Никой никога не може да ти отнеме свободата да мислиш и да чувстваш. Могат да ти отнемат или ограничат свободата на словото, свободата на действието, но не и свободата на мисълта и чувствата.
Свободата на словото и действието не е достатъчна, нужна ни е и същинската свобода – свободата на мисълта и чувствата.
Свободата на мисълта и чувствата не се задава по рождение. Тя се придобива с възпитанието и образованието.
Когато получиш свободата си, преди да си я постигнал вътрешно, не знаеш какво да правиш с нея. Тя ти е излишна. Нещо повече. Явява ти се бреме.
За съвременния българин свободата е единствено пространството на неговото его.
Можем да си представим прехода към демокрацията и свободата у нас като едно гигантско стъкло, пръснато на 8 000 000 различни по-големина и форма парченца. Всяко парченце е един от нас: със своя неповторим и ограничен в пространството свят.
Парченцата обаче са захвърлени в кофа за боклук, където поредният клошар минава и ги разравя в търсене на нещо ценно. С всеки клошар и с всяко разравяне парченцата се разбъркват още повече, дори се натрошават допълнително. Накрая идва археологът, изважда парченцата и се опитва отново да сглоби стъклото. С времето обаче парченцата са изгубили усещането за принадлежност към стъклото. Те упорстват и не искат да се подчинят на никаква идваща отвън идея, защото се страхуват, че в общата територия на стъклото ще изгубят собствената си индивидуална идентичност. По този начин парченцата не служат за нищо друго освен да бранят своето малко независимо пространство от страх да не бъдат прикачени към други или претопени и рециклирани.
Този гротесков образ може да се стори някому краен, но не е лишен от основания. Струва си човек да помисли над него, преди да го запрати в небитието.
Свободата на словото и действието не е достатъчна, нужна ни е и същинската свобода – свободата на мисълта и чувствата.
Свободата на мисълта и чувствата не се задава по рождение. Тя се придобива с възпитанието и образованието.
Когато получиш свободата си, преди да си я постигнал вътрешно, не знаеш какво да правиш с нея. Тя ти е излишна. Нещо повече. Явява ти се бреме.
За съвременния българин свободата е единствено пространството на неговото его.
Можем да си представим прехода към демокрацията и свободата у нас като едно гигантско стъкло, пръснато на 8 000 000 различни по-големина и форма парченца. Всяко парченце е един от нас: със своя неповторим и ограничен в пространството свят.
Парченцата обаче са захвърлени в кофа за боклук, където поредният клошар минава и ги разравя в търсене на нещо ценно. С всеки клошар и с всяко разравяне парченцата се разбъркват още повече, дори се натрошават допълнително. Накрая идва археологът, изважда парченцата и се опитва отново да сглоби стъклото. С времето обаче парченцата са изгубили усещането за принадлежност към стъклото. Те упорстват и не искат да се подчинят на никаква идваща отвън идея, защото се страхуват, че в общата територия на стъклото ще изгубят собствената си индивидуална идентичност. По този начин парченцата не служат за нищо друго освен да бранят своето малко независимо пространство от страх да не бъдат прикачени към други или претопени и рециклирани.
Този гротесков образ може да се стори някому краен, но не е лишен от основания. Струва си човек да помисли над него, преди да го запрати в небитието.
Няма коментари:
Публикуване на коментар