ГНЕВЪТ
„Илиада“ е поема за гибелната сила на човешкия гняв (µηνις). Това е смислово-тематичният център, който определя сюжета, композицията и системата от образи в творбата. В първа песен Омир разказва за обидата, която Агамемнон нанася на жреца Хриз, за чумата (λοιµος), изпратена от Аполон в стана на ахейците, за свадата между Ахил и Агамемнон и за гнева на Ахил (µηνις). Епическият поет внушава, че гневящият се е λοιµος, тоест гибелен или опасен човек, гневът му се прехвърля върху другите и ги поразява подобно на чумата. Идеята е кодирана в сюжетната постройка - разгневеният на жреца Хриз Агамемнон става причина за смъртта на мнозина ахейци, а гневът на Ахил погубва дори приятеля му Патрокъл.
Омир осмисля гнева като екзистенциална категория, а не като психологическо преживяване. Гневът е действие, а не състояние, което се изчерпва в мига на непосредствената си изява. Да бъдеш гневен, означава да си разкъсал мостовете към другите, към света, да си достигнал до точката на прекъсване на свързаността*, тоест до процепа, пролуката, през която става възможно нахлуването на хаосното начало. Гневът създава особен вид топос, защото е нещо различно от възмущението, от несъгласието, от неприемането, от недоволството, от противоборството на гледни точки. Гневът превръща другия във враждебно чужд на същността ни в своята другост. Но тъкмо в границите на тази чуждост лежи опасността да се изправим и като чужди на себе си, тъй като в опита за себеутвърждаване преставаме да се вслушваме в логоса, а чуваме единствено собствения си глас на наранено честолюбие, на злоба и жажда за мъст. В такъв смисъл гневът поражда последици, които не сме в състояние да предвидим и в крайна сметка води до страдания. За античния слушател на Омировата поема всичко, случило се след свадата между Ахил и Агамемнон, е функция на гнева на Ахил, негов пряк и непосредствен резултат. Иначе казано, „Илиада“ в самата си тематична основа е апофатическо определение на човека. Човекът като неразделна част от света носи в себе си хаосното начало, гневът е топосът, който отваря пролука за нахлуването на хаоса в човешкия свят. Истинната същност на човека следователно лежи не в гнева, а в неговата противоположност.
[ *За един завършен в себе си свят, какъвто е древногръцкият, свързаността е основна онтологическа категория. В крайна сметка свързаността се свежда до някакъв принцип (архе), който предопределя единството на съществуващото и обуславя пораждането на вещите една от друга. ]
Няма коментари:
Публикуване на коментар