Чифт стари обувки. Оръфани и износени. Окаяни и ненужни. Подредени една до друга от ръката на техния притежател. Застинали в мълчание сякаш очакват присъдата си – да бъдат завинаги захвърлени или поне още веднъж да поемат по пътищата на света.
Старите обувки са винаги разказ. Разказ за пространствата и просторите, които се опитваме да превъзмогнем. Разказ за своя притежател.
Да рисуваш стари обувки, е странна тема за изкуството. Дори безсмислена, ако разсъждаваме прагматично. Заставайки пред подобна картина, е повече от естествено да се запитаме къде е тук художественото. Погледът се плъзга по платното в търсене на преживяването. Може би е в контраста между светлия фон зад обувките и техния тъмен образ. А може би е просто в спомена за нещо наше, към което картината ни отпраща.
Тази необичайна за изкуството тема е прекрасна възможност да помислим върху магията на художественото.
Художественото е винаги присъствие и отсъствие едновременно. И изпитание. Изпитание на нашия свят. Изпитание на чувствата ни. Изпитание на възможността ни да разбираме.
Можем с часове да стоим пред картината. Да я разглеждаме детайл по детайл. Да отделяме аналитично и внимателно всичките ѝ съставки. Да осмисляме техниката на нейната направа – и в полагането на боите, и в избора на тоновете, и в използването на фрактурата и... и... и... . Дори да запишем търпеливо всяко наше хрумване и всяко наше наблюдение, едва ли ще сме се доближили съществено до художественото. Защото то наистина е тук: във всяка съставка на творбата. И същевременно отсъства. Няма го. Крие се зад елементите и ни оставя обезсърчени да се взираме в произведението.
В такива случай най-лесното е да заявим, че творбата не ни харесва. И да я отречем.
Та какво друго ни остава. Щом творбата не ни заговаря, ние на свой ред ще ѝ присъдим отрицание на художественото. Всяка подобна присъда обаче се обръща срещу нас. Отсъждането за художественото не е просто преценка на света наоколо, а и отсъждане на онова, което е в нас самите. Защото не само ние оценяваме творбата, но и тя нас. Онова, което остава невидимо за погледа ни в едно произведение на изкуството и неизпитано за нас като преживяване, е всъщност отвъд пределите на нашата способност за разбиране и преживяване.
А разбирането и преживяването изграждат диалектиката на човешкото. Няма същинско разбиране без преживяване и няма преживяване, в което разбирането да отсъства.
Магията на художественото е в това, че събира в едно разделеното. Отричайки битовото и прагматично, изкуството ни показва пълнотота на живота: единството на видимото и невидимото, на осмисленото и преживяното, на присъствието в материалния свят и в онова, което е отвъд него.
В диалектиката на разбирам и преживявам ние всъщност се превръщаме в хора.
Старите обувки са винаги разказ. Разказ за пространствата и просторите, които се опитваме да превъзмогнем. Разказ за своя притежател.
Да рисуваш стари обувки, е странна тема за изкуството. Дори безсмислена, ако разсъждаваме прагматично. Заставайки пред подобна картина, е повече от естествено да се запитаме къде е тук художественото. Погледът се плъзга по платното в търсене на преживяването. Може би е в контраста между светлия фон зад обувките и техния тъмен образ. А може би е просто в спомена за нещо наше, към което картината ни отпраща.
Тази необичайна за изкуството тема е прекрасна възможност да помислим върху магията на художественото.
Художественото е винаги присъствие и отсъствие едновременно. И изпитание. Изпитание на нашия свят. Изпитание на чувствата ни. Изпитание на възможността ни да разбираме.
Можем с часове да стоим пред картината. Да я разглеждаме детайл по детайл. Да отделяме аналитично и внимателно всичките ѝ съставки. Да осмисляме техниката на нейната направа – и в полагането на боите, и в избора на тоновете, и в използването на фрактурата и... и... и... . Дори да запишем търпеливо всяко наше хрумване и всяко наше наблюдение, едва ли ще сме се доближили съществено до художественото. Защото то наистина е тук: във всяка съставка на творбата. И същевременно отсъства. Няма го. Крие се зад елементите и ни оставя обезсърчени да се взираме в произведението.
В такива случай най-лесното е да заявим, че творбата не ни харесва. И да я отречем.
Та какво друго ни остава. Щом творбата не ни заговаря, ние на свой ред ще ѝ присъдим отрицание на художественото. Всяка подобна присъда обаче се обръща срещу нас. Отсъждането за художественото не е просто преценка на света наоколо, а и отсъждане на онова, което е в нас самите. Защото не само ние оценяваме творбата, но и тя нас. Онова, което остава невидимо за погледа ни в едно произведение на изкуството и неизпитано за нас като преживяване, е всъщност отвъд пределите на нашата способност за разбиране и преживяване.
А разбирането и преживяването изграждат диалектиката на човешкото. Няма същинско разбиране без преживяване и няма преживяване, в което разбирането да отсъства.
Магията на художественото е в това, че събира в едно разделеното. Отричайки битовото и прагматично, изкуството ни показва пълнотота на живота: единството на видимото и невидимото, на осмисленото и преживяното, на присъствието в материалния свят и в онова, което е отвъд него.
В диалектиката на разбирам и преживявам ние всъщност се превръщаме в хора.
Няма коментари:
Публикуване на коментар