрепя самоиздаването като алтернативен начин на издаване, е просто нелепо.
Истинската книга не е текстът на автора. И си мисля, че за добрия автор не книгата е негова рожба, а тъкмо обратното – авторът е нейно творение. Изглежда абсурдно! Ами да си спомним, че и досега не се знае дали Омир е съществувал в действителност. Но „Илиада“ и „Одисея“ съществуват, нали? Колцина знаят нещо от биографията на Достоевски или Сервантес? И с какво знанията за живота на автора ще направи техните книги по-четивни и по-разбираеми? Добрата книга е еманация на това, което е човекът. И всичко друго е без значение.
Ако за някого е важно да увеличи нормата си на печалба, горещо му препоръчвам да не се насочва към книгоиздаването. Не защото не е възможно. А защото е безсмислено. И колко безсмислено е това показва примерът с Мигел де Сервантес и Лопе де Вега. Второто име не ти е познато, нали. Ами прочети УИКИПЕДИЯ е ще научиш, че Лопе де Вега е съвременник на Сервантес. Изключително продуктивен автор: широко разпространен, харесван и продаван. И?... Днес никой не знае за него. И името му изплува само в литературните справки. Истинската книга не живее на пазара. Тя стои отвъд него. Защото в крайна сметка дори и да няма пазар, хората ще предпочетат онова, което говори за човека, пред онова, което говори за славата на автора.


Стефан Пеев

неделя, 12 февруари 2012 г.

ЗНАЙ, ЧЕ...

Фихте

Знай, че всяко произведение, което заслужава да бъде издадено, не може да намери още с издаването си съдия; то трябва да възпита най-напред свои читатели и да състави за себе си съд. Спиноза остана неизвестен над сто години, преди някой да каже една вярна дума за него; за Лайбниц първата вярна дума ще трябва, изглежда, все още да се очаква, за Кант вече – несъмнено. Ако някоя книга намери още с появата си своя компетентен съдник, това вече е доказателство, че тя спокойно е могла да остане и ненаписана.


Йохан Готлиб Фихте

Цитат по: Хайнрих Хайне. Философска проза. Т. 1. За Германия. София, с. 544.

ПОЧИНА УИТНИ ХЮСТЪН

In Memoriam
Уитни ХюстънУитни Хюстън (1963–2012)
На 48 години почина Уитни Хюстън. Известната по цял свят певица е открита мъртва в хотелска стая в Бевърли хилс, съобщават медиите.

Източник: ДНЕВНИК.БГ






петък, 10 февруари 2012 г.

"Не ми трябва "Ягуар", нужен ми е само трактор"

Ягуар

ДНЕС.БГ чрез ДОЙЧЕВЕЛЕ разказва как 250 души от испанското селце Содето се справят с огромната печалба от 128 млн. евро от коледната испанска лотария "El Gordo". Разказът е очарователен. А хората от Содето – прекрасни земни хора.

Хосе Антонио, на 27 години, показва какво си е купил преди няколко дни: едно поле от 8 хектара необработвана досега земеделска земя. Тук новият собственик ще сее пшеница. С оглед на богатството си Антонио би могъл да си купи и много други неща. Той е един от 250-те жители на малкото селце Содето в Северна Испания, които спечелиха над 100 милиона евро от коледното теглене на лотарията "El Gоrdo".

Срещу пет евро - милиони

Особеното в случая е, че почти всеки жител на селото е пуснал фиш и печалбата носи колективно благосъстояние на селяните. Всеки един от жителите на Содето печели най-малко 100 000 евро. Тук, в окръг Монегрос почти няма млади хора. Всички са отишли да работят в по-големите градове. Възрастните са останали сами. Няма работа, а доколкото все пак я има, е само в селското стопанство. По междуселските пътища се срещат повече крави, отколкото автомобили. Гъстотата на населението е седем души на квадратен километър. Така можем да си представим ничията земя.
Хосе Антонио оглежда земята си. "Никога не съм бил другаде и няма да ходя никъде. Няма да пръскам парите си за лукс или екскурзии. Купих и още един парцел за мен и родителите ми. Тук ще работя, тук съм щастлив", казва той. Опитът го е научил да не споделя колко пари е спечелил заедно със семейството си.
Малко след тегленето на лотарията мнозина пристигат в Содето и празнуващите жители гордо оповестяват размера на печалбите си. На другата сутрин клаксонът на тежък автовоз събужда селяните. Шофьорът спира камиона пред църквата и разтоварва един "Ягуар" на стойност 250 000 евро. Селяните обаче не му обръщат никакво внимание. Това е само един от многото опити за рекламиране на луксозни продукти, завършили с провал.

Бели пари за черни дни

И днес, пет седмици след раздаването на печалбите, по улиците на Содето не се виждат луксозни возила. Жените не носят маркови чанти, мъжете не са си купили часовници "Ролекс". А съблазните дебнат отвсякъде. На дървена дъска пред кметството има обяви за коли, облекло, апартаменти по морето и други екстри. Франсиско, който не иска да каже фамилното си име, за да не научи някой адреса му, нервно къса обява за луксозни джипове: "Не им искаме обявите. Парите ни трябват, за да се справяме с тукашните проблеми. Печалбата ще бъде заделена за черни дни", казва той.
Дори след като разбират, че са спечелили огромна сума, новоизпечените милионери продължават нормалния си начин на живот: още на другия ден те отново излезли на работа в полето. За да разбере човек хората от Содето, трябва да знае любимата им дума: "tranquilidad", което ще рече спокойствие. За жителите на Содето печалбата е средство да запазят и осигурят спокойствието на своя бъдещ живот.
Много хора в селото възнамеряват да ремонтират къщите си или да си купят ново кухненско оборудване. Никой обаче не мисли да се преселва. "Когато човек има всичко, което смята за важно, какво му трябва повече?" - пита Хосе Антонио и сам си отговаря: "Нищо. Не ми трябва "Ягуар", нужен ми е само трактор." После премисля нещо и започва гръмко да се смее: "Представяте ли си? В Содето някой да се изтъпани с "Ягуар"!"

Източник: ДНЕС.БГ

четвъртък, 9 февруари 2012 г.

НЕЩАТА ТАКИВА, КАКВИТО СА

Алчност


Не знам откъде извират мечтите. Но в алчността си ми се иска да стигна до извора.
И в този миг осъзнавам колко отвратителна е алчността.
Защото те кара да искаш нещата не такива, каквито са.
А такива, каквито те удовлетворяват.

Стефан Пеев

събота, 4 февруари 2012 г.

ТРИПТИХ

Многоточие




Сякаш да си жив е даденост, а не чудо

Един-единствен път съм плувал срещу течението и съм се давел. И знам: в този миг си готов да се уловиш за всичко, което ти се струва спасение. За подадената ръка, за спасителното въже, дори за случайното парченце дърво, което плава край теб. Не мислиш, пляскаш отчаяно с ръце, крещиш и се молиш, искаш избавление. Животът в теб се бори с отчаянието, дава ти сетните си сили в името на... В името на кое? На живота, разбира се. На твоето аз, което отказва да се предаде.
Когато все пак се измъкнеш до брега, трепериш като лист. Измъчва те усещането за края. И дори не мислиш за щастието, че си жив. Просто го приемаш като даденост. Сякаш да си жив е даденост, а не чудо.


Чудото

Чудото не е в избавлението от смъртта. Смъртта е неизбежна. Истинското чудо е в паметта.
Онази, която ни помага да живеем. И да се превръщаме в човеци.
Отнемете на човека паметта и ще видите: неговото ДНК няма никакво значение.


Многоточието

Този текст свършва далеч преди мисълта да бъде завършена.
Затова предполага многоточието.
Но многоточието е единствено истинският знак на Вселената. Защото отваря пространство за недоизказаното. И поражда възможността за продължението. В търсене на смисъла чрез вярата, надеждата и любовта.

Така Бог е създал човека – едно давещо се в живота многоточие, заредено с памет...

Стефан Пеев

петък, 3 февруари 2012 г.

ПРЕЗ 1894 ГОДИНА ПЛОВДИВЧАНИ СА ЧЕЛИ КНИГИ НА ЧЕТИРИНАДЕСЕТ ЕЗИКА

Пловдив



Една от централните вътрешни новини на столичните вестници през януарските дни на 1895 г. била за дейността на Пловдивската народна библиотека. Имало и други важни събития, ала новинарите се впуснали надълго и нашироко да описват колко книги са постъпили в библиотеката, колко и какви са били читателите, какво най-много ги е интересувало през отминалата година. Включени са дори незначителни на пръв поглед подробности. Как ли биха се озорили редакторите в съвременните всекидневници, за да свият тази информация в “порядъчния обем” от 7-8 реда?
Ако търсим обяснение на това “разточителство”, подсказва го тонът на изложението – гордост, че 30-хилядният Пловдив е дал 27 212 читатели, които прегледали на място повече от 20 000 книги и взели за домашен прочит още 50 000. Уточнява се също, че не става дума за вестниците и списанията.
Известието било поместено без коментар, като редакторите отпреди век смятали, че фактите говорят достатъчно ясно. По това време Пловдивската народна библиотека разполагала с 19 110 книги. От тях на български език – 5 291, на руски – 4 637, на френски – 4 621, на английски – 1 720, на немски – 1 708, на чешки – 640, на гръцки – 356. Следват още: латински (154), хърватски (106), италиански (79), сръбски (25), влашки (9), турски (8), полски (6). Посетителите в библиотеката прочели близо 11 000 книги на български език, 3 500 на руски и повече от 5 000 книги на френски език. От книгите, взети за домашен прочит, 2 500 били на френски език, по 1 000 на български и на руски език.
Интересна е още една статистика – за читателите. Най-много били учителите – 10 452, над 8 000 били учениците, търговците – 1 904, чиновниците – 2 997 души. Тук завършват фактите, без да се упомене, че няколкото училищни библиотеки в града съперничели на Пловдивската народна библиотека, а за богатите книжовни сбирки на Найден Геров, Йоаким Груев и на други видни пловдивчани можело да се говори с часове.
Наистина такива факти не се нуждаят от коментар.

Владимир Балчев
сп. „Всичко за книгата“

БЪЛГАРСКАТА РИБА

Станислав Стратиев



Българската риба е ни риба, ни рак.
Когато няма риба, и българската риба е риба.
Тя е най-мълчаливата риба в света. И си знае защо.
Черно е не само морето, в което живее, но и тиганът, в който я пържат.
От векове българската риба се лови на чужди въдици.
И се пържи в собствената си мазнина.
Тя се ражда попче, живее като цаца, и завършва като калкан.
Съвсем сплескана.
Още преди да се роди, българската риба е загубила Бяло море и Охрид, Босфора и Дарданелите, затова е интернационалист.
И пасе трева.
Нито една българска риба не си знае гьола, тя плува най-добре в мътни води.
Когато тежи над един грам, обикновено се мисли за риба тон.
Българската риба не се яде с пръсти, нито с вилица, а с друга българска риба.
Виното, с което се яде българската риба, се пие от чаша, направена от черепа на нейните врагове.
Българската риба се обединява единствено в консервна кутия.
Гръбнакът на българската риба е политически.
За нея дружбата е като слънцето и въздуха за всяко живо същество. Това, което другите народи са направили за сто години, българската риба трябва да направи за двайсет.
Исус с пет риби нахрани пет хиляди души.
Осем милиона български риби храниха осем души.
И чорапите им – пак кърпени.
Българската риба е най-опушената риба в света.
Тя съдържа не толкова фосфор, колкото фосфати.
Българската риба се вмирисва откъм опашката. Според тези, които я управляват.
От три български риби се получават трийсет политически партии.
Българската риба е българоезична. Тя е най-демократичната риба в света.
Преди тя е била дънна, а сега е летяща.
Хайверът на българската риба е червен и син.
Но обикновено я пращат за зелен хайвер.
Всяка българска риба мечтае да стане капиталистическа акула.
Пътят на българската риба към Европа и към света минава не през Босфора и не през Вашингтон, а през тигана.

Станислав Стратиев

четвъртък, 2 февруари 2012 г.

Почина носителката на Нобелова награда Вислава Шимборска

In Memoriam
Вислава ШимборскаВислава Шимборска (1923–2012)
На 89-годишна възраст вчера в Краков, Полша, почина световноизвестната полска поетеса Вислава Шимборска, носителка на Нобелова награда за литература за 1996 г., съобщи ИТАР-ТАСС, цитирана от ДНЕВНИК.БГ. Вислава Шимборска е починала на 1 февруари в съня си, уточнява личният ѝ секретар Михал Рушинек.
Творческото наследство на поетесата не е голямо по обем – около 350 стихотворения, но умението да използва иронията и хумора, необичайният ѝ поглед към света ѝ носят популярност и почитатели по целия свят.
За българските читатели Вислава Шимборска е позната с 3 нейни стихосбирки: "Обмислям света" (1998, превод Блага Димитрова), "Начало и край" (1997, превод Искра Ангелова), "Миг" (2008, превод Искра Ангелова).

Източник: ДНЕВНИК.БГ

ТРИ НАЙ-СТРАННИ ДУМИ

Когато произнасям тази дума Бъдеще,
потъва първата й сричка в миналото.

Когато произнасям дума Тишина,
унищожавам я.

Когато произнасям дума Нищо,
създавам нещо, невместимо в никакво небитие.

(„Обмислям света”, превод Блага Димитрова)


ВСИЧКО

Всичко -
дума нахална и надута.
Трябва да я пишем в кавички.
Прави се, че нищо не забравя,
че обгръща, обема, съдържа и има.
А в същото време тя е само
късче суматоха.

(„Миг”, превод - Искра Ангелова)
Източник: ЛИТЕРНЕТ


ПЪРВАТА ЛЮБОВ

Казват,
че първата любов е най-важна.
Това е много романтично,
но не е моят случай.

Имаше между нас нещо и нямаше,
ставаше и си отиде.

Не ми треперят ръцете,
когато попадам на разни подаръчета
и на свитъка със писма, завързан
със шнурче -
да беше поне със панделка.

Срещата ни - единствена след години
беше разговор между два стола
край студената маса.

Други любови
чак досега дълбоко
дишат във мене.
Онази е вече без дъх - как да въздъхне.

(Превод – Силвия Борисова)


СНИМКА ОТ 11 СЕПТЕМВРИ

Скачаха от горящите етажи долу -
един, двама, още няколко
от по-високо, от по-ниско.
Снимката ги остави живи,
а сега ги държи
над земята към земята.
Всеки е още цял
с лично свое лице
и добре съхранена кръв.
Има достатъчно време,
за да се развеят косите,
а от джобовете да изпаднат
ключове и дребни предмети.
Те са още в прегръдката на въздуха,
за тях тепърва ще има място.
Само две неща мога да сторя за тези хора:
да опиша този техен полет
и да не добавям финално изречение.

(Превод – Силвия Борисова)
Източник: ЛИТЕРНЕТ


ТЕСТОВЕ ЗА МАТУРА ПО БЪЛГАРСКИ ЕЗИК И ЛИТЕРАТУРА






Изданието съдържа десет теста, съобразени с най-новия формат на матурата и с всички изисквания на МОМН за държавния зрелостен изпит по български език и литература (ДЗИ). Тестовете се състоят от 41 задачи. Задачите са три вида: с избираем отговор, със свободен отговор и задачи за създаване на аргументативен текст. Успешното справяне с въпросите по български език е обвързано с усвоени знания и умения за разбиране на текстове, подбиране и съчетаване на езикови средства, изграждане на цял и завършен текст, владеене и правилно прилагане на лексикалната, граматичната, правописната и пунктуационната норма. Въпросите по литература се отнасят за всички компоненти на художествените творби. Към отговорите е приложена скала за оценяване. Сборникът е предназначен за ученици от 11. и 12. клас, които се подготвят за ДЗИ.

ТЕСТОВЕ ЗА МАТУРА ПО БЪЛГАРСКИ ЕЗИК И ЛИТЕРАТУРА
Автори: Владислав Витев, Таня Караиванова
Издател: КОНТЕКСТ
Издание: първо, 2012
Брой страници: 160
Размери: 16/23 см
Корица: мека
ISBN 978-954-8238-37-3
Цена 7.99 лв.

За поръчка чрез КНИГИТЕ.НЕТ