Когато говорим за естетическото като сфера на съзерцателното, не бива да разбираме съзерцанието само в неговия новоевропейски смисъл. Категорията съзерцание е исторически нееднородна и новоевропейската представа за съзерцанието е неприложима към другите културноисторически епохи. В рамките на средновековието например съзерцанието се отнася само към абстрактни същности или истинското съзерцание е съзерцанието на абстрактното и абстракцията, взета като завършено и съвършено изваяно в себе си понятие, непознаваемо, но пределно реално, реално до степента на превръщането си в личност, а там, където се появява личността, се ражда и историята. Съвременността, предимно ХХ век, също познава съзерцаването на абстрактното. Но абстрактното тук е лишено от плътност, то е празно, кухо, безлично, то е сякаш без лице и е неявяващо се, а само присъстващо. Това го прави аисторично, сегментирайки го в потока на времето до един единствен миг, до някакво чудно мигновение. В този смисъл модерното абстрактно изкуство е лишено от език, то не може да говори, защото му липсват значенията, а всяко значение е малко или повече някакъв лик, тоест даващо облик на битието, или нещността на вещта. Съвременното абстрактно изкуство е до-логосно или пра-ейдетично, то не изразява нещото, а се стреми да го покаже, да посочи неговото присъствие, като оставя на зрителя да търси в неосветените дебри на подсъзнанието си смисли, асоциации и емоции, които ще открехнат чрез един нов ключ (С. Лангер) пътя към художествения смисъл на творбата. Историята на естетиката в такъв смисъл неизбежно трябва да се занимава и с историята на категорията съзерцание в гносеологически план.
Няма коментари:
Публикуване на коментар