Къде е изворът на всеки текст? Смешен въпрос, нали? Заслушаме ли се в Бахтин и неговите последователи, ще потънем в безкрайността на текстовия континиум – всеки текст се оглежда в друг, който го съпътства или предхожда. Що за безкрайност е обаче това, накъде ни води тя? Във всеки случай не към отговора. Защото е невъзможно да обясниш една безкрайност чрез сравняването ѝ с друга.
Изворът на всеки текст е полето на смисъла. При цялата си бъбривост и често невнятност текстовете в крайна сметка черпят физиономията си от полето на смисъла. Може би някои смятат, че текстът създава смисъла. Мила заблуда. Текстът по-скоро изкривява смисъла, отдалечава се от неговата първозададеност.
Полето на смисъла е полето на истината. Истината следва да предхожда екзистиращото. Всъщност тъкмо истината отваря екзистиращото като търсещо-себе-си-в-истината-чрез-екзистирането. Всяко търсещо-себе-си-в-истината-екзистиращо застава пред лицето на истината.
А истината не е ли тайната на живота? Една болна от рак привлекателна млада жена се е вкопчила във времето чрез отдаване на другите („Сладък ноември“). Хората преминават през тялото ѝ и през собственото ѝ аз, за да открият себе си и да се докоснат до живота. Отдавайки себе си на другите, жената се надява да изживее пълнотата на живеенето. Но какво е живеенето без любов? И нима любовта не е също тайната на живота. Животът – разделянето, докосването, съчленяването с другия, раждането, отглеждането, съзряването, привличането, любовта, наслаждението, надеждата, мечтата и проектът за бъдещето, отдаването и изчезването, следата и споменът. Колко са лицата на живота, колко още тайни се крият в неговата истина. Всъщност светът е живот, животът е любов – изпитанието е да открием в себе си лика на тази проста истина. Маниакалността на постмодерния свят с неговата вяра във виртуалността на екзистиращото замъглява факта, че екзистиращото е търсещото истината чрез ποιήσις-а себе си.
Изворът на всеки текст е полето на смисъла. При цялата си бъбривост и често невнятност текстовете в крайна сметка черпят физиономията си от полето на смисъла. Може би някои смятат, че текстът създава смисъла. Мила заблуда. Текстът по-скоро изкривява смисъла, отдалечава се от неговата първозададеност.
Полето на смисъла е полето на истината. Истината следва да предхожда екзистиращото. Всъщност тъкмо истината отваря екзистиращото като търсещо-себе-си-в-истината-чрез-екзистирането. Всяко търсещо-себе-си-в-истината-екзистиращо застава пред лицето на истината.
А истината не е ли тайната на живота? Една болна от рак привлекателна млада жена се е вкопчила във времето чрез отдаване на другите („Сладък ноември“). Хората преминават през тялото ѝ и през собственото ѝ аз, за да открият себе си и да се докоснат до живота. Отдавайки себе си на другите, жената се надява да изживее пълнотата на живеенето. Но какво е живеенето без любов? И нима любовта не е също тайната на живота. Животът – разделянето, докосването, съчленяването с другия, раждането, отглеждането, съзряването, привличането, любовта, наслаждението, надеждата, мечтата и проектът за бъдещето, отдаването и изчезването, следата и споменът. Колко са лицата на живота, колко още тайни се крият в неговата истина. Всъщност светът е живот, животът е любов – изпитанието е да открием в себе си лика на тази проста истина. Маниакалността на постмодерния свят с неговата вяра във виртуалността на екзистиращото замъглява факта, че екзистиращото е търсещото истината чрез ποιήσις-а себе си.
Няма коментари:
Публикуване на коментар