Основни категории на символизма са забравата и нейният антипод споменът. С тези две категории символистите всъщност се връщат към Платоновия диалог “Федон” и към платоническата гносеология. Забравата е някаква форма на помътненост на съзнанието. Тя е налице тогава, когато душата, обсебена от материалната обвивка на предмета, не може да проникне отвъд неговите видими контури и да си припомни ясните и стройни очертания на неговия ейдос. Затова и спомнянето като акт на отхвърлянето на забравата е всъщност прескачане отвъд границите на пространствено-времевата явеност на предмета, отвъд границите на материалния свят към царството на чистата идея. Тази идея обаче напомня Платоновото безипостасно едно, което взето като абсолют е напълно до-логично, тоест неразчленето и неявено в своята пластична изваяност на единоразделна цялост. Това го прави неизречимо и неизразимо, а само внушаемо чрез акта на съзерцанието. В него се долавя единствено алогичният живот на битието като чиста времевост или ритъм, като пулсация на битието, като непрестанно енергийно излъчване на жизнената основа на древното το ον. Актът на съотнесеност с безипостасното едно е състоянието на откритост, състоянието на αληϑεια, което по-късно М. Хайдегер ще положи в основата на екзистенциалната си философия. В чисто теоретичен план символизмът всъщност не отива по-далече от възраждането на платонизма и на средновековната мистика, но дори и тази крачка е значителна, защото чрез нея се открива пътят за развитие на цялата последваща философска мисъл от интуитивизма на Бергсон, през ейдетизма на Е. Хусерл до екзистенциализма на Хайдегер.
Няма коментари:
Публикуване на коментар