ВРЕМЕ И СМИСЪЛ

Уви! между времето и смислеността няма право пропорционална зависимост.

Стефан Пеев

УРОК ПО БРОЕНЕ

Едно от първите неща, на които учим детето, е да брои. Но урокът по броене е толкова труден, че до края на живота си все не успяваме да преброим истинските си приятели, нашите собствени предателства, уроците по човечност, получени ей така – мимоходом; ненужно пролетите сълзи, загубените надежди, възкръсналите мечти.

Стефан Пеев

АКО ЧОВЕК НЯМА КАКВО ДА ГУБИ

Ала май всеки човек има какво да загуби. Усещането за предстояща загуба ни кара да търсим изход, да се оглеждаме за спасение. Като неписано правило обикновено се доверяваме на лъжепророци. Те обещават чудодеен начин за избавление – индулгенция за всеки, който повярва. Страхът е сила, използвана, за да държи в подчинение. Какво всъщност ще загуби всеки от нас? Отговорът е различен за всеки. Едно обаче се налага като безспорно – би трябвало да загубим живота си, каквото и да означава това. Защото човек не може да си представи какво е зад края на живота, вероятно за това си мисли и се страхува (плашат го!) с края на света. Света можем да стоим и да го наблюдаваме, за него говорим като за нещо, в което може и да не сме, но сме. Затова навярно едновревенно ни плаши неговият свършек, но и ни дава надежда, че има шанс и да се измъкнем, стига да сме намерили начин да сме отстрани, извън загиването му, да сме седнали някъде на скатано от стихии място и да наблюдаваме как се сгромолясва. Това е проявление на онази прословута нагласа, че нас злото няма да ни настигне, нищо че знаем мъдростта – ако мечката играе у комшиите, ще заиграе и у нас. Ама докато не влети, все си мислим, че злото е за другите. А когато ни сполети, то е само за нас и е безкрайно несправедливо. Ала колко е справедливо да сме „избрани”! Англичаните са се сетли да задават в подобни случаи един ключов въпрос – кой има интерес от това. Та кой има интерес от края на света да дойде? Или май е по-разумно да попитаме – кой има интерес от внушаването на страх, че светът свършва. Струва си да се поумува върху това.
Ако четеш това съобщение, значи краят на света се е отложил за едни други времена. Страхът ще отпусне напрежението в нас. И ще се радваме на живота и идващите дни. А какво ли щяхме да загубим, ако краят на света беше дошъл? Нека не го мислим, а просто да продължим. До следващия „край на света”. Винаги има какво да се губи...
Значи си струва да се живее!

Петър Нейчев

ТОЙ ОСТАВА С ИЗКУСТВОТО СИ ВЕЧНО ПРИ НАС

In Memoriam

Георги Калоянчев (1925–2012)

На 87 години почина актьорът Георги Калоянчев, съобщиха за БТА от Съюза на артистите в България.
Калоянчев е роден в Бургас през 1925 г. Дебютира в киното през 50-те години на миналия век. Ще го помним във филми като „Специалист по всичко“, „Вълчицата“, „Инспекторът и нощта“, „Най-дългата нощ“, „Бон шанс, инспекторе!“.
Емблематична за родната ни кинематография е ролята му на Бай Ганьо.
Ролите му в театъра също са многобройни, като много добре той си партнираше със своята приятелка и колежка Стоянка Мутафова. През 2003 г. излиза неговата автобиография „Жив съм, ваш съм!“.
Актьорът няма любима роля по собствените му думи. Всяка роля започва с любов, с едно и също желание - да стане, и с известен хъс дори. Обича да рови, да човърка, да преобръща ситуациите...
Калата, както го наричат колеги и приятели, разсмива десетилетия наред няколко поколения зрители в Сатиричния театър, сред чиито основатели е през 1957 г. На тази сцена именитият актьор прави големите си роли в пиеси на Маяковски, Гогол, Брехт, Вазов, Ст. Л. Костов, Йордан Радичков, Никола Русев, Станислав Стратиев.
За изключително сполучливи, христоматийни се смятат изпълненията на Калоянчев в "Господин Балкански" на Георги Данаилов, "Големанов" на Ст. Л. Костов, "Сако от велур" и "От другата страна" на Станислав Стратиев, "Дървеница" на Маяковски, "Ревизор" от Гогол, "Неудържимият възход на Артуро Хи" от Брехт, "Старчето и стрелата" от Никола Русев. Последната роля актьорът определя като най-успешна, без да омаловажава останалите. За провал смята участието си в "Мизантроп" от Молиер.
Калоянчев споделя мисълта на Волтер, че "театърът е необходимото излишно нещо", защото той е особен вид изкуство - магия и за зрителя, и за актьора. За него удовлетворението е пълно и когато взривява публиката от смях, и когато я разплаква в трагични моменти. Калоянчев смята, че повече големи успехи е имал с драматични роли, но е набеден за смешен актьор. Не се сърди за това, защото според него комичното се прави по-трудно от тъжното.

Източник: ДНЕС.БГ

...напусна ни човекът, но актьорът Калоянчев остана с нас и при нас, за да стопля с изкуството си сърцата ни...

ОТКРИХА ПЪРВАТА ПРИКАЗКА НА АНДЕРСЕН

Ханс Кристиян Андерсен

Ранна творба на Ханс Кристиян Андерсен бе открита на дъното на архивна кутия близо до родния град на датския писател, предаде Би Би Си. Експерти смятат, че е писана в ученическите му години.
Творбата, наречена "Лоената свещ" (от англ. - Tallow Candle), може да се окаже първата приказка на световноизвестния разказвач.
Историята в нея описва една почитана свещ, която след време обаче бива занемарена и пренебрегната, докато нейната вътрешна красота не бива открита и възпламенена наново.
Откритият ръкопис е посветен на г-жа Бункелфлод "от нейния отдаден Х. К. Андерсен". Експертите твърдят, че приказката е написана от автора на "Грозното патенце" през 20-те години на XIX век. Смята се, че г-жа Бункелфлод е вдовица, която писателят посещавал, четял й и вземал от нея книги назаем като дете.
Вестник "Политикен" публикува преведена на английски версия на приказката.
Неин откривател през октомври тази година станал историкът Есбен Брау. Той се натъкнал на копието на ръкописа в една от архивните кутии в Националния архив на Фунен и оттогава насам експерти изследват откритието, състоящо се от 700 думи.
До смъртта си през 1875 г. Андерсен става автор на стотици приказки, преведени на над сто езика. Според специалистите "Лоената свещ" се различава от стила на зрелите елегантни творби на автора, заради което предполагат, че е писана, докато той е бил още ученик - някъде след 1820 г.
Писателят е роден през 1805 г. в Одензе в скромно семейство на обущар. Първите му приказки са публикувани през 1835 г.
Много от най-известните му истории като "Новите дрехи на царя" и "Малката русалка" се фокусират върху начина, по който се възприемат богатството и красотата - тема, която той засяга и в "Лоената свещ".
Според един от експертите откритието е "сензационно" и няма никакво съмнение, че творбата е писана от Андерсен.

Източник: 24 ЧАСА

СПОМЕН ЗА ЕДНА НЕЗАВЪРШЕНА КНИГА

[ОТКЪС от незавършен ръкопис за литературата, четенето, обучението в училище]

Познание, наслаждение, катарзис, възпитание на чувствата, превантивност, социализация, модел на света, или опит да се говори за литературата нелитературно

Нека поговорим за най-съществените черти на литературата.
Мнозина се заблуждават, че изучаването на творбите е свързано единствено с въпроса “Какво е искал да каже авторът?” Заблудата има своите основания: литературата е изкуство на словото, а всяко слово е на първо място общуване, съ-общаване, послание на едно лице към хората.

Литературната творба ни е необходима преди всичко, за да разберем себе си и света.

Не случайно разделих думичката съобщаване с тире. Това не е печатна грешка. Отделянето на предлога подсказва нещо много важно: съобщението е общото, което свързва два различни свята - света на говорещия и света на този, който приема посланието. В думите на другите ние оглеждаме собствения си свят, превръщаме ги в питане за това кои сме ние, в какво вярваме, какво обичаме, кое ни радва и натъжа, за какво живеем. Ето защо литературната творба ни е необходима преди всичко, за да разберем себе си и света.
Освен познание литературата е още и наслаждание, радост, забава, развлечение. Често се случва да казваме, че четем за отмора, четем, за да се откъснем от грижите и тревогите на ежедневието. За разлика от историческите и социологическите изследвания литературната творба не е насочена само към разума ни, а и към нашата чувствителност. Хубавата и съответстваща на настроението ни литературна творба събужда цял рой от преживявания, които не винаги сме в състояние да създадем сами в ежедневието си. Така например ние рядко се разсмиваме сами. Колкото и да разказваме сами на себе си някой весел и забавен виц, едва ли ще започнем да се смеем от сърце, но споделен сред приятели, той извиква не само у тях, но и у нас радостната възбуда на смешното. По същия начин човек никога не се нажалява и не се разплаква без причина, а причината винаги е свързана с отношенията с околните.
Както и да обясняваме същината на литературната творба, не бива да забравяме, че всъщност най-важната цел на художествената литература е наслаждението. Замисляли ли сте се какво може да означава думата наслада. Тълковният речник определя по следния начин лексикалното ѝ значение: “голямо удоволствие от нещо хубаво или приятно”, а за думата наслаждение е дадено следното определение: “най-висока степен на чувствено, душевно или умствено удоволствие”.
Сега вече определението на литературата ще придобие друго измерение. Литературата е текст, който е създаден от автора с цел да извика у читателя най-висока степен на чувствено, душевно или умствено удоволствие. Още по-просто литературната творба трябва да ни радва или наскърбява, да ни разсмива или натъжава, да ни кара да състрадаваме и съчувствие или да събужда у нас гняв и негодувание, омраза и презрение, присмех и антипатия, като по този начин ни изправя лице в лице с проблема за смисъла на живота.

Катарзис, правдоподобност и подражание.

Наслаждението от срещата с въображаемия свят на литературната творба изиграва за читателите и ролята на катарзис (κάθαρσις очистване, очистителна или изкупителна жертва, изкупление), тоест на духовно пречистващо въздействие. Понятието катарзис е въведено още от древногръцкия философ Аристотел през IV в. пр. н. е. Оттогава до днес хиляди изследователи се опитват да обяснят смисъла му, десетки, стотици дисертации са написани върху катарзиса, макар неговият смисъл все още да убягва на специалистите. Тук не е мястото да навлизаме в тълкуване на определението на Аристотел, нека обаче скицираме онова разбиране, което ще ни бъде необходимо за осмисляне същността на литературната творба. Аристотел разсъждава така: в литературната творба се срещаме със свят, който съществува по вероятност и по необходимост. Това означава, че колкото фантастични и далечни да са от непосредствената действителност и от разума ни пресъздадените в творбата явления, те въпреки всичко съдържат в себе си възможността да се случат под някаква друга, но съизмерима форма и в собствения ни свят. Степента на вероятната съизмеримост между двата свята - на литературната творба и на читателя - се определя с понятията правдоподобност и подражание (μίμησις ‘подражание, подражаване’). Правдоподобност и подражание не означават просто копиране на човешкия свят и пренасянето му в света на литературата. Човешкият свят е необятен, той не се състои само от това, което виждаме, чуваме, мислим или чувстваме. Дълбоко в душата ни дремят несъзнавани дори от самите нас скрити помисли, драматични решения, болки и радости, надежди и възторзи, вяра и съмнение. Човек никога не е в състояние да опознае себе си докрай, винаги за собствения му поглед остават скрити най-дълбинните кътчета на душата му. Тогава? Тогава на помощ ни идва литературната творба.

Представяйки един свят по вероятност и необходимост, литературата отприщава неподозираните у нас самите чувства и настроения, помисли и желания, копнежи и страдания. В литературната творба ние оглеждаме собствения си свят, съизмерваме се с него и по пътя на страха и ужаса, който изпитваме от огледалото на душата ни, достигаме до пречистване, до освобождаване от най-драматичното в собствената ни природа. В такъв смисъл литературата лекува и възпитава. Да, звучи странно наистина, но литературата е катарзисното лекарство за душата ни.

Представяйки един свят по вероятност и необходимост, тя отприщава неподозираните у нас самите чувства и настроения, помисли и желания, копнежи и страдания. В литературната творба ние оглеждаме собствения си свят, съизмерваме се с него и по пътя на страха и ужаса, който изпитваме от огледалото на душата ни, достигаме до пречистване, до освобождаване от най-драматичното в собствената ни природа. В такъв смисъл литературата лекува и възпитава. Да, звучи странно наистина, но литературата е катарзисното лекарство за душата ни.
Можем да обобщим наблюденията: литературната творба поражда наслаждение, като ни учи да преживяваме света. Още по-точно казано, тя е не само удоволствие, но и възпитание на чувствата. Изкушавам се да направя една груба, но много точна аналогия. За да поддържаме физическото здраве на тялото си, се нуждаем от добра храна. Лошата храна разстройва организма и разклаща здравето ни. За да поддържаме емоционалното здраве на душата си, се нуждаем също от храна. Литературната творба изпълнява тъкмо функцията на подобна храна. Само че лошата литература (често я наричаме жълта, аз бих предпочел да я назовем блудкава, защото тази дума по-ясно я определя като безвкусна, повърхностна и неприемлива за консумиране) незабелязано, бавно, но неумолимо подрива емоционалното ни здраве. Бих назовал това явление ерозия на чувствата. Ерозията на почвата заплашва да убие живота на планетата, ерозията на чувствата заплашва до убие живота на хората в обществото. Тъкмо затова е важно не само с какво се храним, но и какво четем и особено много - как четем; дали като читатели сме в състояние да отделим блудкавото и безвкусното от онова, което притежава стойността на едно истинско, дълбоко и трайно преживяване.
Когато някое чувство ни е докоснало и затрогнало дълбоко, събитието, за което се отнася, сякаш се е случило с нас самите. В това е смисълът на катарзиса - чрез посредничеството на чувствата да ни пренесе в един възможен свят, където нещата се случват по вероятност и по необходимост и сякаш засягат собствената ни същност, карайки ни чрез страх и ужас да се отърсим от грозното във вътрешния свят на човека.
Възпитанието на чувствата има изключително важна превантивна роля. Когато написах в заглавието на настоящата част думичката “превантивност”, самият аз се уплаших от грозотата й, но признавам, че не виждам с какво бих могъл да я заменя, затова не ми остава друго, освен да се опитам да обясня смисъла й. Превантивен означава предпазен, думата е широко разпространено в езика на юристите, където в словосъчетанието превантивни мерки означава създаване на комплекс от мероприятия, които да не допускат извършването на престъпление. Превантивни мерки в езика на здравните работници означава система от мерки, които да предпазят организма от възможното заболяване, да създадат условия за недопускане на самото заболяване - като например носенето на маска на лицето по време на грипна епидемия. Превантивната роля на литературата в такъв смисъл означава предпазване на читателя от безогледността на собствените му чувства, изграждане на умение да владее собствения си свят, да се самооценява и да прави верния избор в житейските ситуации. Ето защо литературата ни е нужна не само като познание, наслаждение, катарзис и възпитание на чувствата ни, но и като житейски опит, тя е своеобразен тренинг на вътрешния ни свят.
Тренирайки себе си, ние се насочваме към нашата собствена социализация, тоест към умението ни за приобщаване към обществото, към другите, които преди да открием докрай край себе си, трябва да открием в себе си като неотделима част от собственото ни битие.
Но литературната творба преследва и други цели. Преди всичко тя е един от най-важните инструменти за изграждането ни като човечни същества. Не случайно използвам думата човечни. С нея заменям латинската дума хуманни. Пътят на човека, искаме или не искаме това, е път, който води към самия него. Това е идеалът на хуманизма, на разгръщането на човешките възможности, но не в ущърб, а за благото на личността и обществото. Литературните произведения са тези, които трасират пътя към идеала. Всеки истински творец е негов служител и проводник, а литературата е тази, която възпитава у нас човечност. Художествената творба ни учи и да обичаме красотата, да общуваме с нея, да я търсим, за да я творим около себе си.
Ще се опитам да обобщя всичко казано дотук в една по-сложна, но по-стегната формула. Литературата е общуване с живота, при което прозираме неговите съкровени тайни и смисъл, опознаваме го и го преживяваме като нещо интимно и неповторимо, дълбоко свързано с нашето собствено “аз”, с нас самите като личности и по този начин, чрез изпитание на собствените ни преживявания изостря сетивата ни за света, учи ни да владеем чувствата си или възпитава собствената ни чувствителност, за да бъдем истински човечни същества.
Въпросът, който навярно напира у младия читател, е: “А ако творбата не събужда у нас абсолютно никакви чувства, ако ни оставя безразлични, трябва ли да я изучаваме и как да я разбираме?” В такива случаи на помощ идва изследователското умение, което, разкривайки различните аспекти на художествената творба, всъщност ни помага да я разберем и преживеем.
Всъщност наслаждението винаги е свързано с оценката, която даваме на творбата.

Стефан Пеев

ЕДНА СЪВСЕМ ИСТИНСКА ИСТОРИЯ

Тази история се случи днес. Но може би се е случвала и вчера. А още по-страшното е, че ще се случи и утре. Два чина са събрани в едно и оформят импровизиран щанд, на който са наредени книги. Помолили сме да гостуваме в едно обикновено училище. Само за малко, за няколко часа. Представяме книги на издателство КОНТЕКСТ, но сме подбрали и други – на наши колеги, които уважаваме заради добрите автори и добрата книга. Децата се щурят напред-назад и от време на време спират на щанда. Разгръщат, гледат, питат. Най-вече питат – това колко струва? Неудобно ми е да отговорям. Знам тиража на изданието, знам и коричната цена. Знам много добре и мижавите хонорари на авторите. А авторите са значими. Някой ден те ще влязат в учебниците на децата. Като класици. Но преди това трябва да се простим с тях и да ги изпратим в другия (навярно по-добър свят). Нарочно не споменавам имената им. Не искам да обидя никого. Но като правило – в нашата държава само лошите автори могат да се издържат от писане на книги. Питате се защо? Ами защото момичето пред мен, чиито очи са изпълнени с усещане за книгата, плахо пита:
– Колко струва?
– Шест и петдесет – отговарям аз и нещо ме стяга за гърлото. Чувствам се неловко, чувствам се виновен.
– А нямате ли нещо за 1 лев?
Нямаме. И колегите нямат. И как да продаваш достоен български автор за 1 лев. Та това е обидно. Авторът трябва да е отдавна мъртъв. Авторските права върху неговата книга да са отдавна изтекли. Книгата да е все така ценна, за да си позволи издателството да я пусне в хилядни тиражи и да печели единствено от големия оборот. Без да мисли за автора.
– Имам 5 стотинки – продължава детето. – В понеделник приятелката ми ще ми върне 10 стотинки, защото днес ѝ услужих. И мама ще ми даде 1 лев. Ще имам 1 лев и 15 стотинки.
Каза го с усещането, че в понеделник ще бъде безкрайно богато. Ще има много повече, отколкото има днес. И толкова, колкото може да си представи, че си богат.
Гузно замълчавам. Не знам какво да кажа. А детето продължава да разгръща книгата, да срича текстовете, да се радва.
– Ще ме вземат следобед. Ще бъдете ли тук? – попита то.
Обясних, че някъде към 16.30 часа вероятно вече ще тръгнем и че книгите ги има в книжарниците в града, могат да ги потърсят и там.
И ето че в ранния следобед детето идва с баща си. Показва му книгата. Споделя му, че я харесва. Бащата я поглежда, без да я разгръща, обръща да види цената и отвръща:
– Вкъщи имаш книги.
– Тази ми харесва – плахо промълвява детето.
Бащата не отговаря нищо, хваща детето за ръка и го повежда към изхода.
Защото вкъщи те имат книги.

Стефан Пеев

GAUDEAMUS IGITUR

Счита се, че студентският химн Gaudeamus igitur е използван още през 13 век и авторите му са неизвестни. Съвременният текст е написан от скитащия немски поет К. В. Киндлебен през 1781 г., а за мелодия е използвана по-рано създадена (1717) песен от Я. Г. Гюнтер.


Gaudeamus Igitur

Gaudeamus igitur, Juvenes dum sumus; (2)
Post jucundam juventutem,
Post molestam senectutem
Nos habebit humus! (2)

Vita nostra brevis est, Brevi finietur, (2)
Venit mors velociter,
Rapit nos atrociter,
Nemini parcetur. (2)

Ubi sunt qui ante Nos in mundo fuere? (2)
Vadite ad superos,
Transite ad inferos,
Hos si vis videre. (2)

Vivat academia, Vivant professores, (2)
Vivat membrum quodlibet,
Vivant membra quaelibet,
Semper sint in flore! (2)

Vivant omnes virgines Faciles, formosae, (2)
Vivant et mulieres,
Tenerae, amabiles,
Bonae, laboriosae! (2)

Vivat et respublica Et qui illam regit, (2)
Vivat nostra civitas,
Maecenatum caritas,
Quae nos hic protegit! (2)

Pereat tristitia, Pereant osores, (2)
Pereat diabolus,
Quivis antiburschius,
Atque irrisores! (2)

Quis confluxus hodie Academicorum? (2)
E longinquo convenerunt,
Protinusque successerunt
In commune forum; (2)

Vivat nostra societas, Vivant studiosi (2)
Crescat una veritas,
Floreat fraternitas,
Patriae prosperitas. (2)

Alma Mater floreat, Quae nos educavit; (2)
Caros et commilitones,
Dissitas in regiones
Sparsos, congregavit; (2)


Традицията днес

Студентският химн звучи при особено тържествени събития в университетите и висшите учебни заведения: откриване и закриване на учебната година, промоция на випуск, награждаване на студенти, и преподаватели и др. При изпълнението на химна е редно присъстващите да се изправят. Обикновено се изпълняват само първият и четвъртият куплет:

Хайде да се веселим, докато сме млади.
След радостната младост,
след отегчителната старост
ще ни притежава пръстта.

Да живее Училището, да живеят професорите.
Да живее всеки.
Да живеят всички.
Нека всичко да цъфти.

Източник на текста: УИКИПЕДИЯ

ПРИКАЗКИ ОТ ОНАЯ ГОРА

Който се осмели да мине през ОНАЯ ГОРА, ще се върне от там друг – понесъл мекото сияние на един неочакван свят, сътворен от Мая Дългъчева.

Стефан Пеев

О Т К Ъ С


ТУК СЪМ!

Живееше в Оная гора едно Мече, което си имаше Плюшено мече за гушкане.
Мечето беше още малко, затова се плашеше от сенките в Оная гора. А сенките много обичат да шушнат сенчесто в завесите нощем!
Мечето беше още малко и затова плачеше, когато му беше тъжно и самотно. Сълзите много обичат да се търкалят, когато мама я няма.
Мечето беше още малко и затова много искаше приказки за „Лека нощ!”. А приказките много искат да ги разказва баба.
Мечето беше още малко и затова много обичаше своето Плюшено мече.
А Плюшеното мече не можеше да разказва приказки. Не можеше да бърше сълзи.
И не можеше да спре сенчестия шепот в завесите нощем. Плюшеното мече можеше само да мълчи. С Онова мълчание, което означава „Тук съм!”. От Онова мълчание сенките стихват, сълзите пресъхват, а приказките оживяват насън...
Когато Мечето порасна, подари Плюшеното си мече на своето малко мече.
Сега вече то си има плюшено мече за гушкане.
А порасналият мечок още си има Онова мълчание, което означава „Тук съм!”.
Понеже в Оная гора мечетата се разбират без думи.
Щом потегляш натам, сигурно Онова мълчание те е повикало.

Мая Дългъчева

ПРИКАЗКИ ОТ ОНАЯ ГОРА
Българска. Издание I. 2012 г.
© Автор: Мая Дългъчева, 2012
© Издател: Жанет-45, 2012 г.
Брой страници: 64
ISBN 978-954-4918-85-9 | мека корица | цена 13.90 лв.


Поръчка на книгата в: КНИГИТЕ.НЕТ

ЗА МЯРАТА МЕЖДУ ПРЕДЛАГАНЕ И ТЪРСЕНЕ

Разглеждам данните за книгоиздаването в Унгария за периода 1989–2011 година и се натъквам на прелюбопитни подробности:

Година	Брой заглавия	Среден тираж	Брой издадени книги
1989	7 599	14 300	108 419 000
2011	12 456	2 750	34 251 000

Увеличаването на предлагането е в обратно пропорционална зависимост на увеличаването на потреблението на книги. По-голямото разнообразие на книжния пазар далеч не поражда по-голямо търсене. Напротив. Търсенето е намаляло близо 3 пъти за период от 20 години. Въпросите се пораждат сами и един след друг. Къде е изтекла потребността от четене? Рязко се е снижила или се е преобразувала в четене чрез друг тип медии – интернет може би. Сигурно е, че ако към таблицата прибавим и данните за броя и продължителността на телевизионните и радиопрограмите, за обема на информацията в интернет, ясно ще проличи тенденцията за главоломното нарастване на потока на информация към потребителите като брой програми, като продължителност в денонощието, като достъпност до хората, като разнообразие от заглавия, жанрове, стилове. Да. Животът става по-динамичен. Предлаганите ни възможности – повече. Но някъде се къса мярата между предлагане и търсене.
Изводите ще оставя на социолозите. За себе си запазвам единствено усещането за горчивина.

Стефан Пеев

ДОБРОМИР ТОНЕВ | ГОЛЯМОТО МЪЛЧАНИЕ

ГОЛЯМОТО МЪЛЧАНИЕ

Защо мълчи интелигентът, питаш?
Защото всичко му е някак ничие.
Устата му е все като зашита:
преди – от страх, сега – от безразличие.

Държавата е сюрреалистична
и всеки честен глас е диагноза.
България не е диалогична.
Тук само се кръстосват монолози.

Тук само се кръстосват интереси
на демагози и идеолози.
От тези предумишлени процеси
какво очаква той? Цветя и рози?

И той мълчи, затънал в чаша водка,
в несигурност затънал, в безпаричие.
И чопли своя някаква находка,
но апатично, от благоприличие.

Народът му е оглушал от речи
и няма слух за истинско послание.
Добре поне, че никой не му пречи
да покрещи със своето мълчание.

Добромир Тонев

ИРОНИЧНА ЗАКАЧКА

Светът е толкова объркан, че понякога се питам дали желанието да живееш единствено с човека, когото обичаш, не се брои за престъпление към личността?

Стефан Пеев

В ТЕСНИТЕ РАМКИ НА ЕДНО УНИКАЛНО, НО МИНИАТЮРНО БИТИЕ

Да градиш дом, ти е нужен фундамент. Онази основа, на която да стъпиш и да вярваш, че няма да рухне при първия трус и да погуби къщата и обитателите ѝ. Да градиш отношения, ти е нужен фундамент. Основата от ценности, които придават смисъл на човешкото и ни подтикват зад различието да виждаме цялото. В годините на прехода непрестанно изграждаме отношения. Но отношения, лишени от фундамент. Отношения, положени върху подвижните пясъци на нашата самонадеяност и неувереност едновременно. В опитите си да докажем, че сме някой, забравяме простичката истина, че нашето аз е ограничено. В тесните рамки на едно уникално, но миниатюрно битие.

Стефан Пеев

Пуx? – Да, Прасчо. – Нищо, просто искам да съм сигурен, че те има, Пух!

Мечо Пух (англ. Winnie the Pooh) – приказният герой и сладкодумният мъдрец.

• Колкото повече, толкова повече!
• Има само едно нещо, което е по-хубаво от гърненце с мед… и това са две гърненца с мед.
• Ако ти живееш сто години, аз искам да живея сто години без един ден, така че никога да не живея без теб.
• Понякога седя и си мисля… а понякога просто си седя.
• Отдавна, много отдавна - онзи ден...
• Правописът ми е Колеблив. Добър правопис е, но се Колебае и буквите отиват на грешни места.
• Пух: Какво трябва да... трябва?
• Какво се подарява на някой, който иска всичко, а няма нищо?
• Има дни, в които не е важно как се пише втoрник.
• Пуx? - Да, Прасчо. - Нищо, просто искам да съм сигурен, че те има, Пух!
• Когато някой казва, че няма никой, значи има някой...
• Всяко нещо струва друго нещо.
• Когато не знаеш къде отиваш, винаги отиваш другаде...

Източник: УИКИЦИТАТ

ЗА СТАРИТЕ КОЛИ, КНИГИТЕ, ЕДНА РЕЦЕНЗИЯ, ЕДИН ОТЗИВ, ИЛИ ЗА СУМАТОХАТА ДА БЪДЕМ ТАКИВА, КАКВИТО СМЕ

Литературознанието като възможност за избор. Сборник в чест на Рая Кунчева съст. М. Янакиева, Р. Дамянова, Й. Найденова, Е. Трайкова, А. Милтенова, изд. „Контекст“, Пловдив, 2012, 798 с., 39 лв.

От родния кът до гроба. Пенчо Славейков – „Сън за щастие“ автор М. Янакиева изд. „Контекст“, Пловдив, 2011, 208 с., 9,90 лв.

Кое е общото между книгата и стария автомобил? Може би това, че и книгата, и автомобилът някой ги създава и повече няма воля над тях. Те минават от ръка на ръка и непрестанно сменят собствениците си. Посрещани са с любов или безразличие. Служат предано на добрите си стопани, правейки живота им по-смислен, изпълнен с движение, или пък търпят нехайството на лошия собственик. Различни са пътищата, по които ни водят книгите и автомобилите, но съдбата им – да бъдат в общение с нови и нови хора – е обща.

ЛИТЕРАТУРЕН ВЕСТНИК в брой 39 (28 ноември – 4 декември 2012 година) публикува анотация за книгата ЛИТЕРАТУРОЗНАНИЕТО КАТО ВЪЗМОЖНОСТ ЗА ИЗБОР и общирна рецензия на Яница Радева за изследването на Миряна Янакиева ОТ РОДНИЯ КЪТ ДО ГРОБА. ПЕНЧО СЛАВЕЙКОВ – СЪН ЗА ЩАСТИЕ. И двете книги са на издателство КОНТЕКСТ.

Брой 39 можете да очаквате на сайта на ЛИТЕРАТУРЕН ВЕСТНИК.

Стефан Пеев

ИВАН КРЪСТЕВ: КРАЯТ НА БЪДЕЩЕТО (II)

Бъдеще без минало и настояще, в което властва неопределеността. Интервю на Ричард Саква с политолога Иван Кръстев за настоящето, миналото, бъдещето, Европа, Русия, Бразилия, Индия, Китай, постмодерното общество, глобализацията.

Стефан Пеев

ИВАН КРЪСТЕВ: КРАЯТ НА БЪДЕЩЕТО (II)

Извадки:

А сега става ясно, че в момента на рухването на Берлинската стена стените между социалните класи започнаха отново да се издигат. Днес един от най-дебатираните въпроси е този за задълбочаването на социалното неравенство през последните 40 години. Не по-малко опасна е спадащата социална мобилност както в Съединените щати, така и в Западна Европа. Ако днес се родите беден, възможността да умрете беден е по-висока, отколкото преди 30 години в по-голямата част от Западния свят.

Тази политика без алтернативи води до появата на един странен свят, в който бъдещето вече е изконсумирано (публичния дълг), миналото няма никакво значение, хората не искат демокрация, а елитите не се стремят към авторитаризъм.

Прав сте, че връщането към религията е нещо, което щеше много да учуди теоретиците на модернизацията от 50-те и 60-те години, които като цяло бяха съгласни, че секуларизацията е част от модернизацията и че религията не може да оцелее в свят, доминиран от пазара, науката и демокрацията.
В това отношение теоретиците на модернизацията сгрешиха. Но това, което наблюдаваме днес, поне според мен, е не толкова връщане към традицията, колкото завръщане към общността, което е подпомогнато от появата на интернет. Макар да говорим за пазари, мултикултурализъм и всякакви други форми за дистанциране от общността, данните показват, че самозатварянето е фундаментална черта на глобалния ни опит. Можем да се замислим върху един прост факт. Аз съм българин, който живее във Виена. Преди 30 години щеше да бъде нормално да получавам по-голямата част от информацията си от австрийски медии, докато днес мога да променя мястото, където живея, без да променям източниците си на информация. Изследвания, правени в Съединените щати показват, че през 70-те години почти 50% от американците са живели в щати, където е било възможно една или друга партия да спечели изборите. Докато сега 70% от американците живеят в щати, където изборите се печелят от една партия с голямо мнозинство. Това означава, че мнозинството от хората живеят в еднопартийни щати. Националната държава и въобще държавата, каквато я помним, беше важен за фактор за десегрегацията на обществата на различни равнища – расова, подоходна, в които важна беше идеята за социална сплотеност. Докато сега налице е подновено търсене точно на сегрегацията. Тази сегрегация може да възниква по религиозни или други линии, но макар и да изглежда странно, колкото сме по-глобализирани, толкова повече се завръщаме към общностната си идентичност. И за хората става все по-трудно, а не по-лесно да се справят с идентичностите, които им бяха наложени от модерността.

Съгласен съм, че един от парадоксите е в това, че преди десет години европейците виждаха в Европейският проект модел на бъдещето. Бяхме убедени, че бъдещето принадлежи на европейският тип постмодерна държава, на сложния свят от припокриващи се институции и припокриващи се идентичности. А сега започваме да разбираме, че ние, европейците, не само, че не сме бъдещето, а и че това, което сме си мислили за универсален опит на Европейския съюз, всъщност е било изключение. Другите не искат да бъдат като нас. Дори самите ние не сме толкова постнационални, колкото се мислихме. Когато кризата настъпи, в Европа все още съществуваше силна институционална солидарност, но когато въпросът опря до емоционалната гражданска принадлежност, когато се заговори за публичната готовност да споделяме с другите, се оказа, че солидарността не може толкова лесно да премине националните граници. Казано по-просто, западногерманците не са склонни да направят за гърците това, което направиха за източногерманците преди двадесет години.

Днес се променя самата дефиниция на смисъла да бъдеш силен. И в тази връзка е особено показателно сравнението между кризата в Съединените щати и кризата в Европейския съюз. Както много европейски държави, така и САЩ имат голям проблем с дълга, но докато американците успяват да рефинансират този дълг на изгодни лихви, за членове на ЕС като Испания, Италия или Гърция това е невъзможно. Проблемът се състои в това, че силата днес се състои основно в способността да прехвърлиш проблемите си на другите и така да се позиционираш в глобалната система, че твоите проблеми да станат проблеми и на останалите.

СТИСНАТОСТ

Да стискаш похвалата у себе си е особена форма на егоизъм. Добрите думи ни струва толкова малко като усилие, а имат такова огромно влияние върху другите.

Стефан Пеев

ВЯРА И БЕЗВЕРИЕ

За момент се замислих: в какво вярваме ние, съвременните хора, и си отговорих – не вярваме в нищо. Ние сме безверници. Да вярваш, означава да приемаш, че има стойности на живота, които те превъзхождат, които ти диктуват да бъдеш себе си чрез упорството да ги приемеш и да достигнеш до тях. Вярата не е избор на егото, вярата е отказ от егото. По самата си същност вярата отхвърля рефлексията. И ако ти си в състояние да обясниш в какво вярваш, значи просто си безверник, който вярва в себе си.

Стефан Пеев

ИВАН КРЪСТЕВ: КРАЯТ НА БЪДЕЩЕТО (I)

Много, много читав анализ на съвременната ситуация и на индивида. И тъжен същевременно. Защото в такива анализа няма кой да се вслуша. Всяка криза е преди всичко криза на емоциите и криза на културата като цяло.

Стефан Пеев

ИВАН КРЪСТЕВ: КРАЯТ НА БЪДЕЩЕТО (I)

Извадки:

Парадоксът днес се състои в това, че, от една страна, демокрацията е общоприета като най-предпочитаната форма на управление, волята на хората, изразена чрез свободните избори, е единственият легитимен източник на власт, но същевременно се увеличава недоволството от демократичната политика, такава, каквато я познаваме.

В момента се държим така, сякаш можем просто да върнем доверието в институциите. Вярваме, че прозрачността ще върне доверието в институциите, каквито и да те са. Но този сценарий е много малко вероятен. Демокрацията преживява драматична трансформация.

Може да се обобщи, че читателят, работникът, войникът, данъкоплатецът са феномени на изчезване; днес значение имат консуматорът, инвеститорът, безпилотният самолет туристът. Една държава се опитва така да нагоди своите данъци, че да стане гостоприемна за инвеститорите, а данъкоплатците и преразпределението остават на заден план. От тази гледна точка съм съгласен с вас – наблюдаваме много сериозна трансформация на демокрацията на ниво практика, но и на ниво институции. Става все по-трудно да предвидите бъдещето на демокрацията, ако гледате назад към миналото.

Една от важните характеристики на настоящата криза е, че тя предизвика едновременно загуба на доверие и в пазарите, и в държавата, едновременно в бизнеса и в политическия елит.

Както е добре известно, днес е много популярно да се говори за популизъм и за надигането на популистки лидери. Ако се вгледате в многобройните политически изследвания, които се опитват да разберат какво се крие зад новите популистки движения, ще видите, че една от основните характеристики на привържениците на крайните популистки партии (като например Националния фронт във Франция), е, че техният гняв не се дължи на задълбочаващото се неравенство в доходите, а на все по-голямата културна несигурност. Привържениците на крайните партии в Европа по правило не са по-бедни или по-слабо образовани от средния гласоподавател, но са изпълнени с недоверие в демократичните институции.

Загубата на доверие в институциите е един от важните резултати от настоящата криза. И тази загуба на доверие може да обясни причините, поради които някои предишни прогнози за влиянието на кризата се оказаха погрешни.

В този прекрасен нов посткризисен свят полярността между демокрацията и авторитаризма вече не работи като обяснение. Тя е заменена от две различни разбирания за "липсата на алтернатива".

Бъдещето изгуби силата си да оправдава политиките. Представата за бъдещето вече не е източник за легитимност на което и да било правителство.

ЗАБАВНА ГРАМАТОМАНИЯ

Течат ли ви стъклените шишета? – питат загрижени модератори във форум за майки


А майките тръгват да се оплакват една през друга, че некачествените стъклени шишета течат ли течат.
Да, ама не е вярно. Не е вярно не че стъклените шишета, с помощта на които хранят бебето, не могат да текат (все пак некачественото си е некачествено), а защото в българския книжовен език глаголната форма за 3 л. мн.ч. е текат. Не ви звучи убедително, така ли? Ами да попитаме езиковедите. Езикът се развива чрез отклоненията от действащата норма, чрез мутации на правилата.
Има едно просто правило, което се отнася до глаголите от I спрежение.
Глаголите от I спрежение, които завършват в 1 л. ед.ч. на -ка, -га (тека, река, сека, мога), променят съгласните к, г съответно в ч, ж пред основната гласна е: течеш, речеш, сечеш, можеш. Но само пред нея. Не забравяйте!
Ако ви хрумва да роптаете, че поне по форумите човек може да пише както си иска, няма кой да ви възрази. Винаги може да пишете както искате. Но и винаги е добре човек да може да отличава правилното от неправилното.

Стефан Пеев

СМИРЕНИЕ И ПОЗНАНИЕ

Смирението е път към дълбочината на познанието. В смирението чуваме онзи глас, който ни казва колко много не знаем, а не другия – който ни казва колко много знаем.

Стефан Пеев

НО НИЕ СМЕ БЪЛГАРИ...

Признавам, че прихвам в смях всеки път, когато чуя някой да решава проблемите, опирайки се на монументалната фраза „Но ние сме българи...“. Митическият героизъм, вложен в репликата, отдавна вече се е изпарил и е останало едно голо чувство на безпомощност, което отчаяно се опитваме да прикрием с мисълта, че българинът може всичко.

Стефан Пеев

ЛИТЕРАТУРОЗНАНИЕТО КАТО ВЪЗМОЖНОСТ ЗА ИЗБОР

Среща на идеи, проблеми и почерци, участващи в изграждането на съвременното литературоведско пространство. Статии на шестдесет и трима български и чуждестранни литературоведи.

Заглавието на сборника ЛИТЕРАТУРОЗНАНИЕТО КАТО ВЪЗМОЖНОСТ ЗА ИЗБОР препраща към монографията на Рая Кунчева „Стихът като възможност за избор”. Идеята, че литературознанието е поле на мисловна свобода, е илюстрирана в сборника чрез разнообразието на включените в него статии. Те са обединени около няколко проблемни ядра, които отговарят на основните области на научните интереси на Рая Кунчева.
В първия раздел „Стих и смисъл” влизат статии, свързани със стиховедските трудове на Рая Кунчева и с различни аспекти на интерпретацията на лирически творби.
Вторият раздел „Идеи и подходи в литературознанието” обединява статии с теоретична насоченост, в които се проблематизират понятия и подходи на съвременното литературознание.
Темата на статиите от третия раздел – „Литература и ценности”, е подсказана от силно изразения интерес на Рая Кунчева към ценностните измерения на литературата и многократно изразяваното в различни нейни съчинения убеждение, че пред литературната наука като наука за човека стоят наболели задачи като: работа върху накърнената памет и идентичност, разработване на възможностите на методологическия плурализъм, полагане на изследванията в отворено интердисциплинарно поле, отваряне на проблематиката към болезнени проблеми на нравствеността в съвременното общество.
В сборника е отделено място и на сравнителното литературознание (четвърти раздел), с което също е свързана една съществена част от заниманията на Рая Кунчева и като автор, и като съставител. Статиите в последния, пети раздел на сборника, озаглавен „Прочити”, разгръщат оригинални интерпретации на литературни произведения от българската и чужди литература или откриват неочаквани междутекстови връзки.
Сборникът е издаден с финансовата подкрепа на Фонд „Научни изследвания” при Министерството на образованието, младежта и науката.
Издава „Контекст”, Пловдив. Тази година издателството навършва 10 години от основаването си.

Източник: ИНСТИТУТ ЗА ЛИТЕРАТУРА

Стефан Пеев

ЛИТЕРАТУРОЗНАНИЕТО КАТО ВЪЗМОЖНОСТ ЗА ИЗБОР
Българска. Издание I. 2012 г.
Съставители и редактори: Миряна Янакиева, Румяна Дамянова, Йонка Найденова, Елка Трайкова, Анисава Милтенова, 2012
Сборник, 2012
© Издателство КОНТЕКСТ, Пловдив, 2012 г.
ISBN 978-954-8238-40-3 | твърда корица | цена 39.00 лв.


Поръчка на книгата в: КНИГИТЕ.НЕТ

Отзиви:
КУЛТУРА
ЛИТЕРАТУРЕН СВЯТ

МИТОВЕТЕ

Митовете са прекрасни разкази за невъзможното, което продължаваме да вярваме, че е възможно.

Стефан Пеев

ГРЕШКАТА

Често си мислим, че сме това, което искаме да бъдем.

Стефан Пеев

ВЪПРОСИ И ОТГОВОРИ

За културата на една нация се съди не по отговорите, които носи в себе си, а по въпросите, които може да сътвори.

Стефан Пеев

Галя Радева-Рейни и Румен Дамянов на живо в НОЩЕН ХОРИЗОНТ по БНР за романа „Преходът“

Тази вечер (2 ноември, събота) в НОЩЕН ХОРИЗОНТ със Станислава Пирчева от 00:10 часа очаквайте разговор на живо с Галя Радева-Рейни и Румен Дамянов по повод премиерата на романа им „Преходът“.

Стефан Пеев

ДА БЪДЕШ СЕБЕ СИ

Българската култура ще се превърне в НЯКОЙ на световната сцена, когато престане да се идентифицира с ИЗЛЕЛ Е ДЕЛЬО ХАЙДУТИН или Елица и Стунджи. Когато проявиш волята да наложиш на публиките в Европа един толкова световен автор като Атанас Далчев, тогава и чак тогава българската култура ще е празнувала своя Ден на народните будители.

Стефан Пеев

СЕБЕ(ПО)(ОТ)КАЗВАНЕ

Повечето хора, които желаят да публикуват днес, си мислят, че литературата е себепоказване. А истината е, че литературата е себеотказване.

Стефан Пеев

СМИСЛЕНО И БЕЗСМИСЛЕНО

Освен да има смислено говорене, трябва да има и смислено чуване. Случва ни се да говорим много смислено, но безсмислено да чуваме.

Стефан Пеев

ИСТИННОСТТА НА ЧОВЕШКОТО

Стенопис на мъченическата смърт на Св. Димитър от храм „Св. Герман“, с. Св. Герман

Някога българинът вярвал, че от Димитровден започва зимата.
Днес зимата започва с включването на ТЕЦ-а.
Някога от Димитровден започвали годежите и сватбите, като момите извивали сглядно хоро пред ергените и техните родители.
Днес отказваме да се женим. Просто не сме сигурни дали връзката ни ще просъществува до Игнажден.
Някога управителят на Солун Димитър загинал мъченически, защото вярвал, че има истини, по-големи от него и от неговото управство.
Днес вярваме на себе си и на своите истини. Споделяме си ги, но ревностно ги браним от другите, сякаш другите не са истина и не сме всички в истината.
Някога и сега съществуват в настоящето като исторически времена – различни енергии, различни пайдеи и един и същи проблем. Какво е да си човек?
От плът и кръв. С вяра или безверие. Със своите истини или в истинността на човешкото.

Стефан Пеев

ОБРАТНО ПО ПЪТЕЧКАТА НА СОБСТВЕНОТО СЕБЕ СИ

Плотин (204–270 година)

Неоплатонизмът разказва за инобитието.
И за една простичка истина: истината, че твоето аз е в присъствието на другото. На различното. На това, който ти не си. И което е отвъд границите на твоето себе си. Твоето НЕ СИ едновременно те затваря и отваря към света. Защото само там: на границата, достигайки своя предел и усещайки присъствието на другото, ти се връщаш обратно по пътечката на собственото си себе си, за да осмислиш себе си като цялост и да откриеш света. (Затова нещата се решават на пътеката: тоест на границата – в съпротивата и стълкновението на противоположностите.)
Неоплатонизмът е уважение към другото.
Всяко грозно, предполага неизбежно в своето съществуване красивото.
Хубавичкото е еклектична смесица за механично мислещи хора: от малко хубаво и малко нещо не дотам хубаво.
Хубавичкото е бягството да бъдеш себе си.

Стефан Пеев

ПРЕХОДЪТ

„Преходът“ е роман метафора за пътя, който извървява съвременният човек, за да преодолее в себе си демоните на самотата, отчуждението, потиснатото Аз, разрухата от насилието над собствената личност, сривовете вследствие манипулациите и злоупотребите с властта над интимната ни идентичност. Доктор Сара Верман е психотерапевт, чиято практиката я сблъсква с амалгама от човешки съдби – банкер с минало на алпинист, безработна бивша секретарка, журналист от жълтите хроники на медиите, някогашна красавица – съпруга на известен футболист. Още няколко обикновено-необикновени образа допълват необикновено-обикновените драми. Героите са така потънали в проблемите на ежедневните си тревоги и напрежения, че обичайните практики на психотерапията се оказват недостатъчни. Доктор Верман предприема необичаен и рискован ход – със съдействието на планинския гид Белов да превърне пациентите си в екип, способен да осъществи тежък преход високо в Алпите. Всъщност, преход към и във самите себе си.

Четох по-бавно, отколкото ми се искаше. Великолепие! Още ме държи. И ще ме държи дълго. Мисля, че така ще се отрази и на бъдещите му читатели. Роман, който те променя или... който те намира, когато ти самият си се изгубил.

Камелия Кондова

ПРЕХОДЪТ

Роман
Българска. Издание I. 2012 г.
© Галя Радева-Рейни – автор, 2012
© Румен Дамянов – автор, 2012
Ганка Филиповска – редактор, 2012
© Деян Василев – фотография, 2012
© Галя Радева-Рейни – стихове, 2012
© Издателство КОНТЕКСТ, Пловдив, 2012 г.
ISBN 978-954-8238-42-7 | мека корица | цена 10.00 лв.

За поръчки: КНИГИТЕ.НЕТ

АЗ ЧЕТА: „Преходът“: Тежък преход в Алпите или преход към самите себе си

КАФЕНЕ.БГ: „Предай нататък“ в български вариант или как двама автори създават неклиширано Добър роман благодарение на „клиширано“ Добро

ПРОГРАМАТА: Представяне на романа на Галя Радева-Рейни и Румен Дамянов

АЗ-ЖЕНАТА.БГ: „Преходът“: Тежък преход в Алпите или преход към самите себе си

БНР | ХОРИЗОНТ | 12+3: | Интервю на Лъчезар Цветков с Румен Дамянов: Румен Дамянов: Смисълът на живота е човек да се чувства щастлив

Професор Валерия Фол: Професор Бакалов най-точно определи Александър Фол като философ на история

Проф. Валерия Фол

Интервю на Миглена Стефанова по БНР с проф. Валерия Фол по повод на второто издание на книгата на Александър Фол „Думи и образи“

БНР, 7 юли 2011 година

ДУМИ И ОБРАЗИ
Автор: Александър Фол
Илюстрации: Борис Димовски
Българска. Издание I. 2011 г.
Издателство „Контекст“, Пловдив
© Александър Фол, 2011 г.
© Издателство „Контекст“, Пловдив, 2011 г.
ISBN 978-954-8238-30-4 | мека корица | 136 стр. | цена 7.90 лв.

Поръчка чрез КНИГИТЕ.НЕТ

Моменти от представянето на книгата ДУМИ И ОБРАЗИ на Александър Фол в Унгарския културен институт в София.

Стефан Пеев: „Думи и образи“ от Александър Фол трябва да бъде четена като човекознание

Стефан Пеев

Интервю на Миглена Стефанова по БНР със Стефан Пеев, управител на издателство КОНТЕКСТ, за книгата на Александър Фол „Думи и образи“

– Каква реакция очаквате от читателите, от публиката към текстовете на Александър Фол? Трябва да уточним, че това е второ издание, но първото е било достатъчно апокрифно, за да кажем, че го няма.
– Първото не само че е било апокрифно, но то излиза във време, когато едва ли тази книга би могла да бъде осмислена по своя автентичен начин. Надявам се времето за осмислянето на „Думи и образи“ вече да настъпва. Очаквам да се опитаме да се разделим с предразсъдъците си, да приемем предизвикателството, което ни подава Александър Фол, да се спрем за малко и да помислим. Може да не се съгласим с всичко, което прочетем, може в някои моменти дори да му се ядосаме, разсърдим, но в никакъв случай няма да останем разочаровани, ако четем без предразсъдъци.
– Ако пък буквално вземем част от заглавието на книгата, в която има и думата образи, е редно да кажем, че книгата е нарисувана от Борис Димовски.
– Това, което знам за творческия процес около книгата, лично ме изненада. Професор Валерия Фол разказа, че Александър Фол и Борис Димовски са се срещнали, както е било обичайно, те са лични приятели. Фол е споделил желанието си да издаде тази книга, попитал е Димовски дали ще направи илюстрации, оставил му е текста, за да се запознае, и на следващата среща, на която е трябвало да се води разговор дали изобщо Димовски ще илюстрира, или няма да има възможност да илюстрира книгата, Димовски е дошъл направо с готовите илюстрации към цялото издание. При всички положения тази книга трябва да се мисли като книга в съавторство.
– А усеща ли се в книгата онова, което не е успял да каже професор Александър Фол? В нея има текстове за времето, за паметта, за мисленето, за културата, за Европа, за Изток–Запад.
– „Думи и образи“ може да бъде четена по много начини. За човек, който познава поне малко по-отблизо творчеството на Фол, книгата няма да го изненада като постановки. Истината е, че в тъканта на повествованието... Замислих се, защото много е трудно да се определи и тепърва ще предстои на специалистите да се борят над жанровите определения на тази книга, тепърва ще се търси начин да се формулира езикът и стилистиката на книгата, но за мен истината е, че книгата се явява систематизация на цялостната теория и на всички основни възгледи на професор Фол за културата. И тя трябва да бъде четена по този начин според мене – като човекознание.

БНР, 7 юли 2011 година

ДУМИ И ОБРАЗИ
Автор: Александър Фол
Илюстрации: Борис Димовски
Българска. Издание I. 2011 г.
Издателство „Контекст“, Пловдив
© Александър Фол, 2011 г.
© Издателство „Контекст“, Пловдив, 2011 г.
ISBN 978-954-8238-30-4 | мека корица | 136 стр. | цена 7.90 лв.

Поръчка чрез КНИГИТЕ.НЕТ





Моменти от представянето на книгата ДУМИ И ОБРАЗИ на Александър Фол в Унгарския културен институт в София.

In Memoriam

Румен Балабанов (1950–2012)

На 62 години почина писателят Румен Балабанов. До вчера той беше между нас – сред приятели, познати, читател. Днес е там, откъдето започва паметта.

Румен Балабанов (26 февруари 2012 г. – ФБ)

Прощавам на всички подлеци, предатели, псевдопоети, полуинтелигентни литературни недоразумения, агресивни и брутални провинциалисти, набожни лицемери и всички други безнравствени същества, които са се докосвали до моя свят, горещо моля и Бог да им прости и Му благодаря, че ме е съхранил в тази отровна и смрадлива среда...

Цитат по: РУМЕН БАЛАБАНОВ

АЛХИМИЯ НА ЩАСТИЕТО

Сред огромния дефицит на същински емоционални стойности и на естествена човешка нравственост се появява плеяда от алхимици, които ни учат как да бъдем щастливи и как да бъдем себе си. В това няма нищо лошо, стига техните уроци да са безплатни. Но те не са. Алхимията на щастието е добре пакетирана в многотиражни издания, оформящи цяло едно направление в книгоиздаването. Така правенето на щастие замирисва на правенето на бизнес, в основата на който е човешкото лековерие.

Стефан Пеев

КАЗАНО С УСМИВКА И ЗАКАЧКА...

Дължината на думата „родина“ не се измерва в дължината на магистралите... :)

Стефан Пеев

СВОБОДА И... ЦЕННОСТИ

Свободата води народа – картина от Йожен Дьолакроа

Истината е, че свободата не чини пукнат грош без ценностите, зад които заставаме...
(А ценностите са воденичен камък на шията на онзи, който не проумява значението на думата „ценности“.)

Стефан Пеев

ОТВЪД ЛОГИКАТА НА ЖИВОТА

Ние сме тук – в живота и в смисъла едновременно, но не знаем защо. Разбира се, хрумва ни, че трябва да изживеем живота, защото ни се дава само веднъж. Да имаш един-единствен шанс е голямо предизвикателство. Можеш да го поемеш с усмивка и да го превърнеш в поредица от страхотни случвания, отвъд всякакъв смисъл и всяка легенда. Можеш да се заровиш дълбокомислено в тайните на битието и да търсиш неназовимата истина за света. Имаш избор. И като че ли изборът е самият живот. Вярваш, че си свободен, защото избираш. Но никога не ти хрумва да си зададеш простичкия въпрос: „А как избирам? И на какво основание имам своя избор?“. Гадни въпроси. Защото те вмъкват в съмнението. И защото ти показват, че логиката на живота и животът са две различни неща. Съвременният човек е по особен начин нещастен. Той е привързан към своето его и е лишен от метафизика. Защото да стъпиш в егото си отвъд всякаква метафизика, означава да стъпиш в блатото, което Сартър нарече „Погнуса“.

Стефан Пеев

Официален правописен речник на българския език

Със своите близо 90 000 речникови единици, Официалният правописен речник на българския език е най-пълният досега справочник от този тип. Речникът има нормативен характер - правилата, формулирани в увода, са задължителни за писменото общуване в публичната сфера. Това важи и за правописа на включените в словника думи и форми. Уводните части на речника съдържат правилата на писмения език, представени максимално ясно, достъпно и непротиворечиво. С цел да се улесни тяхното усвояване и прилагане се избягва прекомерната употреба на термини. Словникът на речника регистрира активния речников състав на днешния книжовен български език и съдържа значително повече думи и форми от досега действалите официални правописни речници, издания на Института за български език. След внимателен подбор са включени много нови думи от последното десетилетие. Речникът е изработен от екип езиковеди от Института за български език на БАН, който е упълномощен да проучва промените в писмената практика и да внася единство в правописа чрез системно кодифициране. Речникът е предназначен за всички, за които грамотността е задължително условие за успешно общуване и добра професионална реализация.

Автор: колектив
Издател: ПРОСВЕТА
Издание: първо, 2012
Брой страници: 676
Размери: 17/24 см
Подвързване: твърда корица
Цена: 35.00 лв.

КНИГИТЕ.НЕТ

Петър Стоянов – съвременният разказвач на притчи

На 12 септември от 18 ч. галерия „Пловдив” посреща със самостоятелна изложба видинският творец Петър Стоянов. Един млад мъж със завидна творческа биография, който в последните години активно заявява арт присъствие далеч извън ареала на града, в който твори и живее – Видин.

При Петър Стоянов няма артистичен импулс без докосване до миналото. Сякаш за да ни увери, че стъпвайки на традиция, на изконното и на уникалната ни идентичност не бихме имали бъдеще. Затова той с охота се завръща в платната си към българското село, към къщата-храм, към каруцата – постоянен другар на човека в труд, в делник, в празник. Каруцата като символ на живота, съмишленик на човека в пътя му земен. Ту уморена, ненужна и захвърлена, ту лъскава, шарена и готова да поеме своя път напред. Обича противопоставянията Стоянов, обича да ни хвърля и в тъмните дебри на размислите, и към светлите петна върху платната си, от които струи оптимистична импресия. Прави го искрено, с порива на творец, който не просто рисува, а демонстрира живост и постоянно развитие в този толкова интимен диалог между автор и платно.

Донка Колева – арт мениджър

БЯГСТВО ОТ ОТГОВОРНОСТ

Понякога се ужасявам от собственото си чувство за компетентност. Откъде идват всички тези отговори, съждения, позиции, когато често ги изговарям експромт, без да съм проникнал докрай в темата. Поглеждам към себеседника си някак с надежда не да бъда разбран, а да бъда поправен. Не да дам становище, а да получа отрицаващ, но и достоен отговор. И в този миг усещам, че събеседникът ми също като мен изразява позиция, коята е чиста проба мнение – основано на вътрешна убеденост, на вяра в себе си, на самочувствие и... предразсъдъци. В такива мигове ми става тъжно. Усещам как придобивайки увереност в собствената си себичност, сме загубили вярата в истинността на истината. Да диалогизираш истината не значи да я откриваш. Истината трябва да бъде разтерзана, за да бъде усетена. Но веднъж усетена тя разтерзава самите нас. Защото е безпощадна към егото и неговото мнение. И тогава разбирам, че размяната на мнения е своего рода бягство от отговорност. Безсилие да повярваш, че ти и истината сте нещо различно.

Стефан Пеев

АПОЛОГИЯ НА ХУМАНИТАРИСТИКАТА

Гласът на хуманитариста често е нечут, а трескаво дирещото му съзнание остава скрито за обществото, докато излива съкровените истини за света в някое с години подготвяно изследване. Разлистим ли обаче страниците на този „роман на мисълта“, подобно на Алиса попадаме в един чуден свят, чуден поради своята отвъдност на всекидневието. Всяка стъпка в пространството на тази имагинерна действителност неочаквано разгръща пред нас неподозирани смислови хоризонти, а темата битие се превръща все повече и повече в история на субекта, в история на нашето Аз. Онтологичните абсурди придобиват човешки лик, за да засияят пред нас и естетически. На страниците на този нестандартен роман културата се връща при себе си като самопознание, тук тя губи случайността си, за да се превърне в осмислената същина на човека...

Стефан Пеев

РЕЧНИК | МИЗЕРИЯ

МИЗЕРИЯ
Евтини сериали и скъп салам.

Стефан Пеев

ФОКНЪР: Ако не бях съществувал, някой друг би написал мен, Хемингуей, Достоевски, всички нас

Уилям Кътбърт Фокнър (William Cuthbert Faulkner) е американски писател-романист от щата Мисисипи и носител на Нобелова награда. Два пъти награждаван с "Пулицър", той е смятан за един от най-влиятелните белетристи на Америка.


Господин Фокнър, преди известно време вие казахте, че не обичате интервюта.
Причината, поради която не обичам интервюта е, че както изглежда аз реагирам бурно на въпроси от личен характер. Ако въпросите засягат работата, аз се опитвам да им отговарям. Ако касаят мен, аз може да им отговоря или не – но даже и да отговоря, ако същият въпрос ми бъде зададен утре, мога и да отговоря по различен начин.
Какво ще кажете за себе си като писател?
Ако не бях съществувал, някой друг би написал мен, Хемингуей, Достоевски, всички нас. Доказателство за това е, че има около трима кандидати за авторството на шекспировите пиеси. Важното обаче са Хамлет и Сън в лятна нощ; не кой ги е написал, а това, че някой го е направил. Артистът не е от особено значение. Само онова, което той създава, е важно, тъй като няма нищо ново за казване. Шекспир, Балзак и Омир – всички те са писали за същите неща, и ако биха живели хиляда или две хиляди години по-дълго, издателите не биха се нуждаели от никой друг освен тях.
Но дори ако изглежда, че няма нищо повече за казване, не е ли все пак индивидуалността на писателя важна?
Много важна за самия него. Всички останали би трябвало да бъдат достатъчно заети с творчеството му, за да се интересуват от индивидуалността.
Съществува ли някаква възможна формула за това как човек да бъде добър романист?
Деветдесет и девет процента талант… деветдесет и девет процента дисциплина… деветдесет и девет процента работа. Той никога не трябва да бъде доволен от онова, което прави. То никога не е толкова добро, колкото би могло да бъде. Винаги мечтайте и се прицелвайте по-високо, отколкото знаете, че можете. Не се задоволявайте само с това да бъдете по-добри от съвременниците или предшествениците си. Опитвайте се да бъдете по-добри от самите себе си. Един артист е същество, обзето от демони. Той не знае защо са го избрали и обикновено е прекалено зает, за да се пита защо. Той е напълно аморален в смисъл, че ще ограби, вземе на заем, изпроси или открадне от всекиго, от когото и да било, за да си свърши работата.

Интервюто води Джийн ван ден Хойвел, 1956 г.

Източник: ЛИБРЕВ.КОМ