Престъпление и наказание
Фьодор Михайлович Достоевски
Престъпление и наказание (на руски: Преступление и наказание) е роман, написан през 1866 г. от руския писател Фьодор Достоевски. За пръв път е публикуван през 1866 в „Русский вестник“.
В Престъпление и наказание се разглеждат душевните терзания на Родион Романович Разколников, разорен петербургски студент, който убива предумишлено безскрупулна лихварка за парите ù и неумишлено нейната по-млада сестра. Но така героят не разрешава финансовите си проблеми. Смята се, че Престъпление и наказание е първият от цикъла велики романи на Достоевски, който завършва с Братя Карамазови, написан малко преди смъртта му.
Романът описва убийството на алчна стара лихварка и по-младата ù сестра, от разорен петербургски студент, както и емоционалните и морални последствия за главния герой, Родион Разколников.
Малко след убийството, Разколников се разболява и ляга на легло. Обладан е от манията, че всеки го подозира за убийството. За малко не полудява, заради спомена от престъплението. Но среща Софья (Соня) Семьоновна Мармеладова, проститутка, дъщеря на Семьон Захарович Мармеладов, която въпреки „занаята“ си, остава дълбоко религиозна. Според някои литературни критици, връзката им е алегория на Божията любов към съгрешилите хора, както и на изкупителната сила на любовта, но тя се проявява само след признанието на Разколников.
Освен съдбата на Разколников, в романа се разглеждат най-разнообразни теми, като благотворителността, семейството, атеизма, алкохолизма, и революционната дейност. Въпреки че Достоевски се отказва от социализма, в романа се критикува установяващия се в руското общество капитализъм.
Разколников се самосъзнава като „свръхчовек“, който може да въздава справедливост, по начин, който обществото възприема като неприемлив - убиването на лихварката, с което той смята, че е извършил повече добро, отколкото зло. Преди убийството героят дели хората на въшки и богове, смята, че на втория тип всичко е позволено в името на някоя велика идея и че ако е от втория тип хора, би могъл да убие и да остане неразкрит и ненаказан, защото бабичката е нищожество. Например, Разколников споменава често Наполеон, който, въпреки пролятата кръв, не е морално виновен, понеже е „над“ обществените норми. Така и той смята, че може да премине тази обществена норма, убивайки лихварката, и използвайни парите ù за добро. За него, ако е трябвало Исак Нютон и Йохан Кеплер да убиват, дори и стотици хора, в името на просвещението, то тази жертва си е заслужавала.
След убийството Разколников скрива парите на лихварката под един камък и не ги търси повече. За убийството признава най-напред на Соня Мармеладова, изразявайки разрушаването на вътрешната си цялост със следните думи: "Нима аз старицата убих? Себе си убих, а не старицата! Ей така на, отведнъж си сложих край, завинаги!... А тази старица дяволът я уби, не аз..." (Престъпление и наказание. София, 1974. Изд. НК, стр. 437.)
Истинското наказание за Разколников не е трудовият лагер, а душевните терзания. Това се проявява в постепенното осъзнаване, че нищо не оправдава постъпките му. В крайна сметка, вътрешната борба между нехуманната му философия и определено хуманната му личност позволява изкуплението на вината му.
Източник: УИКИПЕДИЯ
Няма коментари:
Публикуване на коментар