Размисли за 3 март
За мен 3 март е време за размисъл. Не съм от хората, които ще излязат на площада, ще развеят знамената, бурно ще скандират „България над всичко!“, но накрая все пак ще кривнат в някоя уличка към неизбежната бирария. На 3 март аз съм пред моя компютър. Сам с мислите си, с търсенията, надеждите и болките. Това не ме прави по-малко патриот от онези, които ще минат под прозореца ми с възторжени викове. Но със сигурност ме прави различен.
Всеки национален празник съществува, за да изправи хората пред проблема за идентичността. За разлика от църковните или международните празници националният празник едновременно събира хората в общност и откъсва общността от всички други човешки същества, които живеят на земята. В рамките на националния празник се чувстваш близък със сънародниците си и различен от другите народности и култури. Националният празник като всеки стремеж към идентичност събира и раздалечава едновременно. Обикновено хората усещат само радостното опиянение от принадлежността към една голяма общност и различието остава някак си на заден план. В лошия случай, когато някой се сеща за него, то се превръща в инструмент на отрицанието, в инструмент на онези грозни „Анти“ или „Долу!“ изблици, които неизбежно присъстват във всяко незряло съзнание.
Време е да погледнем на различието откъм позитивната му страна. Време е да се запитаме с какво нашето различие (или което е същото: нашата идентичност) обогатява световната култура. Това е единственият смислен въпрос, достойният отговор на който би ни дал право да се гордеем, че сме българи.
Всеки национален празник съществува, за да изправи хората пред проблема за идентичността. За разлика от църковните или международните празници националният празник едновременно събира хората в общност и откъсва общността от всички други човешки същества, които живеят на земята. В рамките на националния празник се чувстваш близък със сънародниците си и различен от другите народности и култури. Националният празник като всеки стремеж към идентичност събира и раздалечава едновременно. Обикновено хората усещат само радостното опиянение от принадлежността към една голяма общност и различието остава някак си на заден план. В лошия случай, когато някой се сеща за него, то се превръща в инструмент на отрицанието, в инструмент на онези грозни „Анти“ или „Долу!“ изблици, които неизбежно присъстват във всяко незряло съзнание.
Време е да погледнем на различието откъм позитивната му страна. Време е да се запитаме с какво нашето различие (или което е същото: нашата идентичност) обогатява световната култура. Това е единственият смислен въпрос, достойният отговор на който би ни дал право да се гордеем, че сме българи.
Прекрасна идея, реализирана в един наистина свят за всеки българин ден. Тази сутрин си помислих, че всички трябва да се преклоним пред онова, което ни събира и ни дава силата на здравите корени и усещането за духовно единство...
ОтговорИзтриванеДа, и същевременно се сещам за един наш разговор отпреди няколко години. Ти каза, че ние лесно се гордеем с това, което някой е свършил преди нас. А какво вършим ние днес, за да надградим върху това, което нашите деди са направили? Това беше въпросът, който аз си задавах на трети март. Аз лично имам нужда да чувствам тази обща гордост от настоящето ни като нация, но някак трудно я намирам. Търся я обаче :)
ОтговорИзтриванеИ все по-трудно ще става, Ива. Ще бъде полезно, ако по темата се включи и социолог, но се опасявам, че неговите преценки няма да са много по-различни: обществото се разпада на гнезда, автономни центрове на говорене и комуникация, чисто технически свързани в обща социална мрежа.
ОтговорИзтриванеЗнаеш ли, напоследък си мисля, че е време да се издигне лозунг от рода „Бог е жив!“ Никой няма да ми изръкопляска за подобен девиз, защото за религиозния човек Бог не може да умре – безсмъртен е, а за нерелигиозния човек е верен лозунгът на Ницше – „Бог умря!“ Не знам дали ще се спася от укорите, ако обясня, че можем да прочетем лексемата Бог като метафора на общата за човека ценностна система. Съмнявам се. И въпреки това не се отказвам, а вярвам – вярвам в ценностите, вярвам в човека.