Има тема, която стои отворена от зората на човешкото съществуване.
Нарича се справедливост.
Човек рядко мисли за справедливостта исторически.
Търси я тук и сега. Около себе си и в своя живот.
И не поглежда назад.
Нито пък хвърля поглед напред във времето.
Но може би тъкмо урокът на историята и урокът на литературата остават все така ненаучени от нас.
С горделивост, честолюбие и гняв справедливост не се постига. Каза ни го Омир преди хиляди години. Кодирайки своето послание в знаменитата първа песен на „Илиада“.
Воден единствено от мисълта за себе си, Агамемнон отказва да изпълни молбата на жреца Хриз, отказва даровете, отказва да върне дъщеря му. А когато управник вземе погрешно решение, възмездието за него е чрез страданията на хората, които управлява. Така чумата започва да покосява редиците на ахейската войска в отговор на Агамемновото честолюбие.
Ахил се опитва да помогне на войската. Войската е свикана на събрание в търсене на спасение. Агамемнон приема да върне дъщерята на Хриз, но иска достоен дар в отплата и посяга към Бризеида – наградата на Ахил за мъжеството и героизма му в битките. В този миг Ахил забравя за войската. Обзет е от гняв. А гневът е заслепение, учи ни Омир. В гневността си ние не виждаме истината за нещата, защото погледът ни е размътен. Човешкият гняв е разрушителен и пагубен – той е чумата, която погубва разсъдъка ни. Всяко действие в резултат на човешкия гняв е отстъпление от справедливостта и води единствено към страдания. Обиден, Ахил се оттегля от битките и остава хиляди ахейци да гинат на бойното поле пред погледа му.
Цената на проглеждането е висока. Тя минава през личната загуба и страдание. Така Ахил стига до прозрението за гибелността на гнева си едва когато загубва приятеля си Патрокъл. Всяка стъпка оттук нататък за Ахил е стъпка в посока на възмездието. Но възмездието също не води към справедливост. С възмездие не се постига равновесие. А справедливостта е равновесието в човешкия живот. И нейната единствена основа е благоразумието и спазването на изконния ред на нещата.
Всъщност, ако можехме да мислим исторически, бихме разбрали, че хармонията в човешкия живот е съгласието, постигнато в равновесието на всички страни – съгласие, равновесие, благоразумие. Или просто справедливост.
Нарича се справедливост.
Човек рядко мисли за справедливостта исторически.
Търси я тук и сега. Около себе си и в своя живот.
И не поглежда назад.
Нито пък хвърля поглед напред във времето.
Но може би тъкмо урокът на историята и урокът на литературата остават все така ненаучени от нас.
С горделивост, честолюбие и гняв справедливост не се постига. Каза ни го Омир преди хиляди години. Кодирайки своето послание в знаменитата първа песен на „Илиада“.
Воден единствено от мисълта за себе си, Агамемнон отказва да изпълни молбата на жреца Хриз, отказва даровете, отказва да върне дъщеря му. А когато управник вземе погрешно решение, възмездието за него е чрез страданията на хората, които управлява. Така чумата започва да покосява редиците на ахейската войска в отговор на Агамемновото честолюбие.
Ахил се опитва да помогне на войската. Войската е свикана на събрание в търсене на спасение. Агамемнон приема да върне дъщерята на Хриз, но иска достоен дар в отплата и посяга към Бризеида – наградата на Ахил за мъжеството и героизма му в битките. В този миг Ахил забравя за войската. Обзет е от гняв. А гневът е заслепение, учи ни Омир. В гневността си ние не виждаме истината за нещата, защото погледът ни е размътен. Човешкият гняв е разрушителен и пагубен – той е чумата, която погубва разсъдъка ни. Всяко действие в резултат на човешкия гняв е отстъпление от справедливостта и води единствено към страдания. Обиден, Ахил се оттегля от битките и остава хиляди ахейци да гинат на бойното поле пред погледа му.
Цената на проглеждането е висока. Тя минава през личната загуба и страдание. Така Ахил стига до прозрението за гибелността на гнева си едва когато загубва приятеля си Патрокъл. Всяка стъпка оттук нататък за Ахил е стъпка в посока на възмездието. Но възмездието също не води към справедливост. С възмездие не се постига равновесие. А справедливостта е равновесието в човешкия живот. И нейната единствена основа е благоразумието и спазването на изконния ред на нещата.
Всъщност, ако можехме да мислим исторически, бихме разбрали, че хармонията в човешкия живот е съгласието, постигнато в равновесието на всички страни – съгласие, равновесие, благоразумие. Или просто справедливост.
Няма коментари:
Публикуване на коментар