петък, 21 октомври 2011 г.

ДОКАТО ПИША, СЕ ЧУВСТВАМ ОСЪДЕН

Хорхе Луис Борхес
Когато човек чете Борхесовите есета, остава с впечатление, че това е разказ за “видяното” във вътрешния взор на слепеца. Там животът тече в друга последователност, в друго време и пространство. Картини, образи, герои се раждат, за да участват в драмата на умозрителния живот.
Малко или много всеки слепец е поет, светът съществува за него само чрез въображението.
Във въображението на слепия Омир се ражда горделивият и самолюбив Ахил, чийто гняв към Агамемнон ще донесе толкова много нещастия и беди на ахейците. Там живее и храбрият, самопожертвователен, смел и отговорен Хектор, готов да защитава до сетния си дъх отечеството, превръщайки се в пример за беззаветна отдаденост на родината.
В начина на разказване при Борхес има нещо от Омировата епическа традиция. Есетата на Борхес имат начало (и то е в темата), но нямат край. Защото всеки дискурс може да обхване само частица от вечността, вярва Борхес. Тогава не остава друго, освен да подхванеш историята на темата, да тичаш по спиралата на времето, усещайки зловещото му тиктакане, в очакване все някога, на следващия завой да стигнеш до края. Но съществува ли краят? Ще стигне ли някога бързоногият Ахил едва пристъпващата костенурка? Решими ли са апориите на Зенон за сблъсъка на крайното и безкрайното, времевото и вечното, делимото и неделимото, прекъснатото и непрекъснатото? Само историята на вечността ще ни отговори на тези въпроси; и затова отново и отново Борхес се залавя за темата за вечността.
Спокойствието, с което Борхес говори за всичко, издава самочувствието на човек, докоснал се до всички кътчета на човешкото познание – от миналото до съвременността, и преосмислил ги в светлината на собствена философска, естетическа и теоретическа концепция. Но спокойствието има и друг първоизточник. Борхес не очаква да бъде признат, той не търси славата или кариерата, а говори на себе си и със себе си за онова, което е опознал или което би искал да опознае: “Докато пиша, се чувствам осъден. Мисля си, че изпълнявам своята мисия на писател по-добре, отколкото написаното от мен заслужава. Ако ми кажат, че всичко написано от мен ще бъде забравено, не вярвам, че ще се зарадвам много или че ще бъда удовлетворен, но въпреки всичко ще продължа да пиша. За кого ли? За никого, за самия мен”.

Стефан Пеев