ПОЛИТИКИ В СФЕРАТА НА КУЛТУРАТА

Не мога да се отърся от натрапчивото усещане, че независимо от това кой заема поста министър на културата, у нас липсват политики в тази област или ако ги има, те в никакъв случай не са насочени към обществото като цяло. Разбира се, може и да греша. Културата е всеобемащ конструкт, така че е лесно да изпуснеш от погледа си ключови негови структурни особености. Но за да говорим за политики на равнището на обществото като цяло, би следвало да имаме дейни обществени субекти в лицето на първо място на творческите съюзи, съюзните и професионалните организации, различните НПО-то. И при това всички тези самостойни субекти на гражданското общество, въпреки функционалните си различия, би следвало да имат консенсусна точка за начина на провеждане на политика в културата днес и за вбъдеще. Уви, либералисткият тип индивидуализъм така ни е обсебил, че отказваме да приемем идеята за общото благо под друга форма, освен като номинално понятие. Казано просто, това означава, че липсва вярата в ценности, които надхвърлят пространството на собствения ни кръгозор. А да се прави политика в областта на културата без наличието на всеобемаща визия, е като да летиш в космоса без навигационна система – движиш се, но не е ясно накъде, нито пък какво те очаква в близко или по-далечно бъдеще.

Стефан Пеев

КРИТИЧНА МАСА КОМУНИКАЦИОНЕН ХАОС

Може и да съм разпилян човек. Във всеки случай винаги искам повече. Не мога да живея без усещането, че през новия ден няма да науча нещо ново, няма да променя себе си. Затова се опитвам жадно да се включа във всички възможни източници на комуникация (много пъти дори и без да си задавам въпроса за авторските права).
Но ето че в днешния спокоен неделен ден в опита да подредя новините в Google Reader изведнъж усетих тоталността на комуникационния хаос. Пред мен са огромни потоци на информация, които минават отвъд критичната точка на възприятието и вече съвсем не обогатяват мисловния или емоционалния ми свят, а го погубват. Информацията започва да ме поглъща и аз потъвам в нея, давя се в текстовете, като отчаяно се опитвам да намеря опорна точка, с помощта на която да съм в състояние критично да осмисля прочетеното. Ужасът се усилва и от съзнанието, че скоростта на обмена на информация ще нараства във времето много по-бързо, отколкото способността ми да осмислям света. [ следва продължение... ]

ПОЧУВСТВАХ СЕ КАТО ЕКЗЕКУТОР

„Знаете ли, че за отпечатване на една-единствена книга в тираж 2500 броя умира едно дърво. А че едно дърво достига средна зрялост за около 20 години?“
Признавам, че въпросите ме зашеметиха. Не, не знаех, разбира се. Не съм се сблъсквал с тези факти, въпреки че съм издател. Поднесени по този начин въпросите като че ли тотално променят попрището ми и ме превръщат в екзекутор на природата. Какъв ми е изборът? Да продължава да упорствам, че книгите трябва да се печатат на хартия и да приема заплахата да бъда сочен с пръст, или да оповестя края на печатната книга и да провъзглася ерата на бездървесните електронни издания?
По който и от двата пътя да поема попадам в капана на рекламната реторика.
А истината е друга. Когато дървото се превърне в книга, то не умира. То продължава да живее и ще живее толкова дълго, колкото е дълга паметта на човечеството. Защото книгите са нашата памет и нашият преход от миналото към бъдещето в пътя ни към вечността.
Книгата не е смъртта на дървото, а началото на неговия вечен живот.

Стефан Пеев

ДОБРИЯТ И ЛОШИЯТ ПЛУРАЛИЗЪМ

Свободата, за която след 10 ноември някои дадоха единия крак, други двата крака, трети по някоя гласна струна или юмрук (но за щастие не се стигна до там – да даваме кръв), ни завеща плурализма. Че плурализмът е основен конститутивен принцип на свободата, това интуитивно всеки разбира. Но само малцина се досещат, че плурализмът може да бъде добър или лош. Добрият плурализъм поставя на преден план различията между нас, за да ни подтикне да се стремим към онова, което не ни е съдено да бъдем и което друг някой сътворява за нас. Лошият плурализъм е остракиращ – неговата цел е да превърне различията в добри и лоши и да унищожи лошите. Всъщност лошият плурализъм само на думи е плурализъм, а в действителност си е чиста проба монизъм в различни форми – национализъм, шовинизъм, расизъм. Дотук всичко е елементарно и лишено от кой знае какъв мисловен заряд. Лошото е, че преходът от единия към другия плурализъм е положен в търпимостта (или толерантността, ако предпочитате) – една от най-трудните, най-неопределимите екзистенциални категории на човешкото.

ОТШЕЛНИЧЕСТВО

Всеки мислещ човек е малко или повече отшелник – нуждае се от пространството на уединението, за да открие себе и света чрез ценности, които надхвърлят собственото му его. Парадоксално е, но всеки опит да наложиш егото си над това на другите, те лишава от идентичност.
Ние всички сме изтъкани от текстове, на повечето от които не сме автори. И тази амалгама от текстовост, която изгражда консистенцията на егото ни, би трябвало да ни прави скромни и уважаващи другия. Ала така ли е в действителност?

Стефан Пеев

СЪВРЕМЕННИТЕ БЪЛГАРСКИ АВТОРИ

Те са навсякъде около нас. Тъпчем книгите им по лавиците на домашната ни библиотека, докато спорадично и мимоходом следим изказванията им по телевизията или радиото; срещаме ги понякога в трамвая, дори на опашката в МОЛ-а и в повечето случаи не ги разпознаваме.
В своето земно, извънлитературно битие съвременните автори са ни далечни и чужди. Но един ден историята ги превръща в класици. Същите тези хора влизат в читанките, за да открият пред децата ни онзи свят на ценности, който ние не можем или нямаме достатъчно сили да им покажем.
В битието си на класици съвременните автори стават значими за нас по един неподозиран начин – техният глас е вече част от гласа на нашата съвест, техните чувства възпитават чувствата на децата ни, а и нашата собствена емоционалност. Тогава изведнъж преоткриваме съвременните автори и в изненадата си как да общуваме с тях ги пращаме на изпитанията на топ класациите. Опитваме се да ги подредим в ценностния си свят, както подреждаме книгите в домашната си библиотека – по височина и по плътност.

Стефан Пеев

ПЪРВИ НАЦИОНАЛЕН КОНКУРСЗА СТИХОТВОРЕНИЯ ЗА ДЕЦА

Първо основно училище „Св. Св. Кирил и Методий“ гр. Гоце Делчев, съвместно с Литературен клуб „Людмил Стоянов“ организират Първи национален поетичен конкурс за написване на стихотворения за деца под надслов: „Да научим децата да четат отново“. Авторите, които желаят да участват, следва да изпратят до три непубликувани стихотворения на свободна тема на адрес: Гоце Делчев, Първо основно училище „Св.Св. Кирил и Методий“, ул. „Отец Паисий“ № 4 – за конкурса. Или на e-mail: igmishev@abv.bg. Участниците в конкурса трябва да изпратят също трите си имена, ЕГН, адрес, телефон и e-mail за връзка. За допълнителна информация: Организатор – Иван Мишев – GSM 0887 299 726. Краен срок за изпращане на творбите: до 30.09.2010 г. Най-добрите стихотворения ще бъдат издадени в отделна книга, а авторите на отличените творби ще бъдат наградени с парични и предметни награди и диплом от училището. Същите ще бъдат връчени на 01.11.2010 г. (понеделник) в Деня на народните будители. Наградените автори ще бъдат уведомени най-късно до 15.10. 2010 г.

ОНТОЛОГИЯ

Свят без онтология е мъртъв свят. Парадоксално, но все по-очевидно. Без фундамент, на който човешкият свят да положи изграждането си, хората ще потънат в кошмара на дигиталната действителност.
Свободата не може да бъде този фундамент. Сама за себе си, в чистия си и изначален вид, тя е равнозначна на хаоса.
Всеки цени личната си свобода и много рядко си дава сметка за нейните измерения. И за неизбежната отговорност, която добрата свобода изисква.

МЕТАМОРФОЗИ | БУТАФОРИЯ | ВЪЗПИТАНИЕ НА ЧУВСТВАТА

КОГАТО НЕЩАТА СА ИСТИНСКИ
Когато нещата са истински – те остават във времето и след голямата вълна.

БУТАФОРИЯТА НА ПРИВИДНОТО
Бутафорията на привидното е за онези, които не могат да погледнат вечността в очите.
Когато сутрин се събудят, тези хора виждат до себе си не любимия човек, а тялото на спътника си в живота.

ВЪЗПИТАНИЕ НА ЧУВСТВАТА
Наистина е трудно да можеш да обичаш. Иска се да не се отказваш никога от възпитанието на чувствата.

Стефан Пеев

ПРИКАЗКА ЗА ДУМИТЕ

На Мая Дългъчева – вълшебница на приказките и пазител на думите

Представи си за момент: вземаш тънко клонче и започваш да пишеш стихове върху морския пясък. Дълбаеш усърдно. Пръстите ти придават на клончето, а то на пясъка цялата енергия на чувствата. Думите се нанизват като броеница. Вписват се в брега. Красиво е!
Неочаквано идва голямата вълна, залива пясъка, погалва босите ти нозе, сякаш ти благодари, и се оттегля обратно в морето. Пясъкът е гладък след нея. Думите са изчезнали.
Отчаяние и болка. Това са първите чувства, които пронизват сърцето ти.
Всъщност думите са изчезнали от пясъка, но морето ги е попило в себе си.
То ще ги предаде на раковината, а тя ще ги пошепне на рачето, което се щури по дъното. Рачето ще ги засрича, тактувайки си с щипалките, и рибите ще затанцуват своя танц в такта на стиховия ритъм. После ще дойде голямата кръвожадна акула и ще погълне безмилостно рибките, но стиховете ще останат у нея. И когато рибарят един ден я хване в мрежата си и я издърпа на малкото си рибарско корабче, заедно с морската вода от нейната иначе страховита паст ще изтекат и стиховете. Рибарят няма да усети това, но докато нарежда и прибира мрежата, ще си тананика, без сам да усеща, все в ритъма на думите, които си вписала в морския пясък.

Стефан Пеев

АЛЧНОСТ

Когато бях млад, бях алчен: исках да притежавам всички книги на този свят. Да имам най-голямата възможна библиотека и времето да прочета всяка книга. С годините осъзнах, че ненаситността е порок. Махалото се отмести и сега вече разбирам, че безграничните мечти е най-добре да бъдат съпроводени с етикета „ВНИМАНИЕ ОПАСНОСТ! Използвай на своя отговорност“.

БЛОГ

БЛОГ: Мястото, където разговаряш със себе си, вярвайки че говориш на другите.

Стефан Пеев