Човек е естествено склонен към ретроспекция. Поне от определена възраст нататък. Неумолимата диалектика на живота обаче е понякога смешна и жестока едновременно. Връщането назад е всъщност поглед напред. Осмисляйки отминалото, човек осмисля настоящето и мисли за бъдещето. Старците, които с умиление разказват за своето време, не са потопени единствено в спомените. Не, те търсят своето възкресение. Настоявайки върху значимостта на някогашното, старците лекичко-лекичко почукват по надгробната плоча на своето отвъд – единственото, което им остава, когато поглеждат във времето пред себе си. И плахата им надежда е, че техният свят не ще бъде забравен. Че все някой някога ще си спомни за тях. А да мислиш за някого, означава да го виждаш не само в блясъка на настоящето му, но и в лабиринтите на неговото минало. И всичко това – в контекста на вечността. Единственото истинско лоно на човешкото.
Няма коментари:
Публикуване на коментар