Тик-тик-тик. В забавен каданс колелцето на старата ми мишка прещраква глухо, а на екрана пред мен текстът пълзи надолу на прибежки. Погледът ми пробягва изпитателно по екрана, почти без да спира върху редовете. Прелиствам стари свои текстове, писани неизвестно кога, с повод и без повод. И в тази ранна утринна среща със себе си неволно у мен пропълзява странната мисъл, че собствените ми думи могат да ме погубят. Странно е. И дори неизразимо. Но с всеки ред на екрана съзнавам, че думите ни са дадени не само за да ги произнасяме, но и за да ги спираме. Дори и когато някога в някой миг могат да ни се струват красиви.
Сред десетките полетели в мрежата бележки веднъж признах, че обичам вакханалията на мисълта, неудържимия екстаз на нейната диалектика. Признанието беше искрено, но непълно. Оргията на мисълта се превръща в прекрасен танц единствено в условията на въздържание.
Няма коментари:
Публикуване на коментар