вторник, 16 март 2010 г.

ОБИЧАМ ДЕМОКРАЦИЯТА, НО НЕ Ѝ СЕ ДОВЕРЯВАМ

ПРОСТРАНСТВО ЗА ЗАБРАВАТА



Обичам демокрацията, но не ѝ се доверявам, когато говорим за оценка на художествени стойности. Актуалната публика не е единственият критерий. Шумът от ръкоплясканията е нашата лепта към суетата. Днес картините на Ван Гог се продават в „Сотби“ за милиони долари. Какво финансово наследство обаче остави след смъртта си Ван Гог? Понякога творецът е по-ценен мъртъв, отколкото жив, защото просто се е разминал с публиката си – творил е с бъдещето, а е живял в настоящето.

И още. Историята на културата (и изкуството в частност) е историята на забравата и възкръсването. Нужно ли е да си припомняме що е Ренесанс?
Опитът на модерността да не забравя нищо е смешен и нелеп. Напомня ми на старица, която непрекъсното си пише бележки кое къде оставя, за да не го изгуби, но накрая забравя къде е сложила бележките и се втурва отново да тършува из стаите, за да си намери очилата например. По същия начин и модерността се опитва да каталогизира всички културни артефакти, да ги подреди, систематизира в изложбени зали, библиотеки, музеи и... донякъде да ги препарира в стъкленици с консервант.
Може би няма нищо лошо в това да оставим пространство за забравата.