Строго погледното символизмът не би могъл да предоставя модели за изображение на изкуството, защото е чужд на принципа на визуализация. Живописният образ за символизма е само външната обвивка, в която се полага друго, пряко неизразимо заради своята трансцендентна недостижимост съдържание. Разделението на света на “тук” и “отвъд” поставя непреодолима пропаст между изображението и смисъла. Изображението престава да говори само за себе си, но и не се явява непосредствена еманация на смисъла, тоест не носи върху себе си динамиката му, а по-скоро загатва неговото битие. Както и да гледаме на “предвечните води” или “всевечните води” от П. Яворовата “Нирвана”, те нямат нищо общо с каквото и да е възможно изображение на водите, защото думата тук не е образ, не е и понятие, а е иносказателно обозначение на нещо неизразимо чрез образи от вещния свят. Тъкмо тук е и големият естетически проблем за символистите. Те са принудени непрестанно да “кръжат” около отвъдното, без да са в състояние да се докоснат до него, защото това отвъд не е постижимо нито в каквато и да е чисто сетивна форма, нито е възможно да е обект на чистия разум, а е по-скоро съпоставимо с Платоновите идеи или Платоновото едно – безипостасно, неразчленимо и неизразимо. Всяко съзерцание или мисловна конструкция би го поставило в определени граници, би му придало форма, а това означава едното да се унищожи като едно, да се превърне в множество, да се свърже със своето инобитие, тоест с материята. Затова и в разбиранията си за природата на творчеството символистите не гледат на себе си като на създаващи форми, тоест не гледат на себе си като на творци, а като на изразители на отвъдното, като гласове на това отвъдно. Оттук в художествената система на символизма отпада формалното изискване да се композират в някаква система образите, а музикалната форма с нейната алогична стихия на времето се превръща в естетически идеал за символиста.
Няма коментари:
Публикуване на коментар