четвъртък, 20 октомври 2011 г.

КАКВО ЛИ НЕ

ЧинтуловНа снимката: Паметникът на Добри Чинтулов в Сливен
Човек може да открие какво ли не в собствените си бележки, писани на крак през годините, и в същото време може да открие какво ли не и в едно инак едва забележимо стихотворение. <...> Но така е: за всяко нещо се иска про-зрение (сиреч проглеждане). И всяко про-зрение е съпроводено с едно неизбежно διαλέγω (в превод от стгр. ʻотбирам, избирам, отделям; обмислям, обсъждам; разговарям се, говоряʼ).


ДОБРИ ЧИНТУЛОВ

Изяснило се небето


Изяснило се небето,
приятното слънце огря
и златни лъчи по полето
със щедра десница разля.

Природата се съживила,
и весела всичката твар,
в сърцето си е оградила 
за божията слава олтар.

Нам всичкото напоминава,
че пролетно време дошло,
дошло веселба да раздава
там, дето царува тегло.

О, колко за нас са приятни
светливите тези дни,
след бурните мъчни преврати,
студените и мрачни нощи.

В пейзажното описание са очертани принципите на възрожденската естетика. Нейна изходна основа е видимостта на света и затова в центъра й са слънцето и светлината. Слънцето и светлината оформят едно безразлично, тоест еднородно, протяжно и безкрайно пространство, което все още не познава представата за далнина и дълбочина, а е по-скоро плоскосно и кръгово, тъй като от всяка негова точка се вижда една и съща картина. Средоточие на това пространство е природата сама по себе си. В такъв смисъл красотата изхожда от светлината и преминава във видимостта като принцип на оживяването (“природата се съживила”), като принцип на раждането и оплодотворяването или плодовитостта. Оттук и чувството за щедрост (“щедра десница”), равнозначно на богатство (“златни лъчи”), на имането, на чистта и безотносителна наличност на екзистирането без екзистиращото (както би се изразил Е. Левинас).
Проекция на абсолютната, онтологическата красота в живота на хората е усещането за удоволствие, чувството за наслада (“О, колко са нас приятни/светлите тези дни...”). Това усещане е вече субективен корелат на обективния свят и тъкмо то ще подлежи на задълбочаване и интензифициране. Веселието е всъщност израз на усещането за пълнотата на живота или за съвпадението на собственото ни битие с битието на природата. Индивидуализацията на картината се постига по пътя на вмъкване на аспекта на социалното (“там, дето царува тегло”), което колкото и да е неопределено или дори поради самата си неопределеност е напълно ясно за читателя от онази епоха, идентифициращ думата “тегло” със собствения си социален контекст. Принципът на контраста е използван умело от автора в последната строфа на творбата чрез противопоставянето светли дни - студени, мрачни нощи. Важно е да отбележим сливането в естетическия образ на два различни типа усещане - оптическото (за светлината) и тактилното (за студа). В полза на подобно съчетание говори не само непосредствения житейски опит на човека (прехода от зимата към пролетта), но и безсъзнателната асоциация с християнската представа за ада - място на мрак и мраз. Рисунъкът в това стихотворение е пластично изразителен, но статичен. Отсъствието на индивидуална гледна точка, в проекцията на която да се рисува картината, не дава възможност за овремевяване на изображението и то застива в някаква пластична форма на едно безразлично сега.

Стефан Пеев