В КАЛТА ВСИЧКИ ИЗГЛЕЖДАТ ЕДНАКВО

Явно живеем в такъв цинизъм, че въобще не можем да си представим съществуването на безплатни неща. Ценности, мечти, пориви, идеи нямат място в дребничката пазарна икономика на духа, която сме си изградили. Безсребърниците са ни подозрителни: след като не им плащат явно, значи им плащат тайно. Моралният апел е смешен и веднага може да бъде разконспириран като прикрита трансакция. Нали знаете как можете да спрете всеки нашенски спор? Отсичате мъдро "Абе, всичко е пари". И всички кимат одобрително; кавгата е стихнала.
Или пък друго: така сме се намразили, че вече не можем да разберем другия. След като не мисли като нас, значи или е идиот, или е платен. Това руши обществения разговор и го превръща в размяна на псувни и клишета.
Днес омаскаряването е високотехнологична дейност. Сканираш противника, пробиваш социалната му мрежа и туряш името в търсачката: от стотината истини и лъжи десетина могат да се обърнат срещу него. После го пускаш по шейничката чрез анонимни сайтове, като преувеличаваш по ганьовски. Снежната топка на клеветата се търкаля и расте; накрая се превръща в обществено мнение. Ранен и озверен, противникът отвръща на удара с двойна ярост. Теренът е разкалян безвъзвратно; в калта всички изглеждат еднакво.

Бойко Василев

Всички са платени | ТРУД.БГ | Откъс
↑ Начало

ПРИ МАЕСТРОТО ЗА КОЛЕДА

При Маестро Златю Бояджиев можеш да отидеш по всяко време – дали като се срещнеш на живо с картините му, или просто като се спуснеш по пътечката на спомена.
Но срещата на Коледа с Маестрото е винаги специална – защото ни подсеща за пъстротата на живота и за изконния ред, който присъства невидимо сред хаоса на нашето съществуване.

Стефан Пеев

↑ Начало

ДЪЛГОТРАЙНИ АКТИВИ

Хубавият виц е като бързия секс. Оставя след себе си си усещане, но само в случай на трудова злополука се превръща в дълготрайни активи.

Стефан Пеев

↑ Начало

УШИ ЗА ВИЖДАНЕ

Когато гледаш между краката си и се вълнуваш единствено от това, което става между тях, не виждаш напред.
Когато впериш поглед напред и виждаш надалече, можеш най-неочаквано да бъдеш изненадан в гръб.
Господ е забравил да ни даде очи на гърба.
Но уши ни е дал.
Ама дали сме достатъчно мъдри да ни спасяват от онова, което се случва зад гърба ни?...

Стефан Пеев

↑ Начало

МНЕНИЕ VS. ИСТИНА

Дискурсът, в който живеем, се основава на свободата на мненията. Но тежко на онова общество, което легитимира мненията, а неглижира истината.

Стефан Пеев

↑ Начало

ПРЕГРЯВАНЕ

Предаването е тип lifestyle. Излъчва се на живо. Водещият представя своя гост в студиото и разговорът започва веднага. Още след първите реплики обаче събеседниците „прегряват“ и увлечени в думите си, забравят камерите и публиката. Речта се забързва, накъсва, тонът се повишава. Говорещите се чувстват „длъжни“ да завършват почти всяка реплика с израз на (не)принуден смях. Този тип говорене е по-скоро присъщ на радиото, но вече е овладял и телевизиите. Продиктуван е от няколко погрешни предпоставки.
ГРЕШКА 1. Истинско е това, което е спонтанно.
Спонтанността е заразителна. Но... връзката ѝ с истинското е съмнителна. Във всеки случай никога не е причинно-следствена.
ГРЕШКА 2. Говоренето пред камерите е вид изживяване.
Вярно. Въпросът е за кого? Изживяването следва да бъде за публиката, не за събеседниците. А разгорещени и накокошинени събеседниците пред камерите забравят публиката и се отдават на собственото си говорене.
Тези две грешки са продиктувани сами по себе си от погрешния модел, че от екрана към публиката трябва да се излъчва усещане за освободеност, че събеседниците са там заради собственото си его, а не заради зрителите.
И ето че този модел се наслагва, наслагва, наслагва... до степента, в която моделът се превръща точно в онова, което е всеки завършен модел – обект на подражание.
А говоренето? Говоренето изгубва стойността си. Предаването завършва и ти вече не помниш нищо от изговореното. Останала е само неясното усещане за някакво изживяване.

Стефан Пеев

↑ Начало

КОНТРАПУНКТ

Преди години неистово ми се искаше да обясня как разбирам говоренето и мълчанието. И дори започнах да го правя [1], [2]. Но времето ме отнесе за дълго в контрапункта на безмълвието. И думите, които трябваше да изговорят мълчанието, за да му предадат смисъл, така или иначе останаха неизречени. Но не преставам да вярвам, че: „В тишината на мълчанието неизбежно се ражда истината“.
За многознаещите хора ще кажа само, че мълчанието не е единствено неизречеността на думите. Напротив, понякога в многоглаголстването на говоренето присъства повече мълчание, отколкото в безмълвието.

Стефан Пеев

↑ Начало

ПАРАДОКСИ

Толкова разнолики станахме през годините на прехода в стремежа си да добием и изразим своята потисната индивидуалност и да докажем значимостта на собственото си его, че накрая престанахме да разпознаваме кой кой е. И някак си не ни стана ясно, че се оказахме двулични като бог Янус – разделени от времето на преди и след.

Стефан Пеев

↑ Начало

ПО ПЪТЯ

Тази тема е невъзможна за дискусия. Ако мислим дискусията като път към съгласието. Защото основата на тази тема е историята. А историята на човечеството е история на враждата и доволството. Жаждата за доволство предизвиква на единия си полюс усещане за щастие, а на другия – чувството за враждебност.
От УИКИПЕДИЯ съм извел шокиращи данни за бежанския поток в Сирия, и то само към 21 май 2013 година. По същото това време нашите събратя европейци от Албиона са дълбоко загрижени дали няма да пострада благоденствието им от емигрантската вълна от България и Румъния. Благоденствието им няма да пострада, но чувството им за доволство – със сигурност. Затова и махалото се люшка на Острова в посоката на враждебността.
И докато в България много хора се упражняват в разсъждения на тема „Свои и чужди“ (визирайки и Сирия, и Албиона), си спомням разказа на баба ми за нейния път в живота. На 6 години, по време на Балканската война, остава сираче. Заедно с брат си, който е 2 години по-голям от нея, бягат от Турция и търсят спасение в България. По пътя за тях се грижат чужди хора, но сред общата група бежанци се чуват гласове – български гласове – да бъдат изоставени сирачетата в гората, защото забавят придвижването, защото ядат чужд хляб и защото са заплаха за другите. Питам се за кои други? И си представям колоната поела към неизвестното. За щастие са се намерили и добри хора, които са се погрижили за двете сирачета. Но... до първото българско село. Където бързат да потропат на вратата на заможен човек и да оставят там баба ми като шестгодишно ратайче да живее при чужди хора, да работи в къщата им за хляб и дрехи, отделена завинаги от единствения ѝ близък човек – нейния брат.
Днес правнуците на тази жена са разселени навсякъде по света – от Канада през България до Сингапур. И са част от света. Такъв, какъвто трябва да бъде модерният свят – пъстър, разнолик, подвижен и чужд на враждебността.
А по пътя на баба ми са поели други хора. Каква е тяхната народност – няма значение. Защото всеки има право на своя път в историята.

6 март 2013
Според Върховния комисариат на ООН за бежанците броят на сирийците, които бягат от страната, се е увеличил драстично: от 1 януари 2013 бежанци са станали още 400 000 души. Повечето са избягали в Ливан, Йордания, Турция, Ирак и Египет, някои са отишли до Северна Африка и Европа.
Милиони хора са напуснали страната, милиони са мигрирали в пределите на самата Сирия, а хиляди продължават да преминават границата на страната всеки ден. Сирия се движи по спирала към пълномащабна катастрофа – заяви върховният комисар на ООН за бежанците Антониу Гутериш.
Така например в Ливан, като се имат предвид сирийските работници и сирийците, живеещи тук, сега всеки пети гражданин е сириец. През последните три седмици потокът от бежанци в тази страна се е удвоил до 4400 души на ден. За да се гарантира само най-необходимото за бежанците, на ООН са нужни 1,5 милиарда долара. Средствата са обещани от международни донори, но в сметката на агенциите на ООН към настоящия момент са получени само 25% от необходимите средства.

21 Май 2013
Според Върховния комисариат на ООН за бежанците (UNHCR), животът на повече от осем милиона сирийци (почти половината от цялото население на Сирия), зависими от хуманитарна помощ. Приблизително 8,3 милиона сирийци получават хуманитарна помощ като бежанци в съседни страни или като вътрешно разселени лица. Насилието води до по-нататъшно изместване на цивилни, ограничава достъпа до хората в нужда. Ситуацията в страната се влошава бързо. Потребностите на сирийците от помощ значително превишават ресурсите, с които Върховният комисариат на ООН за бежанците (UNHCR) разполага, каза Panos Mumtsis регионален координатор на UNHCR.

Източник: УИКИПЕДИЯ

Стефан Пеев

ФАЙНЕНШЪЛ ТАЙМС: Отворените граници са взаимни, никой в ЕС не мигрира повече от британците

↑ Начало

БУРИДАНОВОТО МАГАРЕ УМИРА ОТ ГЛАД САМО В СИЛОГИЗМА

До болка позната житейска ситуация. Къса и тясна квартална уличка. От двете ѝ страни са наредени паркирани автомобили. В прохода между тях е останало място за движението само на една кола. В този момент от единия и от другия край на улицата един срещу друг навлизат два автомобила. Срещат се в средата, спират и под капещия мокър сняг започват да си примигват с фаровете. Зад волана са добре облечени интелигентни и вечно бързащи мъже.
Пресвяткането не дава резултат и в действие влизат клаксоните. Ту единият, ту другият отначало деликатно, а после яростно озвучават малката квартална улица със сигналите си да бъде отстъпен пътят. Когато и това не помага на мъжете да преодолеят своите разбирания за справедливост, своите различия и своето его, в действие влизат думите: шофьорите изскачат от колите и се нахвърлят един на друг в словесна престрелка.
Премислена логически докрай сцената е патова – класически случай на нерешимия казус Буриданово магаре.
За щастие Буридановото магаре умира от глад само в силогизма – застанало между две купи сено, в избора между два пътя за прехранване, в колебанието си по кой от пътищата да поеме, то просто се стопява в недоумението си.
Историята за мъжете и за Буридановото магаре странно напомня сегашната ни действителност. Защото, когато пътят е тесен и нямаш много възможности, се иска не его и не интелигентност, за да се движиш напред, а елементарно човешко отношение и интуитивно разбиране за другия. Кой ще отстъпи в случая е без значение.
А ако трябва да се търси виновен? Е, тогава е нужно да отместим погледа си настрани към спрените неправилно от едната страна автомобили. И с помощта на закона и на общинската полиция да предотвратим бъдещи буриданови ситуации. Да, така е. Но рядко ни хрумва, че истинските виновници за житейската криза не са тези, които враждуват помежду си.

Стефан Пеев

↑ Начало

СТРАСТ КЪМ ДИАЛЕКТИКАТА

Стефан Пеев

↑ Начало

Алексей Лосев «Интеллигент всегда трудится для других»

ДИСКУРСИВНИ ПРАКТИКИ

Стойка Пенкова – автор на книгите „Неравенство, дискурс, наследяване“ и „Наследяване и дискурсивни практики“, издателство КОНТЕКСТ – е хабилитирана за доцент в ПУ „Паисий Хилендарски“. Честито на авторката и още много нови изследвания в полето на дискурсивните практики!

Стефан Пеев

↑ Начало

ИЗТОЩЕНИЕ

Накрая думите, изтощени от непрестанното си изговаряне, кротко се прибират при себе си. Подобно на жребци, които пристъпят бавно и ритмично към своята ясла, докато залязващото слънце докосва с последните си лъчи копитата им и отпраща в мрака спомена за спечелените и изгубените гонки.

Стефан Пеев

↑ Начало

СКРИТА ФОРМА НА АГРЕСИЯ

Взискателност, лишена изобщо от нежност, е скрита форма на агресия.

Стефан Пеев

↑ Начало

ПОНЯКОГА СЕ УМИРА И ОТ НЕЖНОСТ

ДОШЛО ЛИ Е ВРЕМЕ ДА СМЕНИМ ПРАВОСЛАВИЕТО С ДРУГА РЕЛИГИЯ

Следващите редове са коментар към статията ЧЕСТЕН КРЪСТ (КАПИТАЛ, 11 септември 2009). Писани като реплика, те все пак запазват някаква относителна самостойност – провокираща, дразнеща, неудобна или благоразумна (различните читатели ще преценят по различен начин) – но все пак самостойност, която ясно намеква, че правото на коментар винаги е и отговорност към темата.

 

Красива статия, написана от интелигентен автор, но абсолютно погрешна и безсмислена от гледна точка на православието. Преди да заговори по въпросите на християнската църква, всеки автор трябва да направи ясен личен избор: дали говори като вярващ, или като невярващ; като християнин или като атеист. Ако избере да говори като вярващ човек, следва въпросът: „Канонична ли е вярата ми, или не?“ За повечето кръстещи се днес в църквата последният въпрос не съществува. Убедени са, че вярата им в Бог е достатъчното условие да не бъдат наречени атеисти или еретици. И със своето „Аз вярвам в Бог!“, те застават срещу каноните на православието, добавяйки: „Ти ли ще ме учиш мен!“ Докато съществува подобно негативистично отношение към православния канон, конфликтът с църквата е неизбежен. И този конфликт не е предизвикан от църквата, а от високомерието на съвременния гражданин, който е убеден, че интелигентността му дава право да се изказва по всички въпроси. Дали е така? Дали без да познаваш църковния канон, си в правото си да осъждаш публично поведението на свещениците. Всеки, който внимателно се запознае с канона, ще стигне до един-единствен извод: поведението на свещениците трябва да бъде канонично, защото такова е посланието на православната църква от векове. Е, тогава остава просто да си зададем реформаторския въпрос: „Ами, сменихме старите власти, защо да не вземем да сменим и старата църква и да си издигнем нова – не православна, а от някакъв модерен тип. Ама такава, която няма да възразява срещу гейпарадите, няма да възразява срещу съжителството без брак, няма да осъжда похотливостта. Казано по-просто: ще ни остави да си живеем както си знаем и само в края на земния ни път ще ни дойде на помощ: да бъдат опростени земните ни грехове, та да продължим безпрепятственото си блаженство в Рая!“ Разбира се, такава църква може да се измисли или можем директно да си внесем готова от други страни, но това вече не е православие. Така че въпросът, който авторът поставя, е простичък: „Дошло ли е времето да сменим православието с друга религия?“

Стефан Пеев

↑ Начало

ПЪТЯТ И ИСТИНАТА, И ЖИВОТЪТ

Хубавият текст сам си пробива път. Рано или късно той се въплъщава – било в друг текст, било в нечие съществуване, било като опора за разбиране и осмисляне на света. Защото хубавият текст е и пътят, и истината, и животът.

Стефан Пеев

↑ Начало

ХУБАВИЯТ ТЕКСТ

ЖИВОТЪТ КАТО ПРЕЗЕНТАЦИЯ

Малко е сложно за разбиране, затова е и трудно за изказване, но си струва.
Всяко усилие да осмислиш е крачка по пътя на това, да откриваш човешкото.
Дори грешките по този път са стойностни, ако са провокирани не от желанието да знаеш, а от мечтата да усетиш смисъла.
Защото преди да се разбира и преди да се изговори, смисълът се усеща. И това го прави различен от знанието. Знанието е нещо, което притежаваш, без да те докосва. Това, че в Сирия живеят 22,5 млн. хора и че там има война, няма никакво отношение към моето аз. Това е голото, безлюдно и безприютно знание. Понякога дори ненужно. А понякога и вредно. Особено, когато го превърнеш в инструмент за собствени егоистични цели.
В икономиката днес има едно понятие – бързооборотни стоки. Днес всеки предприемач тайно си мечтае това, което предлага на пазара, да носи белега на бързооборотността. Влагаш пари, произвеждаш и се втурваш да продаваш. Целта ти е да измъкнеш парите от стоката обратно, колкото се може по-скоро. За да ги вложиш (вече умножени) другаде, където също ще очакваш бърза печалба. Колцина са тези от бизнеса, които си мислят какво се случва на финала. Тогава, когато инвестицията се е изплатила и печалбата е прибрана.
Пред мен на масата лежи книга – „Тютюн“ на Димитър Димов. Преминала през много ръце – отдавна вече изплатена инвестиция. Книгата се е разпаднала и трябва да я подвържа. Подвързването ѝ струва повече, отколкото да купиш нова. Затова поглеждам към нея с лека тъга. И си мисля: ами ако това не е книга, а малък остров, който си превърнал в атрактивна туристическа дестинация, с годините си възвърнал инвестицията си, но и си изчерпил неговите ресурси и сега го гледаш на картата – едно малко петънце в портфолиото на собствените ти инвестиции. Вече ненужно, защото е губещо.
Добрият бизнесмен не се загубва в подобни догадки. Той отдавна е изтрил острова от портфолиото си, прибрал е печалбата от него в портфейла си, преминал е екстремностите, които тази печалба му дарява, и вече гледа другаде – към следващия остров, към следващото кътче от картата.
Бързооборотността неусетно се превръща във вулгарно понятие. И практически унищожава историческото време. Защото то, времето, човешкото време, в своята същност е нелинейно. Циклично – да, но в идеал неговата цикличност се затваря от безкрайността. И завръщането съществува. Но само като началото на нов живот – като вечна младост. В това е сакралният смисъл на традиционната празничност.
Лекотата, с която днес преминаваме през празниците, е израз на същата тази бързооборотност. Хрумвало ли му е на някого, че при друга динамика на историческото време навлизането дори само на един детайл от Halloween в традиционната българска култура би отнело векове. Днес това се случва с часове. Една директорка на училище решава, че на 1 ноември ще се чества не Денят на народните будители, а Halloween. Изборът ѝ буди несъгласие. Но несъгласието е днес, в този миг. В следващия жизнен цикъл, през следващата година Halloween вместо Деня на народните будители вече ще бъде факт.
Защото празниците днес не са смисъл и не осмислят човешкото в нас. Те са факт, атракция и израз на забавление. Тайнството на празничното е изчезнало. От празниците, подобно на добрите бизнесмени, ние извличаме само печалбата (забавлението, удоволствието, шоуто). Защото на нас не ни е нужен смисълът (както в една модерна инвестиция не се интересуваме от друго, освен от стойността, която виждаме в края на баланса), а самият факт на живеенето – във времето, но без историчност. Така неусетно животът ни се превръща в презентация – лековато слайдшоу, в което кадрите са хем привлекателни, хем бързосменящи се. И задължително обещаващи – печалба или по-добро качество на живот, което преведено на езика на икономиката отново означава печалба.
Но за кого?

Стефан Пеев

↑ Начало

НОАМ ЧОМСКИ И МИШЕЛ ФУКО

Дискусия между Ноам Чомски и Мишел Фуко. Част 1.




Дискусия между Ноам Чомски и Мишел Фуко. Част 2.



↑ Начало

ЖИВОТ НАПОЛОВИНА

Половината от живота ми мина в годините на социализма. Другата половина тече във времето на демокрацията.
Но както и да събирам, не мога да стигна до цял живот. С малко тъга съзнавам, че ще си отида от този свят с живот наполовина.

Стефан Пеев

↑ Начало

ГРАНИЦАТА

На пистата лежи границата.
Тези, които викат от трибуните, си мислят, че бягането е за наслаждение на зрителите.
Тези, които са на пистата, са убедени, че бягането е за златния медал.
А истината е, че всеки старт е изпитание на границата.

Границата не познава шампионите.
Те остават във времето за статистиката.

Стефан Пеев

↑ Начало

ТРИ В ЕДНО

В разговора си с Виолета Цветкова за ТРУД.БГ Мариус Куркински споделя:

„Вече наистина не мога да бъде сигурен в това, как се управлява светът. Не знам кой го прави и как, но не може да не е преднамерено. Казват ми: „Абе ти какво говориш за разни конспирации, за не знам какво си?!“ Отказвам вече да мисля. Не знам как се ръководи - като го гледам, е такова положението, защото вижте до какво са доведени хората. Не е ли преднамерено?! Това грабене на пари, това крадене, това унижение на народа, и то с такава, много силна, видима омраза - не е ли преднамерено?! Всичко това е програмирано, всичко е парцелирано...“.

Уважавам човека и твореца Мариус Куркински, но съм много далеч от идеята за конспирации. Затова се опитвам да събера ТРИ В ЕДНО: три извадки от обществения ни живот, които са част от една картина.

MEDIAPOOL.BG ни информира, че правителството търси

„между 35 и 40 млн. лв., за да раздаде коледни надбавки на най-бедните пенсионери. От това дали ще се намерят тези средства, зависи по колко пари ще бъдат раздадени и на каква част от 800-те хиляди възрастни хора, които получават пенсии под 200 лева“.

И накрая – ТРУД.БГ съобщава, че

„Жилищна кооперация на ул. „Колня Товар“ 5 във Велико Търново дължи над 40 млн. лв. на държавата.
На един и същ адрес там са регистрирани 15 фирми, които, без да имат и един служител, нито пък техника, по документи отчитат повече от половин милиард лева оборот. Кооперацията е известна като блока на дедесарите. Дружествата от „Колня Товар“ фалират едно след друго и оставят милиони левове ДДС пасив“.

На въпроса на Мариус Куркински кой ни управлява, отговорът е: „Управлява ни алчността“. Тя няма раса, националност, възраст, пол. Отличава се с ехидност, безцеремонност, лицемерие. Не можеш да я заведеш на театър и трудно се поддава на превъзпитание. Законът не е сляп за нея, но е трудно уловима.
На въпроса на правителството откъде да се намерят 40 млн. за надбавките на пенсиите за Коледа, отговорът е – от блока на дедесарите в жилищната кооперация на „Колня Товар“ 5 във Велико Търново.
Но това вероятно не може да се случи, защото алчността умее да си служи с инструмента на корупцията.
Така се завъртаме в омагьосания кръг на алчността, изпитваме усещането за безсилие и започваме да вярваме, че някакъв вид конспирация прави живота ни нещастен. А истината е, че възможните надбавки за пенсионерите са потънали в джобовете на една шепа хора. Тези хора не управляват света. Но принципът на алчността и кражбата, на разхищението и безотговорността превръщат трите отделни картини в нерадостния пейзаж на нашето ежедневие, създавайки измамното усещане, че сме жертва на конспирация.
Ако някак си можехме да спрем кранчето на алчността, средства биха се намерили за всички.

Стефан Пеев

Източник на данните: 24 ЧАСА
↑ Начало

ВАШАТА ИНТЕЛИГЕНТНОСТ МОЖЕ ДА БЪДЕ ОПАСНА ЗА ЗДРАВЕТО НА ДРУГИТЕ

Придобиването на интелигентност трябва да е съпроводено с предупредителен етикет: „Вашата интелигентност може да бъде опасна за здравето на другите. Използвайте я само с високи дози на EQ!“. EQ-то (коефициент на емоционалност) е известно още и като емоционална интелигентност, тоест възможността за идентифициране, оценяване и контролиране на емоциите на себе си, на другите, и на групи в името на хармонията на човешките отношения.

Стефан Пеев

Източник на данните: 24 ЧАСА
↑ Начало

БЕЛОНОГАТА

За Белоногата ми е думата. За Белоногата българка. За оная, която уж някога рекла на везира: „На живот ми си господар, / но на волята не ми си. / Без воля стопан ставаш ти / на мъртво сърце студено...“. Замислих се за това как животът странно размеси понятията „стопанин“, „любов“, „живот“ и „воля“. И се запитах: „Като сме толкова свободни днес, дали живеем според волята си?“

- Хубаво, аго, жив ми бил,
но аз съм проста селянка,
не ми са драги хареми,
нито свилени премени;
не искам жълти жълтици,
не искам дребен маргарец.
Стига ми това, що имам:
таз огърлица мъниста
и този плетен косичник. . .
Най-подир, аго, знаеш ли?
Ако не знаеш, да знаеш:
аз съм се клела, заклела
и клетвата ми вярна е.
Първо ми либе Никола
първо венчило той ще е. . .
- Колко си проста, безумна!
Та що е твоят любовник
пред мене и пред властта ми?
- Пред тебе, аго, нищо е;
но за мен, знаш ли, всичко е -
воля аз него, та него. . .
- Волиш ти него, та него -
отвърна везир сърдито, -
но своя воля ти нямаш,
мойта е воля над тебе;
господар аз съм над тебе -
аз ще ти бъда стопанин. . .
Гергана дума продума:
- На живот ми си господар,
но на волята не ми си;
Без воля стопан ставаш ти
на мъртво сърце студено. . .
Смая се везир с Гергана,
вярност в любов й почете;
пусна момата свободна
и надари я богато,
после за помен поръча:
изворът чешма да стане.

Из поемата ИЗВОРЪТ НА БЕЛОНОГА от Петко Славейков

Стефан Пеев

Източник на данните: 24 ЧАСА
↑ Начало

НАЙ-СТРАШНАТА ДЕМОГРАФСКА КРИЗА | САМО ЗА МЪЖЕ

Демографията е наука, която не ни тревожи, докато се чувстваме сигурни в ежедневието, и която сериозно ни смущава, когато усетим, че сме в криза. Заплахата, която наднича зад демографските заключения, че: „През 2020 г. ще бъдем под 7 млн. – колкото през 1946 г., когато е било първото преброяване на населението след Втората световна война“ не е притеснителна за мен – Дания е държава с 5,5 млн. население и въпреки това датчаните живеят по-добре от нас. Решение има и по въпроса как намаляващият брой на хора в трудоспособна възраст е в състояние да издържа хората на пенсионна възраст. Макар да изглежда утопично, то е единствено – повишаване производителността на труда и рязко ускоряване разстежа на икономиката.
Но истинската заплаха за обществото е в 10-те процента: тоест в това, че „сред напускащите страната жените са повече от мъжете с 10%“.
Така че не ни остава нищо друго освен като мъже да се замислим как да обичаме жената до себе си, как да я накараме да се почувства готова да споделя с нас и радост, и грижа. Не се ли научим да обичаме истински, в близките десетилетия ще сме изправени пред най-страшната демографска криза – да се радваме сами на себе си.

Стефан Пеев

Източник на данните: 24 ЧАСА
↑ Начало

МЕКО КАЗАНО – СЪМНИТЕЛНО

Опитвам си да си представя обществото на знанието и признавам, че днес то ми изглежда по-невъзможно, отколкото във времето, когато се приема „Лисабонската стратегия“. Разписана към 2000 г. тази стратегия вещае ЕС да се превърне в „най-конкурентноспособната и динамична икономика в света, основана на знанието, способна на устойчив растеж с повече и по-добри работни места и по-силна социална сплотеност“. Звучи красиво и обещаващо. Но и несъзнателно митологизиращо. Хората, които са се подписали под тази стратегия, със сигурност вярват в нейните постулати. Но нито един от тях не е бил в състояние да пророкува разразилата се години по-късно икономическа криза. А знание, чиято прогнозност е по-малка от 10 години, е меко казано – съмнително.

Стефан Пеев

↑ Начало

СЛУШАНЕ С РАЗБИРАНЕ

Ако те слушат глупаво, няма никакво значение, че говориш умно – крайният резултат е в полза на глупостта.

Стефан Пеев

↑ Начало

МАЛКА ДОЗА ПРАВДОПОДОБНОСТ

Вали тихо. Подухва свеж въздух. Прохладно е. Първата вечер, която бележи края на лятото.
И на този фон да четеш глупостите на Мирзакарим Норбеков е просто забавно.
Но глупостта, която може да овладее много хора, има една особеност. В нея винаги се съдържа някаква малка доза правдоподобност.

Стефан Пеев

↑ Начало
Източник на информацията за Норбеков: ЕПОХАЛНИ ВРЕМЕНА

ПО КОМШИЙСКИ

Преглеждам си аз ФБ-а и срещам новина от четвъртия етаж. Била се спукала тръбата и съм наводнил комшиите. Гледам и... не вярвам. Защото живея на сухо, а хората под мен се давят. А заедно с тях се давят и десетки други хора, които се надпреварват да натискат бутона ХАРЕСВАМ (то какво да му харесваш на това – не знам, ама да изразят съпричастност). И следват едни безкрайни коментари на обругаване.
Ей така на осъзнах, че се намираме във виртуалното общество – щото проблемите ни може да са истински, но реакциите ни са смешно виртуални.

Стефан Пеев

↑ Начало

КРИЗАТА БАВНО ИЗПРАЗВА ДЖОБОВЕТЕ НИ...

Всеки държи някакви ценности в джоба си – кой монети, кой добродетели. Сложността на съвремието е в тяхната неконвертируемост и в пълзящата инфлация, която непрестанно ги подяжда. И докато политиците се глумят дали регулация, пазар и демокрация са различните страни на една монета, кризата бавно изпразва джобовете ни.

Стефан Пеев

↑ Начало

ЗА НЯКОЛКО ДОЛАРА ПОВЕЧЕ, ИЛИ ЗА РАВНИЩЕТО НА ЕДНА КУЛТУРА

В мистериозен имейл, разпространен до медиите и подписан от „Агент Василев“ се казва, че „конкурсът за шеф на Сатиричния театър в София е нагласен и на директорския стол ще седне Здравко Митков“.
Източник: ИМЕЙЛГЕЙТ В САТИРАТА

 

Някога Далчев написа: „За равнището на една култура се съди не по поезията, а по критиката“.
Днес, вглеждайки се в борбата за директорско място в театри и институции на културата, можем да перифразираме поета така: „За равнището на една култура се съди по отношението на интелигенцията към властта“.

За жалост дори и да е честен и справедлив, изборът за директор на Сатиричния театър в София вече е опорочен.

Стефан Пеев

↑ Начало

МАЛКИ СТЪПКИ ГОЛЯМО НЕВЕРИЕ

Замислих се, че 30 години от моя живот минаха под знака на обещанието за справедливост, наричана някога развит социализъм. Следващите години на обещания бяха свързани с мечтата за демокрация. И изведнъж си дадох сметка, че всекидневните малки стъпки на несбъднатост на обещанията раждат голямо неверие. А неверието и хаосът са контекстови синоними. Но... това е друга тема.

Стефан Пеев

↑ Начало

МАЛКО ТЪЖНА РАВНОСМЕТКА

Какъв е смисълът от Празника на Съединението в една държава, в която хората се делят на „наши“ и „ваши“. И в която да притежаваш професионализъм, но да нямаш „гръб“, означава да трепериш за съществуването си.

Стефан Пеев

↑ Начало

ДИГИТАЛЕН МОДЕЛ НА ДОРИАН ГРЕЙ

Всеки ден, всеки миг, с всеки жест, с всяка дума рисуваме своя автопортрет. Уви! на никой компютърен гений не е хрумнала идеята да сътвори дигитален модел на Дориан Грей. А точно този модел би бил най-изумителният предмет, търгуван някога в „Сотби“.

Стефан Пеев

↑ Начало

ДИАЛОГ С ЦЕНЗОР

С красивите и умни думи, като с алкохола, човек трябва да внимава да не прекали. Защото опиянението от думите не свършва с един досаден махмурлук, а понякога се превръща в жесток по същността си нарцисизъм. Затова свободата на словото е имагинерна величина. Дълбоко в нас би следвало да дреме един благонравен редактор и цензор. Разговорът с него е най-продуктивният диалог за нашата пайдея – колкото и неприятно да е да общуваш с цензори.

Стефан Пеев

Написах думичките си и броузерът ми Mozilla се разпадна. Може би трябваше да приема това като знак на съдбата. Но какво да правя, като не съм суеверен...
↑ Начало

СПОМЕН ЗА ХЕНРИ МУР | СПОМЕН ЗА ДЪМФРИЗ

Прочутата скултура на Хенри Мур „Крал и кралица“
сред хълмовете на Дъмфриз, Шотландия

"Не искам да умра. Разбира се, че не. Искам да продължа да живея толкова дълго, колкото мога. Представям си, че ако страдаш, ако си разочарован или нещастен, това променя нещата. Но мисля, че всички хора биха искали тяхната памет и работата, която са свършили, да бъдат оценени. Разбира се. Вижте, за мен това е нормално човешко желание. Да, това е така. Няма нужда да знаеш кога, къде и как. Просто трябва да правиш своето малко нещо. Това е достатъчно. Не, не разсъждавам, не философствам за бъдещето на света. Аз мисля, че ако човек изпълни собствения си живот и реализира таланта, чувствата, които има, и ако това, което си мислил и правил, заслужава вниманието на другите хора, дори след като си мъртъв, това е достатъчно."

Хенри Мур

↑ Начало
Източник: СТАНДАРТ

Джордж Стайнър | ОБРАЗОВАНОСТТА

Джордж Стайнър

ДИАГНОЗАТА
Надеждата за запазване или възраждане на хуманистичната образованост в някаква традиционна форма ми се струва илюзорна. Тази образованост, този периметър на класическото принадлежаха на един елит. [...] Възприемчивостта за високата култура съвсем не е естествена или универсална. Тя може да се стимулира или увеличава, но само до определена степен.

АРГУМЕНТЪТ
Неспособността на високата култура да пази ъгъла си ефективно, така нареченото „предателство на интелектуалците“, произтича от едно горчиво, често потискано прозрение. Варварството на 20 век изригна в сърцевината на европейската култура. То разцъфтя в самите центрове на естетическо и философско достолепие. Лагерите на смъртта не бяха изградени в пустинята Гоби, нито в екваториална Африка. И когато варварството се надигна, хуманитаристиката, изкуствата, голяма част от философските търсения се оказаха безсилни.

ОБОСНОВКАТА. ПАРАДОКСЪТ НА КОРДЕЛИЯ
Когато човек се прибере вкъщи след четене и препрочитане на 3, 4 и 5 действие на Крал Лир, след като е бил на театър, след макар и неумели усилия да схване и оцени тези преживявания, викът в текста или на сцената завладява нашето съзнание. Той изпълва нашето същество. Фикцията измества онова, което Фройд нарича „принципа на реалността“. Викът на измъчения Лир, терзанията на Глостър и Корделия заличават света. Ние не чуваме вика от улицата. Или пък, ако го чуем, не се вслушваме в него, нито се забързваме да окажем помощ. Великите произведения на литературата, шедьоврите на изкуството, омайващите мелодии далеч не хуманизират нашите рефлекси, както уверяват Аристотел или Матю Арнолд, напротив – те сковават нашата отговорност – една ключова дума – пред лицето на непосредствената човешка беда, на страданието и несправедливостта. По един упоителен начин, те могат да дехуманизират. Дали е правдоподобно човек така да се потопи в агонията на Лир, така да се вживее в нея и тя да предизвика такава реакция у него, че да заякчи, да направи по-конкретни неговите морални и граждански ресурси, е въпрос, на който аз нямам отговор.

ПРИЧИНИТЕ И ТЕХНИТЕ СЛЕДСТВИЯ
В основата на кризата на хуманитаристиката, била тя политическа, социална или психологическа, стои онази ерозия на организираната религия, за която стана дума в началото. Факт е, че традиционната образованост и културата и училищното обучение, които я пораждат, бяха обвързани с теологически предпоставки и ценности. Днес нашата цивилизация се носи без компас, а образоваността се оказва без котва. Както тръби тъй нареченият „постмодернизъм“ – anything goes. Това не означава, че ние ще престанем да произвеждаме и да четем книги, някои от тях стойностни, да посещаваме музеи, да строим концертни зали. [...] Това означава обаче, че тези удоволствия и свързаните с тях усилия ще се конкурират върху една обща скала на престиж и икономическа подкрепа с масови развлечения от най-брутален и оглушителен вид, със спорта (истинската теодицея – това е дузпата на футболното поле). Сериозната книжарница ще се конкурира, при абсурдно неравностойни условия, със съседното порнографско студио. Все повече някогашни мандарини и хора на изкуството ще се натискат за ролята на звезди в масовите медии. Строгите благини на уединението и тишината, на непопулярността, от които сериозната мисъл и оригиналното творчество така често зависят, ще стават все по-недостъпни. Демокрацията се отнася с подозрение към самотата. Може би критериите на супермаркета ще отнесат дори към Платон, Гьоте или Пруст онзи циничен, булеварден галицизъм: Ce n`est que de la littérature (Нищо повече от литература).

ЩО Е ОБРАЗОВАНОСТ
Ала колкото и спешни и важни да са тези проблеми, те не засягат същината на работата: нуждата от фундаментална образованост, концептуално ядро за днешните и утрешните жени и мъже („учебно ядро“ е една полезна кратка формула). Под „образованост“ аз разбирам способността човек да се захване с най-големите и най-съзидателни предизвикателства в нашите общества и да реагира на тях. Да долови енергиите на интелигентния дебат и да даде своя принос към него. Да се научи да различава „новините, които остават новини“, както се изразява Езра Паунд, от приливните вълни на ефимерна глупост, суеверие, ирационалност и комерсиална експлоатация. В състояние ли сме да изготвим такъв централен учебен план за интелекта и чувствата? Можем ли да очертаем основа, съответстваща на латентните сили на въображението, централна ос на повишена чувствителност, взаимодействаща с изискванията и очарованието на света?

Извадките са от статията на Джордж Стайнър ЕДИН ЛУД ПРОЕКТ, публикувана в ЛИБЕРАЛЕН ПРЕГЛЕД. Източник: ЛИБЕРАЛЕН ПРЕГЛЕД
Вътрешните заглавия и маркиранията с получерен или друг шрифт са на Стефан Пеев.

КРИТИЧНИ БЕЛЕЖКИ
Цялата статия впечатлява със своя размах и патос, за да остави накрая горчивия привкус, че същината на проблема е доловена, но решението остава в рамките на утопията.

Стефан Пеев

↑ Начало

АБСУРДНА ХИПОТЕЗА

За да имаш демокрация, трябва да имаш хора, готови непрестанно да се учат на нещо ново. Демокрация от знаещи хора е невъзможна...

Стефан Пеев

↑ Начало

БЕЛИ И ЧЕРНИ. УРОЦИТЕ, КОИТО НЕ ПОМНИМ

Джеси Оуенс с големия си съперник Люц Лонг (Германия) по време на състезанието по скок на дължина от олимпиадата “Берлин 1936”.

Организираната от нацистка Германия олимпиада (Берлин, 1936 г.) трябва да покаже на света превъзходството на арийската раса. Пред погледа на самия Адолф Хитлер обаче на стадиона в Берлин голямата звезда се оказва... тъмнокожият американец Джеси Оуенс, спечелил четири златни медала в леката атлетика. В интерес на истината обаче пренебрежението към Оуенс в Германия е нищо в сравнение с това в родината му. Някои големи вестници от южните щати не поместват и ред за триумфа му. На приема в негова чест в Ню Йорк е принуден да се качи с товарния асансьор, защото другият е само за бели. "Не съм обиден на Хитлер, а на американския президент, който не ми прати дори една телеграма", казва по-късно Оуенс.

Стефан Пеев

↑ Начало
Източник: БЪЛГАРИЯ ON AIR

МЕТАФОРА С КОЛЕЛО

Тъжна метафора на нашето време. Ателието на кварталния часовникар. Колелото му. И едно предупреждение. Малко наивно, но сурово и истинско.
Всяка кражба – освен всичко друго – е и загуба на вяра...

Стефан Пеев

↑ Начало

В РАЗГОВОР НАСАМЕ ЗА ПРИЯТЕЛИ

Несъвършени сме. Затова надникваме в съвършенството на поезията с надеждата да зърнем там частица от себе си.
Тъжно е, но животът не можеш да го живееш като поезия, а в истинската поезия не можеш да влезеш с компромисите на живота си.
Поезията и животът се срещат в стремежа.
Стремежът разбира упорството, но не обича повторението.
И когато днес отново сме на път шумно да си припомняме името ти, бати Добри (покрай Третия национален конкурс „Добромир Тонев“), не ни кори, че сме потопени в суетата. Да упорстваш в стремежа си отвъд повторението, ще рече да си творец. А колцина от нас дръзват да мислят за живота си като за творчество. Искаме да сме цветни, а сме само 50 нюанса сиво – еротично разпилени във вакханалното си свободомислие.

Стефан Пеев

↑ Начало

КНИГА И ТЯЛО

Връзката между книга и тяло е установена (метафорично) отдавна.
Визуализирана изящно в екранизацията на „Записки под възглавката” от Питър Грийнауей, тази връзка разгръща мрежа от регистри и оттенъци на дълбокия еротизъм на четенето и семиотичността на плътта. Най-често можем да ги видим през оптиката на истории за самота, любов и смърт в литературата, което до голяма степен обяснява и интереса на киното към тях. „Английският пациент” на Майкъл Ондатджи, „Четецът” на Бернхард Шлинк или „Часовете” на Майкъл Кънингам са три популярни от множество възможни примери, към които се изкушавам да добавя по-малко известния „Елегантността на таралежа” на французойката Мюриъл Барбъри. Макар и по-редки, интересни са и ироничните интерпретации. (Бродски например, за да подчертае мащабите на У. Х. Одън като поет, казва за него, че той е единственият, който заслужава да седне върху речника на английския език. Даниел Пенак пък онагледява едно от неизменните права на читателя – „правото да чете къде да е” – с история за четене на Гогол в казармена тоалетна.). И още, и още...
Дори и без помощта на подобно жонгльорство обаче, всеки от нас знае, че книгата има лице и гръб, че понякога спи или будува с нас под възглавницата, че я носим като броня, докато се блъскаме с другите в автобуса. Че страниците ѝ помнят върхове на пръсти, слюнка, а понякога сълзи – наши и чужди. В някое от многобройните квадратчета на тази координатна система се блъскаме като в клетка или пък продължаваме да учим граматиката на любовта с една-единствена цел: да прочетем, разкажем и (до)пишем себе си. Ако имаме дарба за това. Понякога изглежда прекрасно, друг път – отчайващо и безутешно. Докато не ни споходи благодатта на някой внезапен дъжд, след който книгата се превръща в обикновена хартиена лодка, като онези, които помним от детството, и тогава ние я пускаме по водите с облекчение. А понякога се случва просто да погалим раменете на нечии думи, да полегнем уморени върху хълбоците им, да чуем тишината и след това да продължим сами нататък. Ако се случи, разбира се.
„Човек строи къщи, защото е жив, но пише книги, защото знае, че е смъртен. Той живее с други хора поради стадния си инстинкт, но чете, защото знае, че е сам.”, пише Пенак, а Тери Игълтън добавя: „Произведенията на изкуството не могат да ни спасят – те могат само да ни направят по-чувствителни за онова, което се нуждае от поправка.” А изграждането на тази чувствителност неизменно преминава през усилието да интерпретираме, което на свой ред изисква внимание и към думите, и към тялото на другия, разбирано не просто като плът, а като единство на сетивност, емоционалност и мисловност. Трудна, но незаобиколима работа, която никой не може да свърши вместо нас и след която разбираме, че неусетно сме изкачили няколко стъпала наведнъж.

Цветелина Драганова

↑ Начало

ПО ИНИЦИАЦИИТЕ ИМ ЩЕ ГИ ПОЗНАЕТЕ

Като момче от времето на социализма живеех разкъсан между два типа справедливост – единият се олицетворяваше най-лесно чрез жанра на уестърна, който беше в своя апогей, а другият – чрез съветското кино, което, няма как, заливаше ни отвсякъде. Уестърнската справедливост се явяваше в образа на силната личност, готова да следва избрания път с цената на живота си; съветската криеше в себе си идеологическата трактовка за значението на колективното и ролята на една всеобемаща идеология. И макар неизбежният път за всеки един от нас в онези години да беше през официалните форми на инициация – пионерски дружини, комсомолски организации, някак несъзнателно усещахме, че инициацията все повече и повече се превръща във форма на интерпретация, в избор на модел на поведение.
В обществата, подвластни на традиция и идеология, инициацията е етап, който маркира прехода на младия човек към зрялата възраст. При съвременното общество инициацията е процес, защото самата зрялост не може да бъде фиксирана нито възрастово, нито професионално, нито като съвкупност от знания, умения, етос. И май цялата сложност на въпроса за съзряването е към каква интепретация ще се придържаш във времето.

Стефан Пеев

↑ Начало

ВЪВ ВСЕКИ ФАЛШИФИКАТ ИМА НЕЩО АВТЕНТИЧНО

Сцена от филма „Най-добрата оферта“ на Джузепе Торнаторе

От „Най-добрата оферта“ на Джузепе Торнаторе може само да те заболи. Ако се оставиш посланието на филма да те завладее. Защото истинските неща не могат да се притежават. Те могат само да бъдат преживени.
Във всеки фалшификат има нещо автентично, ни казва филмът чрез героите и сюжета си. Казва го на глас. Но премълчава онова, за което трябва сами да се досетим. Истината за фалшификата е вярна само когато самото живеене е неавтентично. А такова е живеенето на всички герои във филма на Торнаторе.

Стефан Пеев

↑ Начало

АЛБАНСКАТА МОНА ЛИЗА

Kolë Idromeno, Motra Tone („Моята сестра Тоне“, портретът е наричан още „Албанската Мона Лиза“), 1883, 75x60 cm

Художник, фотограф и архитект, Kolë Idromeno (1860-1939) е един от най-известните представители на албанската живопис. Роден в Шкодра, той започна да създава акварели в най-ранна възраст (1871-1874). Като художник Idromeno предпочита градски обекти, като например неговата Dasma shkodrane (Сватба в Шкодра), 1924 г., но също така рисува портрети на интелектуалци и личности с национално значение. Особено добре известен е портретът на неговата сестра Тоне (My Sister Tone), 1883. Творбата е определяна още като „Албанската Мона Лиза“.

Стефан Пеев

↑ Начало

НАШЕ И ВАШЕ

За разлика от хората, които я превърнаха в Музей на модерното изкуство, аз също си искам „Чифте баня“. И не защото съм мюсюлманин, а защото детството ми премина край нея. Познавам „Чифте баня“ като „Чифте баня“. В детските ми години и през ум не ми е минавало, че е исторически паметник. Тогава тя просто беше действаща баня. Старинна. Странна. Порутена. Дори жалка. Ако в нея някога е имало минало величие, то отдавна си беше отишло с годините. Стоеше си самотна на кръстовището на булевардите (днес „6 септември“ и „Цар Борис III“) и по никакъв начин не се вписваше в околната архитектурна среда. Беше практически полезна, но исторически ненужна за хората, които я експлоатираха във времето на социализма. Все си мислех, че се очаква – или да рухне от само себе си, или да стане някакво историческо чудо. Чудо не стана. С времето я затвориха. А после не знам как и по хрумката на кого точно я превърнаха в Музей на модерното изкуство. По-безсмислено нещо не мога да си представя. Но 1999 година е времето на провокациите. Хората си мислеха, че да правиш странности и да правиш изкуство е едно и също нещо.
Предполагам, че много пари потънаха в този така наречен Музей на модерното изкуство. Но „Чифте баня“ и досега си стои ненужна, самотна, чужда на тези улици, на този град и на тези хора.
И за разлика от проф. Божидар Димитров не изпитвам никакъв ужас, че турците са я поискали обратно. Ако имаше как и аз бих я купил – с едничката цел да я обвържа исторически и архитектурно с Пловдив и да затворя завинаги един провиснал през времето исторически спомен.
Жалко е, че историк като проф. Божидар Димитров не разбира, че в историята няма НАШЕ И ВАШЕ и че историческото време не може да бъде приватизирано или национализирано. Единственото, което ни остава, е да изберем в кое историческо време самите ние искаме да живеем.

Стефан Пеев

↑ Начало

МЕЖДУ СЦИЛА И ХАРИБДА

Във филма „Съдба на куртизанка“ (1998) има една ключова роля – на поета Мафио Вениер, превърнал се в инквизитор. Като много други роли в киното (или образи в литературата) и тази е на прехода, който извървяваме в себе си. В собствените ни очи преходът често е оправдаван като развитие. През погледа на обществото обаче този преход понякога се явява падение. Мафио Вениер е самовлюбен поет, убеден в своето дарование и в способността си да забавлява висшето общество. Но на пътя му застава Вероника Франко – красива млада жена, принудена да живее като куртизанка като единствен начин да бъде близо до любовта на живота си – привлекателния аристократ Марко Вение. Вероника е не само красива, тя е умна, мъдра, притежава поетичен дар и неподправено житейско очарование. Мафио Вениер не може да преживее своето падение в очите на аристократичното общество, и то от една куртизанка. И поема пътя на инквизицията – с едничката цел да унищожи Вероника.
Припомних си филма, защото съм дълбоко убеден, че във всеки от нас дремят различни образи – на Мафио Вениер, на Верокина Франко, на Марко Вение. И единственият начин да разбираме героите е, като катарзисно преживяваме съдбата им. С надеждата, че разпънати между Сцила (повелята на съдбата) и Харибда (личния свободен избор), ще изберем верния преход.

Стефан Пеев

↑ Начало

РЕЧНИК | ВОДЕВИЛ

ВОДЕВИЛ

Когато една лека жена прави публична драма от своя живот, а медиите я засипват с внимание, сякаш е героиня на класическа трагедия.

Стефан Пеев

↑ Начало

ВСЯКА ВЪЗРАСТ, ПОЛ, ЗАНЯТИЕ, ВЗЕМАШЕ УЧАСТИЕ...

Любопитно нещо е да изследваш феномена „приятелство“ през ФБ. По презумция социалната мрежа те кара да гледаш на приятелството отворено – допускаш най-близките хора до себе си, но... допускаш и кръга на техните приятели. И започваш да приятелстваш, приятелстваш, приятелстваш... в спонтанния стремеж за споделеност. Рейтингът ти се покачва – светът се отваря пред теб. Започваш да вярваш, че приятелството е фундаментална категория, в която възраст, пол, занятие („вземаха участие в това предприятие“ – рече някога Вазов, преди да знае, че има ФБ). Ала така ли е в действителност?...

Стефан Пеев

↑ Начало