Николай Милчев
ЛЕБЕД
Не си го помислях, но стигнах ръба.
Въздъхнах и се надвесих.
И грам поезия не ще понеса –
стига мигли и стига завеси.
Защо да се бъхтя в детелини и кал?
Изписах се до зеници.
Насред планината зърнах корал
и го удавих в съня си.
Невидимо гасна – без устни за стих,
без пръсти, с които да мисля.
Каквото рисувах, го вледених,
за да не свети с мъниста.
Очите са болни от светлина
и няма как нощ да им купя.
Реката, която беше жена,
с рими на други се къпе.
Нима поумнях, за да видя сломен,
че лебедът се е преселил
в облак, който прилича на мен,
но не прилича на себе си.
Накрая – песен, солена на вкус.
Като нота и оправдание –
затова, че си тръгвам, без да знам наизуст
цветното свое мълчание.
Публикува се с разрешението на автора.
Няма коментари:
Публикуване на коментар