Родната ни култура през епохата на Възраждането поставя пред нас с огромна сила апориите на Зенон. Възможно ли е Ахил да достигне костенурката? Възможно ли е да преминеш през вечността само с няколко скока?
По същото време, когато във Франция се ражда импресионизмът, П. Р. Славейков обяснява на своите читатели що е роман. Обяснението му е трогателно със своята простота и наивност и с претенцията си да казва нещо “научно”, по-добре нещо “научено” другаде и от другиго, защото в литературата ни по същото време все още не е създаден нито един роман. Първият български роман ще се появи едва през 1889 година. П. Р. Славейков действа по начина, по който ние обясняваме на малките деца що е костенурка, показвайки им я на картинка.
Деветнадесети век се явява кръстопътен за българската култура. Европа вече отдавна е оставила зад себе си не само Ренесанса, но и класицизма, барока, Просвещението, романтизма. В средата на този век все по-отчетливо се набелязва линията на зараждащия се европейски модернизъм. Разтегнатото в продължение на няколко века европейско развитие на културата трябва да намери кондензиран израз и проявление в тесните граници на по-малко от едно столетие за българите. Съвременната българска художествена проза се заражда едва през 60-те години на ХIХ век, драмата се появява приблизително по същото време, а поезията двадесет години по-рано. Стремежът да се догони европейската култура ражда в България процес, който можем да наречем акселерация на културата. Само за 60-80 години изкуството, музиката и литературата в България вече се явяват съзвучни със създаваното в Европа. Такова ускорено развитие не може да не остави отпечатък върху спецификата на модерното художествено съзнание на българина.
За българина възприемането на модерността означава усилието да се научи да разсъждава като европеец, усилието да подложи собственото си битие на рефлексия, която е съпоставима и изразима с и в структурата на мисловните категории на европейската интелигентност. Да мислиш по този начин не означава да повтаряш вече казаното от други, а опит да се излезе извън границите на просветителското и извън полето на епигонското, опит за самопознание в битността ти на европеец. Тази простичка истина е схваната много вярно от Ат. Далчев, който изтъква, че една култура става значима и значеща чрез своята критика. И съвсем неслучайно тъкмо с началото на ХХ век критическите и философските текстове нарастват неимоверно – не в аритметична, а в геометрична прогресия. Ражда се “Натурфилософско четиво”, редактирано от Ас. Златарев, започват критическите спорове и противоречия, които трябва да прояснят естетическите позиции, като им дадат вече не художествено, а абстрактно-категориално лице.
По същото време, когато във Франция се ражда импресионизмът, П. Р. Славейков обяснява на своите читатели що е роман. Обяснението му е трогателно със своята простота и наивност и с претенцията си да казва нещо “научно”, по-добре нещо “научено” другаде и от другиго, защото в литературата ни по същото време все още не е създаден нито един роман. Първият български роман ще се появи едва през 1889 година. П. Р. Славейков действа по начина, по който ние обясняваме на малките деца що е костенурка, показвайки им я на картинка.
Деветнадесети век се явява кръстопътен за българската култура. Европа вече отдавна е оставила зад себе си не само Ренесанса, но и класицизма, барока, Просвещението, романтизма. В средата на този век все по-отчетливо се набелязва линията на зараждащия се европейски модернизъм. Разтегнатото в продължение на няколко века европейско развитие на културата трябва да намери кондензиран израз и проявление в тесните граници на по-малко от едно столетие за българите. Съвременната българска художествена проза се заражда едва през 60-те години на ХIХ век, драмата се появява приблизително по същото време, а поезията двадесет години по-рано. Стремежът да се догони европейската култура ражда в България процес, който можем да наречем акселерация на културата. Само за 60-80 години изкуството, музиката и литературата в България вече се явяват съзвучни със създаваното в Европа. Такова ускорено развитие не може да не остави отпечатък върху спецификата на модерното художествено съзнание на българина.
За българина възприемането на модерността означава усилието да се научи да разсъждава като европеец, усилието да подложи собственото си битие на рефлексия, която е съпоставима и изразима с и в структурата на мисловните категории на европейската интелигентност. Да мислиш по този начин не означава да повтаряш вече казаното от други, а опит да се излезе извън границите на просветителското и извън полето на епигонското, опит за самопознание в битността ти на европеец. Тази простичка истина е схваната много вярно от Ат. Далчев, който изтъква, че една култура става значима и значеща чрез своята критика. И съвсем неслучайно тъкмо с началото на ХХ век критическите и философските текстове нарастват неимоверно – не в аритметична, а в геометрична прогресия. Ражда се “Натурфилософско четиво”, редактирано от Ас. Златарев, започват критическите спорове и противоречия, които трябва да прояснят естетическите позиции, като им дадат вече не художествено, а абстрактно-категориално лице.
Няма коментари:
Публикуване на коментар