четвъртък, 11 март 2010 г.

ЗАКЛЕВАМ СЕ

Когато кажем нещо, което не е истина, то може да убеди събеседника ни в своята правота и той да му повярва. Не казвам да изречем лъжа, а да кажем нещо, в което вярваме, но вярваме сляпо, непреднамерено. Веднъж изречена, неистината тръгва по свой собствен път. Не можем да я спрем. Тя стига до събеседника и той я узнава. (Дали я приема, или не, зависи от неговата критичност.)
Ако неистината звучи правдиво за нашия събеседник, той я понася като вестоносец. Съобщава я на други хора, при други обстоятелства. Така неистината става факт на нашето битие.
Ние сме заобиколени от истини и неистини. И многократно на ден непрекъснато произвеждаме този странен поток на истинности и привидности. (Иначе не бихме могли да се впишем в потока на комуникация изобщо.)
Хубаво би било обаче от време на време да се спираме насред потока. Да поглеждаме около себе си и да се запитваме „Вярвам в това, но то истина ли е?“ И ако сме сигурни, че е истина, да вдигнем ръка във въздуха, като в съдебната зала пред уважавания съд, и да изречем на глас „ЗАКЛЕВАМ СЕ!“