неделя, 21 март 2010 г.

КАКВО ДА ГО ПРАВИМ ДЯДО ВАЗОВ

Какво да го правим Дядо Вазов. Безвъзвратно е остарял. Кой се интересува днес от възторга и преклонението му пред руските воини, били се и загинали за освобождението на България. А хъшовете? Не са ли все пак едни вагабонти, които не могат да осмислят по друг начин живота си, освен да участват в свади и битки. Или пък тези смешни опити да се укорява новата политическа класа в България след Освобождението. Та нали благодарение на тези хора и на хората с пари България върви по пътя на възмогването си, а не на хора като Илийца или Йоцо.
А и Дядо Вазов изобщо не разбира, че всеки има право на мнение. И че неговото мнение е само едно от възможните. А се опитва да се налага.
Така, или почти така (ако можеше изобщо да мисли) разсъждава Иванчо, докато драска с молив по белия лист и крадешком премества с мишката на компютърния екран поредния ход на играта.
Иванчо не е виновен. Такова време му се е паднало. Ако живееше по времето на Априлското въстание, би избирал между други възможности. Какво би избрал тогава, можем само да гадаем.
Не е виновна и майка му. Тя се е погрижила. Иванчо има всички книги на Вазов. И цялата литературна критика. А всяка неделя е задължително и на урок по литература. Дори интернет има непрекъснато (включително и на мобилния си телефон), така че по всяко време може да прави литературни справки.
Не е виновна и учителката по литература. Такава е професията – ниско платена; слабо престижна. А и Вазов е включен в програмата от министерството. С министерството ли да се разправя учителката. По-добре е да търпи Иванчо, за да не си загуби работата.
Е, ако живеехме в Англия, сигурно щяхме да направим интерактивно обучение за Вазов. Защото англичаните вече правят за Шекспир и не се притесняват от това. Но ние живеем все пак в България. А и образователната реформа още не е завършила, ще дойде времето и за подобни промени.
А дотогава? Дотогава ще го търпим този Вазов все пак.